Как протестите промениха България

Няма съмнение, че събитието на 2020 година за България бяха масовите протести срещу управляващите. След години на постоянни оплаквания в тесен приятелски кръг, както и на гняв, изразяван основно във Фейсбук, недоволните най-после излязоха на улиците. Управляващите бяха притиснати в ъгъла, а оставката на кабинета изглеждаше просто въпрос на време. В крайна сметка протестите срещу властта, независимо от своята масовост, не успяха да накарат Бойко Борисов да напусне премиерския пост. И въпреки че не постигна тази цел, активната проява на недоволство срещу управляващите направи нещо много повече. През 2020 г. беше реабилитирана самата дума „протест“. Тя отново беше изпълнена с положителен смисъл. Преди седем години това понятие претърпя тежък удар. Протестърската бутафория от лятото на 2013 г. уж беше за морал в политиката, уж искаше да демаскира задкулисието, но истинската ѝ задача беше да върне на власт Борисов заедно с васалите му от „градската десница“. И след като тази цел беше постигната, мнозинството българи силно се отврати, напълно логично, от самата идея за протест. Неслучайно в български език трайно се настани думата „протестъри“ като обозначение на хора, които ловко използват справедливото обществено недоволство, за да увеличат финансовото си благосъстояние.

Заради подобни протестъри на всеки един протест през последните години се гледаше като на частна инициатива, имаща за цел единствено материалното облагодетелстване на инициаторите. И затова повечето хора не се включваха. Не искаха да бъдат масовка. Не искаха да бъдат статисти, върху чиято енергия протестърите да просперират в кариерно и материално отношение. През 2020 г. тази тенденция беше променена. И улиците отново се изпълниха с недоволни. Не че и сега нямаше използвачи. Не че и сега нямаше лица, движени единствено от желанието да влязат в парламента на следващите избори и готови на всякакви политически завъртания. Само че другите, нормалните, този път бяха много повече. С неадекватните си действия властта накара хората да забравят за използвачите и активно да изразят недоволството си.

Най-важният извод след протестите през 2020 г. е, че обществото се отърси от летаргията. Излезе от състоянието на апатия. Спомнете си какъв беше най-често срещаният политически разговор през последните години. Да, критикувахме управляващите, ядосвахме се на нещата, които правеха, но дотук. Винаги завършвахме с песимистичното заключение, че няма какво да се направи. Че няма смисъл да се протестира. Е, именно този песимизъм беше преодолян през изтичащата година. Дори и фактът, че недоволните се прибраха вкъщи, а правителството най-вероятно ще изкара пълния си мандат не е повод за ново потапяне в състоянието на апатия. Никой протест не може да продължава вечно. Дори и най-силното недоволство има край. Друго е важното. Важното е хората да покажат, че не са съгласни с безобразията, вършени в държавата.

Ако управляващите живеят с усещането, че нищо не ги застрашава, те лесно ще дадат ход на най-неприятните си черти. Ето затова никога не бива да бъдат оставяни на спокойствие. Винаги трябва да бъдат притискани. По всички възможни начини – парламентарни, извънпарламентарни, медийни. И няма никакво значение какви партии са на власт – десни или леви, либерални или консервативни. Всички те имат удивителната склонност да се самозабравят, да престанат да обръщат внимание на тези, които са ги избрали и да преследват единствено собствените си интереси. Властта наистина развращава и тъкмо за да не се стига до крайности в този процес, обществото трябва да е нащрек и да бъде готово да реагира и при най-малката несправедливост. Само така можем да имаме истинска демокрация. Ако управляващите, които и да са те, бъдат оставени необезпокоявано да се разпореждат с всичко в държавата, това значи, че демокрацията е престанала да съществува.