Деболшевизацията – обективна потребност и за американските либерали

Читателите може би помнят, че преди повече от шест години пак имах подобно заглавие, но за американските и българските десни (Деболшевизацията – „обективна потребност” на „новото дясно”). Обяснявах как американското „консервативно движение“ се болшевизира и как българската нова десница копира от тях като старателна ученичка. Дойде време да кажа същото и за американската „левица“ – либералите от Демократическата партия (ДП).

Веднага да уточня, че в сегашната номенклатурна върхушка на ДП няма абсолютно нищо „ляво“. Те служат на корпоративна Америка също тъй вярно, както и републиканците, само дето обслужват различни сектори от корпоративния елит. Подмяната на значението на думата „ляво“ от класово към некласово, т.е. расово, полово, лайфстайлно и т.н. – и подмяната на класовото неравенство с некласовата нетолерантност (bigotry) – е висше постижение на класовата пропаганда на елитите (буржоазията), истински шедьовър на класовата измама.

Но заглавието ми няма общо с фантасмагоричното заклеймяване на американските либерали като „комунисти“. А с напълно реалните процеси на болшевизация на либералния естаблишмънт в политиката и пропагандата.

Първо за политиката. Чудесен увод в темата, за който може да го гледа, би бил кратък откъс от документалния филм на Майкъл Моор „Фаренхайт 11-9“ (девети ноември [2016 г.]), за съжаление от тази седмица не е достъпен безплатно на YouTube. Виждаме сцена от демократическите първични избори (primaries) за президентски кандидат в 2016 г. – борбата на Бърни с Хилари. Като в капка вода тук се отразява цялата американска политическа вселена. Всичките 55 секции в Западна Вирджиния – беден, депресиран въглищарски миньорски щат – гласуват с огромна преднина за Бърни. В някои секции Хилари дори е трета, след някакъв световно неизвестен местен кандидат.

Малко по-късно на националната конвенция на демократите – в класическа обстановка на тоталитарен „конгрес на победителите“ – нагла апаратчица от Западна Вирджиния бодро докладва как повечето им секции били за Хилари, по-малкото – за Бърни, вследствие на което Клинтън била избраникът на щата! Няма значение какво гласувате и кой брои, важното е кой докладва резултатите!

Само една плаха женска ръка зад главата на чиновничката вдига розова хартия, на която за миг фокусира камерата – надпис на ръка с флумастер: „Всички секции в Западна Вирджиния бяха за Бърни!“... Следват други щати, но пак същото... Ура, ура, ура!... След това виждаме как Бърни, сякаш задавян от ридания, грабва микрофона: „предлагам да спрем дотук и да кажем, че Хилари е нашият кандидат!“... Обръща се и тръгва, сам, прегърбен и сломен, и по лицата на жените около него текат сълзи. Разбира се, и в 2016 г., и сега в 2020 г. работническите маси в Западна Вирджиния дадоха победата на Тръмп. След инциденти като този хората напускаха ДП на тълпи.

На същия филм има кадри, в които ДП функционери обясняват как хората, които дават парите, а те са почти същите, които дават и на републиканците, преди конвенцията от 2016 г. казват угрижено, че партията залетяла прекалено вляво (т.е. наистина класово вляво – в посока към 99-те процента) и е време за корекция. Същото заговориха и сега, веднага след обявяването победата на Байдън. „Време е за единство, време е да забравим думата „социализъм“ и да търсим обединение с републиканците“. Реалното ляво, на Бърни, Александрия Окасио-Кортес и повечето други млади – и не съвсем млади кандидати на първичните избори миналата година, съвсем реално застрашава господството на олигарсите. А те имат безпогрешен класов инстинкт.

И погребват реалното ляво – за сметка на педалираното фейк-„ляво“ – на гузните бели, целуващи черни крака и събарящи паметници, искащи премахване на полицията и забрана на класическата музика, която нямала друго назначение, освен да натрапва превъзходството на белите, на тежко преекспонираните ЛГБТ проблеми и т.н.... Да кажа пак, че съвсем не отричам расовите, половите и другите некласови проблеми сами по себе си, но вярвам, че преекспонирането им за сметка на класовите служи изключително на реакцията, не на прогреса, и че разрешаването им е възможно само в плоскостта на решаването на класовите проблеми.

А хитрите елити, разбирайки, че демографията необратимо тласка центъра на политическата тежест в Америка в посока на „либерализма“, и че расовите, полови и др. подобни тежнения всъщност не застрашават с нищо класовото им господство, успяват да раздуят значението им до абсурд и да приспят класовото съзнание на масите. Тук расата, полът, лайфстайлът, религията и т.н. губят реалното си значение и се явяват „оръжия за масово баламосване“.

Сега за пропагандата. Наскоро в „Гласове“ четохме интервю на бивша журналистка в „НЙ Таймс“ пред френско списание: цензура, доноси, лов на вещици... с една дума атмосферата от редакцията на вестник „Таймс“ от Оруеловата „1984“. Всъщност големият скандал избухна още през юни т.г. с принудителната оставка на шефа на тази журналистка, Джеймс Бенет, редактор на страницата за редакционни и други мнения, уважаван ветеран вестникар.

Той пусна за печат мнение на републиканския сенатор Том Котън, зовящ за използване на военни за разгонване на ексцесите на Black Lives Matter. Бенет се водеше от десетилетния опит, свой и на вестника, да се дава трибуна на всички обосновани мнения. Но в новата обстановка на тотална свещена война срещу „звяра“ (brute) Тръмп „не можеш да кажеш нито дума в негова защита, без да извършиш престъпление“. Разпространяването на мнението пряко заплашвало живота и здравето на протестиращите, сред които много журналисти от вестника. Да се публикува това „подпалваческо“ мнение в „НЙ Таймс“ не било като да се плещи на маса в кафетерията – вестникът бил материална сила. Целият трудов колектив на в. „НЙ Таймс“ като един се надигна и засипа Туитър с възмущение и редакцията – с призиви за цензуриране на виновника.

След кратко объркване и публично дране на ризи от страна на Бенет и издателя на вестника А. Сулцбъргър провинилият се вестникарски ас бе изхвърлен „като мръсно коте“. Правилата, разбираме постепенно, са вече други. Не важи вече старият девиз на „НЙ Тaймс“, който все още се мъдри вдясно на главата на вестника: “All News That’s Fit to Print”. Това е остаряло буквалистко разбиране. Сега правилното разбиране е „контекстуалисткото“. Има „контекст“, в който нещо става за печат, друго не става. И това е контекстът на „1984“!

Преди по-малко от два месеца се вдигна шум около блокирането на Туитър и Фейсбук акаунтите на друг голям нюйоркски вестник, „Ню Йорк Поуст“, затова, че бе публикувал документи от лаптопа на Хънтър Байдън, предоставени им от Руди Джулиани и касаещи мегакорупцията на сем. Байдън в Украйна. Блокирани бяха и линкове от други акаунти към публикацията в „Поуст“. Оправданието на Туитър бе, че материалите били „хакнати“ (не е вярно) и в тях се съдържали имейл адреси и телефони. А Фейсбук обясни, че още проверявали фактите. Кампанията на Байдън отрече истинността на изнесеното, но приветства цензурирането на новината от социалните мрежи. „Ню Йорк Таймс“ разказа за случилото се уклончиво („Твърдения за Байдън предизвикват ответна реакция на социалните мрежи“) и скастри Тръмп, че споменал за публикацията на „Поуст“ на телевизионна предизборна среща и изказал „неоснователни“ твърдения за Байдън.

Републиканците реагираха остро. Сенаторът Джош Холи написа гневни писма до Марк Зукърбърг от Фейсбук и Джак Дорси от Туитър, в които настоя за незабавен отговор за „безпрецедентната цензура“. Сенатската правна комисия се събра екстрено да призове официално двамата да се явят да докладват защо „злоупотребяват с корпоративната си мощ да заглушават сигнали за корупция“.

Интересно, но докато през септември – октомври т.г. републиканците и всички незаразени от либералния groupthink (стадно мислене) смятаха, че Фейсбук и Туитър цензурират информация от „Поуст“ в полза на либералите, т.е. са „контекстуалисти“, самите либерали поне до юни т.г. приемаха социалните мрежи за безкритични буквалисти, които пускат всичко, без да ги е еня за „контекста“.

Особено яростно се нахвърляше върху Зукърбърг сп. „Ню Йоркър“. „Марк Зукърбърг все още не чактисва!“ – гърмеше журналистът от списанието Андрю Маранц миналата есен. „Той още вярва в свободата на изразяване!“ За Маранц „свободата на изразяване“ буквално е „платитюд“, баналност. „Свободата на изразяване“ не е условие за „демокрацията“, както се заблуждава Зукърбърг – тъкмо обратното, тя заплаха за нея. Само правилното „контекстуализиране“ е майка на „демокрацията“. Очевидно между юни и септември т.г. в разбиранията на Фейсбук и Туитър е настъпила важна промяна.

Каква е непосредствената причина за тази преорентация на медиите към „контекстуализма“?

Обясненията на журналистката от „НЙ Таймс“ в „Гласове“ са наивни. Вестникът бил прекалено „ляв“ (фейковият смисъл на „ляв“, обяснен по-горе). И се докарвал на читателите си, които били върли либерали. Зер „клиентът винаги е прав!“. Иначе нямало да го четат. За последното може да се спори: дали вестникът се нагажда към читателите или пък ги формира?

Според мене второто е по-вярно: както показва Маркс в „Капиталът“, капиталът, макар и абстракция, е логически най-конкретният елемент на капиталистическата икономика, конкретно-всеобщата ѝ същност, субстанцията, която поражда всички други нейни прояви. Стойността поражда логически потребителната стойност. Производството поражда (формира) потреблението, вестникът поражда (формира) своя читател.

Либералното „контекстуализирано“ съзнание е формирано между другото и от четиригодишната лунатична медийна пропаганда анти-Тръмп, вярващо безрезервно на абсурдите за „руската връзка“, отхвърлена от доклада на специалния прокурор Мълър миналата година, и което приема овчедушно цензурата на разкритията за корпуцията на сем. Байдън в Украйна, с която той сам се хвали на малкия екран.

Може да се поспори и дали казването на истината нямаше да е по-добра бизнес стратегия за „НЙ Таймс“ от „контекстуализирането“. Всъщност този – някога много добър, пък и все още добър там, дето не говори за политика – вестник, както и „Уошингтън Поуст“, и другите им побратими, се намира от десетилетия в клинична смърт, което съм разказвал неведнъж. Причината е колкото в новите медии, отнели им от рекламата, толкова и във фейкнюзенето им. Послeдното е очевидно и в примера на CNN.

Но днес „НЙ Таймс“ оплаква съдбата на местните вестници, които мрат като мухи заради интернет и с тях изчезва и „добрата разследваща журналистика“, без която „демокрацията е невъзможна“, корпорациите щели да вилнеят безнаказано срещу работника и потребителя и пр., и пр. Някои местни медии обаче били замаскирани пропагандни радиоточки и т.н. Направо се просълзих.

Онзи ден „НЙ Таймс“ отново ме просълзи с колонка („Гниенето на републиканския дух“) от консервативния, но добър журналист Дейвид Брукс, когото съм цитирал и преди с одобрение, например за хвалбите му за френския икономист и жив класик Тома Пикети. Сега Брукс оплаква Републиканската партия, как била откъсната от действителността, параноична, отказвала да признае фактите и т.н.

Колонката на Брукс може да се използва и за описание на либералите, само да се заместят променливите. Факт е, че и двете партии, и двете крила в американската „културна война“, са огледално копие една на друга. Затова, mutatis mutandis, почти всички констатации от коментара ми за болшевизацията на десните отпреди шест години може да се приложат и за описанието на болшевизацията на либералите в САЩ през последните вече поне четири години и половина.

Брукс погрешно вижда разделението на Америка в сферата на лафстайла – различията в образованието: горе-долу либералите са висшисти, консерваторите – тъпанари. Че в наши дни хората с висше образование по принцип били добре, е глупав либерален мит. „Окупирай „Уолстрийт“ на студентите, студентският дълг от над трилион долара, надхвърлил още в 2015 г. дълга по кредитни карти, изчезването на цели професии с висше образование, вкл. и тази на журналистите, масовото изхвърляне от работната сила на майките с висше образование над 40 г. възраст... това са все упорити факти. Как да се възстанови доверието между учените и простите, пита се патетично Брукс – и си отговаря, че туй ще е задача за цяло поколение...

Какво е правдивото обяснение на болшевизацията и на двете крила на капиталистическите елити? И двете обслужват капитала по свой начин, и двете по свой начин отразяват характерното за глобалния турбокапитализъм след разпадането на СССР. И макар че самият глобален турбокапитализъм на свой ред рухна в 2008 г., пък и американската глобална военнополитическа хегемония се срути в 2015 с руската намеса в Сирия, идеологията му е жива.

Наистина, хронологически болшевизацията на дясното предшества тази на лявото; то в голяма степен е нейно отражение, подражание. Както във филма на Майкъл Моор демократите на Бил Клинтън и Ал Гор в началото на 90-те разбират, че за да имат успех, трябва да имитират работата на републиканците с едрите спонсори и постепенно продават на дявола душата на ДП от времето на Ф. Рузвелт, братята Кенеди, Джонсън и Картър... така и сега либералите на Обама и Хилари разбраха, че за да имат успех срещу болшевизираното консервативно движение, трябва сами да се болшевизират.

Най-характерната черта на болшевишкия либерализъм, отличаваща го от доскорошната старомодна американска либерална левица, е неговият целеустремено-революционен, болшевишки, ленински характер – изключителната увереност в моралната му правота, изключителната роля, която то приписва на революционния авангард и на пропагандата за овладяване на масите, презрението му към истината, законността и демокрацията, към джентълменската порядъчност, нетолерантността му към опонента и изключителният му хъс да мрази и демонизира.

Но в защита на ленинския болшевизъм може да се каже, че той наистина има поне в началото си народен, революционен характер – това съм показвал на друго място и ще показвам пак в бъдеще – докато консервативният и либерален болшевизъм има антинароден, олигархичен, контрареволюционен характер. И двата типа олигархичен болшевизъм са виновни за масовата промивка на американските маси и за сегашното им поляризирано противопоставяне по напълно илюзорни критерии.

Бъдещето на американския социализъм, който е неизбежен, минава през разделянето на сегашната ДП, освобождаването на прогресивното крило на Бърни и Окасио-Кортес от мъртвата хватка на болшевишкото олигархично крило, сега подходящо персонифицирано от нелепия Байдън. И през размагьосването на американската работническа класа от опиума на тръмпизма.

Когато Джо, шофьорът на камион от „Уолмарт“ в Кентъки и Джозефин, учителката по музика от частното училище в Бруклин, разберат, че имат общи икономически интереси, макар коренно различен лайфстайл, и съзнателно загърбят последното заради първите, първата вярна крачка ще е направена.

Автор: Валентин Хаджийски

Източник: "Гласове"