Джипката е нарцистичен проект, анахронична пропагандна бутафория

Интервю с проф. Валери Стефанов на Таня Джоева за "Епицентър"

- Проф. Стефанов, преди четири месеца, по повод 24 май, разговаряхме с Вас за културата, интелектуалния елит, свободата, демокрацията. Тогава казахте следното: „Хайде на Балкана!“, е стар повик, на който никой не се отзовава. Там са били „лудите глави“ като Левски, Хаджи Димитър, Бенковски, Ботев... Днес свободолюбиви граждани по същия начин крещят за демокрация в мрежите, но ги няма на площадите.“ Припомням Ви тези думи, защото българските граждани излязоха все пак на площадите. Протестираща България по-добре ли изглежда от мълчаливата България?

- Протестите са важен знак за ситуацията в България. Те са израз на натрупани несъгласия с начина, по който се упражнява властта. Протестите не могат сами по себе си да решат проблемите на страната, но могат да бъдат ускорители на процеси, модератори на нагласи. Отнякъде трябва да се започне, защото блатото на посредствеността е дълбоко и засмукващо.

Много хора и медии работиха върху образа на протеста, за да го делегитимират, и донякъде успяха. Протестите били „грозни“, предизвиквали естетически разочарования. Наистина на агресията не бива да се отговаря с огледална бруталност, с вулгарна реч, с „отрова“. „Но нима властта е красива!“ – питаха хората и бяха прави.

Друг е въпросът, че „отвътре“ протестът стана обект на политически приватизации и така се лиши от обхват и сила. „Ние можем да протестираме, вие – не!“ Това е крайно разочароващо, демотивиращо като позиция. Такива сме си, можем всички да се удавим, но всеки ще надува своята спасителна свирка. Колкото свирки, толкова удавници.

- Какво вдигна масите сега? Юмрукът на президента като символ на борба, закодиран в българската история и култура?

- Отчаянието. Несправедливостта. Наглата пропаганда. Автобусите на раздялата. Летищата на носталгията. Клановата архаика... Ветровете, вдигнати от битката в Америка, също са специфичен фактор. Те носят нови замисли, ферментиращи политически проекти...

Един народ си отива, а политическите шамани мислят единствено кого да лъжат и как да умилостивят „боговете“ от метрополията. Боговете са затова – да ни наставляват и наказват.

Всички тези неща родиха сблъсъка – гражданския агон.
Телата стават аргументи там, където думите са опустели и вече не вършат работа. Протестите са компенсаторен жест спрямо невъзможния дебат за една по-различна, просветлена и поне мъничко независима България.

Вдигнатият юмрук на президенти може да има различни прочити и да бъде обект на спекулации. Част от тях бяха направени – знак за разделение, отмъщение, зле разбрани правомощия и пр.

Едно възможно значение на този жест е да се спре узаконеният произвол на държавата спрямо хората. Да престанем да бъдем последователи на възгледите за извънредното положение на хора като Лев Троцки и на Карл Шмид. Знаем кого са обслужвали те и какви болезнени спазми са индуцирали в цялото общество.

- Доскоро западноевропейските медии не проявяваха никакъв интерес към България. За тях тук не се случваше нищо, което може да заинтригува читателите им. От юли насам ситуацията се преобърна. Влязохме във фокуса на вниманието с бунта за нормалност. Как тълкувате Вие целта „нормален живот“?

- През XIX век Балканите са мислени като „сцена“, където се дават „представления“ за останалата част на Европа. По повод разгроменото Априлско въстание и реакциите на „просветена Европа“ вестник „Стара планина“ прави впечатляващо обобщение – „Дипломацията е бездушно същество. Тя не разбира от плачове, от ридания, от вопли и умоления. Тя иска факти, а какви? Които да я ударят в очите. Представете ѝ огъня на един общонароден бунт, дипломацията се помръдва, разклаща се, намерва работата сериозна и се занимава с нея. Дайте ѝ продължителния театър на едно клане, на една война – пак се раздвижи, пак се разклати и пак се занимае“.
Век и половина ни дели от това описание и отново сме в неговия смислов обхват. Чакаме някой да разпознае драмата и да ни спаси. Друг да изкове съдбата ни. Точно подобно поведение заслужава определението „инфантилно“. Инфантилността е несъзнаваният отказ да порастеш, да съзрееш. Да станеш гражданин, който сам държи съдбата в ръцете си.

Копнежът по „нормален живот“ означава, че сме доминирани от усети за опасен ексцес, за колективна патология, за пукнатини в дълбините на общностния живот.

- Десетките публикации в западни издания отразиха протестите, видяха проблемите, но нито един журналист не видя харизмата на нашия премиер. Ние и европейците по различен начин ли гледаме реалностите? Намираме ли вече някакви пресечни точки?

- Западните медии забелязаха и отразиха политическия кризис и гражданското брожение. Някъде в този кризис се намира и фигурата на българския премиер, този харизматик.

Да припомня, Макс Вебер различава три стълба на легитимността – традицията (така са го правили дедите ни), харизмата (така го прави само Той) и рационално-бюрократичната (така го „прави“ разписаната норма). Харизмата е личностна изключителност, която предполага вяра и трайна преданост на определена общност. Харизматикът обаче е двойствена и посвоему противоречива фигура, предупреждава Вебер. От една страна, той може да се яви в профила на фокусник, пророк, военачалник, но от друга, да действа като „водач на банда“.

Хората сами могат да преценят какъв тип харизматичност притежава и преразпределя българският премиер. Лично аз виждам една нескопосана имитация на „народен човек“, повелител на странни сънища, носител на агресивна реч, действаща като парола за сплотяване на „своите хора“.

- Различен ли е погледът на българите, които живеят тук и сякаш са зависими от властта, и българите, които емигрираха и работят зад граница?

- Гледната точка отдалеч и отстрани е обогатяваща, доколкото дава възможност за разнообразни съпоставки. И „оттук“, и „оттам“ е споделено усещането за бездарие, отчаяние и застой. Има толкова драматично посредствени хора във властта... Няма защо да бъдат специално търсени, те сами се оповестяват всеки ден. Достатъчно е само да заговорят, за да се види какво е интелектуалното им равнище, манталитета им на самозабравили се квартални властелини. Каквото и да им кажеш, каквито и аргументи да привеждаш, ти си враг – черногледец, който не вижда нищо друго. Тези хора отказват да разберат, че само със страх и с пропаганда не може да се управлява. Нужни са реални компетентности и поне мъничък лъч на надежда.
Надеждата мотивира, страхът парализира.

- Направиха ли младите българи своята заявка за промяна?

- Младите, старите... Това поколение, онова поколение...
Всеки човек има своята екзистенциална перспектива, която не съвпада непременно с възрастта и оставащите години. Всеки има правото на достоен живот, на лична надежда. Ничий живот не е приключил, докато Бог не оповести неговия край. Всеки българин, всеки човек може да направи своята заявка за промяна. И да пледира за нея, да се постарае да я реализира.

Тъкмо защото мислим в рамките на унаследени и вредни клишета, оставихме цели поколения на произвола на „прехода“. Удавихме ги в безразличието си, съсипахме миналото им, унизихме настоящето им. Манталитетните стереотипи са ни яхнали като нощни вълци и не ни оставят десетилетия наред, независимо от факта, че преди е било „народна демокрация“, а сега е просто „клептокрация“.

Не можем да променим обществото, преди да променим самите себе си – мисловната си плесен, личните си „фашизми“ и „комунизми“.

- Класическото ляво и дясно имат ли все още своята тежест в съвременния свят? Или нови идеи си пробиват път? Защо Зелените правят забележими пробиви на световната сцена?

- „Лявото“ и „дясното“ получават смисъл през идеите за представителство (в един социално разслоен свят) и за ценности (при едно уязвено чувство за справедливост). Днес социалната стратификация е много променена в сравнение с класическите времена на политическите идентичности. Същото е и с ценностните конфигурации.

Но все пак... Шивачките във фабриките на изтощението „пролетариат“ ли са? Или вече са нещо друго? И кой ги представлява и защитава? Хората с лъскавите костюми от партията на българските политически хамелеони? Вълкът с дебелата шуба на Смирненски брат ли е на дебеловратия хищник от несвършващите мутренски времена? Преуспяващ брат му е. Той си е купил места във всички партии и отдавна е заличил разликите между „ляво“ и „дясно“, „горе“ и „долу“...
Властта в България отдавна е коктейл от интереси (частни и чужди), а не позициониране на чисти родолюбиви каузи.

Що се отнася до „Зелените“ – те се изправят срещу глобалните предизвикателства и апелират за внимание към тях. Понякога преиграват. Но освен еколози, пазещи водите, земите, въздуха... е време да се намерят специфични форми на грижа за душите на хората. Душите не са „околна среда“, те са сърцевина. Те са не по-малко застрашени от лъжи, от ментални импланти, от медийни боклуци...

- Резолюцията за състоянието на правовата държава и основните свободи в България бе гласувана от 358 депутати в Европейския парламент, но не и от мнозинството от представителите на европейските консерватори от ЕНП. Поведението на лидерите ѝ разочарова протестиращата общност в България главно заради разминаването между дела и проповядвани ценности. Следим и президентската битка в САЩ. В криза ли е целият политически елит, който води света нанякъде?

- Между „големите надежди“ и „изгубените илюзии“ понякога стои едно гласуване. Като онова, което се случи в Европейския парламент. Ние искаме едно, те ни назидават за друго.

Разбрахме от Манфред Вебер, че партийните идентичности са му по-скъпи от националните драми и социалните проблеми. Казаха ни да търпим, за да си спасим душата. Като достоен последовател на стари учители, Вебер отдавна си е избрал приятелите и е наясно с враговете. Това е политика на партийния сблъсък, не и на очаквания от българските граждани справедлив арбитраж.

Що се отнася до предстоящите избори в САЩ – гледаме марионетките на глобалните сили, които управляват света. Воденият дебат е жалка гледка. Говоря за излъчваната човешка и мисловна немощ, за неовляданата словесна агресия и експресия. Тези хора трудно се съсредоточават върху предмета на дебата. Те слабо контролират себе си, а ние очакваме, че ще редят по един отговорен и справедлив начин света. Да не забравяме, че по много линии България също е крайно зависима от резултатите на тази глобална битка.

- Реториката в социалните мрежи става все по-импулсивна, с високи нива на агресия. Тя ли определя поведението на масите? Имат ли високите образци съпротивителни сили?

- Тъй като говорим за Мрежата, нормално е в нея да има всичко, включително и отровни паяци. Мрежата е хранителна среда за агресията, колкото и механизми за охлаждане на страстите да бъдат въвеждани. В Мрежата можеш да се маскираш, да изпробваш различни стилистики, да театрализираш психическите си травми. Мрежата е важен информационен терминал, но и необятен клюкарник, психопатичен резерват... Несигурен дом за тревогите на постмодерния човек, който си няма друг приют, но все още помни, че някога хората са имали истински домове.

На въпроса за „високите образци“ – дълбоката мисъл и красивото слово могат да респектират онзи, който е способен да ги разбере и оцени. Глупакът има добре развити „съпротивителни сили“ срещу силата на ума и магията на словото. Той живее с други неща, в различни светове.

- Покрай дебата за резолюцията отново се появи призракът на Истанбулската конвенция. Защо на либерална Европа е толкова важен този документ?

- Истанбулската конвенция е един изключително противоречив и зле написан документ, който може да направи повече бели, отколкото да донесе обещаните ползи. Едно е съпротивата срещу домашното насилие, друго е премоделирането на базисни идентичности. Истанбулската конвенция е валякът на лошия глобализъм, агресивният поход на биополитиката срещу традиционната политика и традиционните ценности. Преди време писах за това недоразумение и казах какво мисля за него.

- Отново в интервю казвате, че „когато отмине денят на гнева идва дългата работа на градежа, а там ние обичайно се проваляме“. Чака ли ни отново провал или имаме основания за оптимизъм?

- Мисля, че изчерпахме лимита си за провали. Няма накъде повече да се проваляме. Извадихме на показ цялата си негативна настървеност и посредственост, време е да дадем шанс и на таланта. Българският народ все още може да излъчи хора с потенциал, които, без да обещават „светло бъдеще“, ще построят реален път. Друг е въпросът дали големите световни играчи ще ни позволят да направим нещо, което не е в тяхна угода. По-скоро – не.

- Вашето усещане – чакаме ли отново месия, или след толкова провали и напразни очаквания сме помъдрели?

- Месията е фигура на есхатологична надежда, гражданинът е онзи, който сам е готов да извърви трудния път към надеждата.

Тази е мъдростта на гражданина – да осъзнава трудностите и да върви към тяхното преодоляване в името на ясно дефинирана цел.

- Ако Вие тръгнете с джипка из България, какво бихте показали на българите?

- Джипката, за която говорите, е нарцистичен проект, анахронична пропагандна бутафория, естрада от ранносоциалистически тип. Тъжна компенсаторна фиксация върху несъстояла се „всенародна любов“.
С подобен анахронизъм не бих пътувал. Но бих се вгледал в един селски мегдан, където изпращат гурбетчии („сезонни работници“ или трайни „бегълци“). Бих се заслушал в думите, в наставленията, във въздишките... Бих усетил мъката от раздялата, бих съзрял сълзите в очите.

Това не е измислената пропагандна България, видима само от самохвалната джипка. Това е родината, която всекидневно губим. Родината, която си отива и на прощаване ни маха с ръка. България на умиращите села, на смаляващите се градове. България на бедността и примирението, за която нямаме очи – да я видим. Нямаме уши – да чуем.