От 75 години София няма стратегия към Скопие

Темата „Македония“ отново изплува на дневен ред в нашия регион. София е подложена на натиск от Берлин да загърби своята национална история и „да продължи напред“ към светлото европейско бъдеще. Естествено, под мъдрото ръководство на Берлин. Неотдавна на едно обсъждане по темата чух кощунствените слова: „Нека не гледаме назад, а да помислим за бъдещето!“. Класическа формулировка достойна за деформирано пазарно съзнание с космополитични израстъци. Напълно разбирам „експертите“, които си изкарват хляба в НПО-та, финансирани от германски фондации. Сега е моментът да си подсигурят следващите траншове за 2021 година. „Правилна“ позиция срещу финикийска подкрепа и личен комфорт.

Основна вина за сегашното състояние на въпроса с Македония носят всички български правителства след 1944 г. Защо? Не коментирам националното предателство, консумирано от БКП с приемане на наложената формула за „македонска нация“ и „македонски език“ от Коминтерна. И появата на рояк добритерпешевци, които било от въпиеща неграмотност или продажност се включват в коминтерновския хор. Сред тях е и Георги Димитров. Въпросът е, че даже и след закриване на Коминтерна и конфликта между Сталин и Тито, Москва остана и до ден днешен на същите позиции.

Големият проблем на България е, че София през последните 75 години няма изработена и приета държавна стратегия в своята политика по отношение на Скопие. Даже още по-лошо. Няма елементарна тактика по въпроса. През последните 30-на години отношението на София спрямо Скопие е изцяло функция на евроатлантическата геостратегия, която влиза в определени моменти в остър конфликт с българските национални интереси. След разпадането на Югославия, Сърбия бе обявена за „малката Русия“ на Балканите и е трогателно и наивно да търсим някакво научно, не дай Боже братско „разбиране“ на българската история от страна на Москва. В редица официални руски медии методично се води антибългарска пропаганда чрез защита на сръбските интереси и непризнаване на българската история. Постоянно се обяснява на обикновения гражданин на Руската федерация, че „българите искат да откраднат историята, писмеността и езика на гордите македонци“.

А, нима не е ясно, че македонският език е западен диалект на българския? Нима не се вижда, че се правят непрекъснато усилия македонският език да се отдалечи от своята историческа основа чрез вкарване насила на сърбизми. Македонският език по заповед на Тито е роден in vitro в манастира „Свети преподобни Прохор Пчински“ на 2 август 1944 г. На първото заседание на АСНОМ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония), чиито решения конституират македонския език.

През 90-те в Македония по будките се появи българският вестник „24 часа“. На 11 април 1999 г. вестник „Капитал“ написа: „Българската държава може и да се превърне в основен акционер на Балканска банка-Скопие...Скопската финансова институция в момента се контролира от структури на Мултигруп...“. Известната българска група Мулти имаше и офис в Скопие, който се ръководеше от Иво Янчев, бивш шампион по овчарски скок. През 2020 г. това са само спомени. Нищо не е останало. Вестник „24 часа“ отдавна изчезна от македонските будки, защото „не било икономически изгодно“ да се разпространява в Македония. Смешни оправдания, особено ако има дългосрочна държавна стратегия към „романтичния период от българската история“. Иво Янчев през 1996 г. се обеси. България днес практически не присъства икономически в Македония. Най-големият инвеститор в Северна Македония през 2018 г. е била Великобритания с 113 милиона евро, следвана от Германия с 38 милиона евро, Турция и Бермуда с 36 милиона, 31 милион евро инвестиции са дошли от Люксембург и Бахамските острови, Гърция е инвестирала 26 милиона и т.н. А България? Нали разбирате, че зад инвеститорите-етикети от Бермуда и Бахамските острови се крият глобални или регионални играчи?

Двама от македонските президенти след падането на Берлинската стена бяха подчертано дружелюбно настроени към България. И не само настроени, но и направиха стъпки за разбирателство между София и Скопие. Какво се случи с тях? Първият е Киро Глигоров, роден като Кирил Благоев Григоров или Панчев на 3 май 1917 г. в град Щип. Той има два президентски мандата от 1991 г. до 1999 г. За отношенията между Македония и България Кирил Григоров каза: „Отношенията между двете страни могат да бъдат и по-добри, но им пречат различни хора, на които това не им харесва, за жалост. Мисля, че отношенията между България и Македония ще бъдат и трябва да бъдат много близки, братски. Има много македонци в България, те са се преселили там бягайки от турци, гърци, от други... и значи сега живеят в България“. Какво излиза? На добрите отношения между България и Македония „им пречат различни хора“. Кои са тези хора? Иначе отношенията трябва да са „много близки, братски“, твърди Кирил Григоров.

Вторият, Борис Трайковски е роден на 25 юни 1956 г. в село Моноспитово, което е на 12 км от град Струмица. През 19-ти век селото е чисто българско. То е със 120 домакинства, като жителите му са 437 българи. През 1900 г. Моноспитово е населявано от 1300 жители, всичките българи християни. Има и българско училище. На 25 май 1925 г. активистите на ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) от селото са разстреляни от сръбската милиция. Според съученика на Борис Трайковски Лазар Младенов: „Струмица е най-хубавият български град в Северна Македония...“. Днешният премиер на Северна Македония Зоран Заев е роден в град Струмица. Кметувал е в града. Чувал съм от мои приятели, че и днес в хубавите кръчми в Струмица след две ракии местните си признават, че са чисти българи...

Какво се случи с двамата дружелюбни към България македонски президенти? На 3 октомври 1995 г. срещу Кирил Григоров бе извършен атентат. Той е тежко ранен над дясното око, заради което ослепява. И не е състояние да изпълнява президентските си функции.

Борис Трайковски загива в самолетна катастрофа на 26 февруари 2004 г. край южния босненски град Столац, на около 40 км от Мостар и 80 км от Сараево. Официалната версия, разпространена в края на 2014 г. от Омер Кулич, ръководител на разследващия инцидента босненски екип, е следната: „Калпави пилоти и диспечери са причинили катастрофата на самолета на македонския президент. Не е имало терористично нападение, експлозия или пожар.” Но тази версия не е единствената. Въпреки изявленията на бошняците, вече повече от 15 години след смъртта на Борис Трайковски в македонското общество витаят съмнения за атентат и умишлено сваляне на самолета на президента. „Това бе атентат – твърди журналистът Митко Георгиев от Струмица. - Повече от сигурно беше, че Борис Трайковски щеше да добие втори мандат за президентския пост. Той бе човек, желан от народа си. Политиката, която водеше, бе съединението на Изтока и Запада, изграждане на коридор № 8, тоест на връзката с България, отстояване самостоятелността на македонската държавна политика, която цялостно противоречи на сръбско-гръцките интереси. За тази политика той плати със своя живот.” Във всички случаи, абсолютно нелогичен е фактът, че носовата част на самолета е запазена почти в идеално състояние. При положение, че официалната версия е, че машината се е врязала челно в скалистия хребет. Адвокатът на семейство Трайковски... Игнат Панчевски също стана обект на покушение след изявленията си, че разполага с доказателства за убийството на президента Борис Трайковски. За щастие, адвокатът се размина само с раняване, след като по него произведоха 4-5 изстрела с пистолет. Приживе президентът Борис Трайковски назначи бившата вицепремиерка Доста Димовска за директор на македонската Агенция за разузнаване. Скопските медии ѝ лепяха етикета „българка“. „Постоянно ми лепят етикет, че съм пробългарски ориентирана. Мисля, че няма нищо лошо в това открито да се констатират фактите и историческата истина“, казваше приживе Доста Димовска, която почина през април 2011 г. в София. През 2007 г. тя бе набъркана в голям скандал след публикация в скопския вестник „Дневник“. Местна журналистка „разобличи“, че таен агент е откраднал списъка на всички македонски разузнавачи и го е предал на България. Внушаваше се, че издайникът е племенник на Доста Димовска. После се оказа, че тя няма подобен роднина. Няма такъв, който да работи в македонските специални служби. Накрая македонското вътрешно министерство опроверга твърденията на вестник „Дневник“. Отново трагична история на македонски политик, който не желае да заеме антибългарска позиция. Доста Димовска бе поетеса. След излизането на нейната стихосбирка „Бели дъждове“ на български, тя бе възхитена и твърдеше, че поезията звучи по-добре на български, отколкото на македонски.

Логично е да се стигне до извода, че всеки македонски държавник, който има дружелюбно отношение към задълбочаване на връзките между София и Скопие го сполетява незавидна съдба. Поне събитията до този момент говорят, че изводът е правилен. В тази поредица от мисли съм склонен да разбера поведението и инстинкта за самосъхранение на Зоран Заев от „най-българския град Струмица в Северна Македония“.

Какъв ни е проблемът с Македония? Притискат ни да се откажем от своята история в името на европейската интеграция, светлото бъдеще на балканците, специално на македонците и българите както и на региона като цяло. Такава е легендата на някои глобални и регионални фактори. Пред каква дилема сме поставени? Преди да вземем решение, трябва да сме наясно, че народ, който се е отказал да знае своята история, да спазва постоянно приемствеността по отношение на собствената си история, е обречен да напусне историческата сцена. Историята е колективната памет на народа. По-ясно казано, живата история е самият народ. Сега ни предлагат да си имплантираме либерално-коминтерновска „протеза“ в нашата историческа памет. Народ с „историческа протеза“ започва да живее с „алтернативна история“ и се трансформира в друг народ, губи своята идентичност и се превръща в обречен народ-инвалид. За нас българите точно в този момент е задължително да знаем, кои сме ние, откъде идваме, накъде вървим, какво е нашето лице, самоличност. Ако това не го осъзнаем, ние няма да имаме имущество, земя, държава, живот. Чуждите след време ще ни отнемат всичко. Само този, който твърдо знае кой е и как се казва има права на този свят. Отец Паисий с написването на „История славянобългарска“ е онази екзистенциална интелектуална сила в българската история, която е осигурила в критичен момент нейната приемственост и е концентрирала целия предишен опит. Днес се намираме на точката на бифуркация в отецпаисевския смисъл на нашето развитие като народ. Идеологията на либералния глобализъм направи много от нас зависими единствено и само от Мамона. Загубили своето историческо наследство и знание ние не осъзнаваме, че правим невъзможно оцеляването на социума и управлението на държавата, на оцеляването на отделния човек в рамките на Република България.

В момента изпускаме нещо много съществено. Процесите в Западните Балкани се ускоряват благодарение на външни импулси подавани от глобалните и регионални фактори. София в желанието си да угоди на своите „началници“ през последните години пропусна изгодни моменти. Нашето председателство на ЕС в периода януари-юни 2018 г. бе отлична възможност да обсъдим в детайли с нашите партньори бъдещото развитие на българо-македонските отношения, които пряко засягат европейската интеграция в нашия регион. И да поставим нашите искания (предвид българските национални интереси) пред Брюксел като изложим сериозни аргументи и загриженост за бъдещите интеграционни процеси в рамките на ЕС. Когато нямаш стратегия, нямаш и тактика. Мои гръцки колеги от Атина няколко пъти ме попитаха защо не сме се присъединили към преговорния процес между Гърция и Северна Македония като трета страна, който приключи с подписване на споразумение в село Псарадес (Нивици) на южния бряг на Голямото Преспанско езеро. Тези три години на гръцко-македонски преговори, да си признаем ги проспахме. Атина наложи своите условия. А ние нашите... не. Досега отдавна трябваше да има скоростна жп линия София-Скопие. Да бъдат обединени електромрежите на двете страни. Българо-македонската граница да придобие символично значение. Да има през седмицата самолетни полети София-Скопие. Българските телевизионни канали да се гледат без селекция и ограничение в Северна Македония. Къде е широката и удобна магистрала София-Скопие? Къде са големите и богати български книжарници в северомакедонската столица както и в някои други македонски градове? Всичко това трябваше да бъде факт преди Северна Македония да стане пълноправен член на ЕС. Това трябваше да бъдат едни от основните акценти на българската стратегия!

През 2005 г. бях поканен да посетя в Косово Центъра за правата на човека към Прищинския университет. След среща с представители на академичната общност бях поканен на следващия ден на вечеря от косовското НПО „Център за анализи и стратегии“. По това време бъдещите министерства и институции на Косово бяха оформени като НПО-та. Вечерята бе в известен ресторант в местността Геремия, близо до Прищина. Още с влизането видях, че в заведението е пълно с представители на местния управляващ елит. На една от съседните маси усмихнато и с любопитство ме гледаше генерал Агим Чеку. Домакините бяха в състав около 6 човека. Разбрах, че съм поканен и имам честта да вечерям с ръководния състав на бъдещото косовско разузнаване. Колегите бяха изключително дружелюбни и откровени. Никога няма да забравя думите на ръководителя на НПО-то, който каза: „В Македония за нас има само „наши“ и „ваши“. Какво мислите по въпроса си е ваша работа, аз не знам, но ние сме категорични!“. През 2005 г. косоварите нямаха държава, но имаха стратегия по отношение на Македония. Която следват до ден днешен. Ние се хвалим с държава основана през 681 г. И все още нямаме стратегия за Северна Македония. За разлика от Турция, Гърция, Сърбия и Румъния. За Албания да не говорим! У нас все още множеството политически партии не са се разбрали каква линия да се следва по отношение на Скопие, независимо коя политическа формация е на власт. Някой може ли да каже българската национална позиция за Македония, която е приета от всички политически партии? Къде е националният център за стратегически изследвания и анализи, който трябва да предложи на управляващите своя анализ, стратегия и препоръки? Или всичко е на парче в зависимост от хатъра на „началниците“? Наблюдаваме поредния стрес тест за българската държавност.

Автор: Боян Чуков

Източник: InFacto