Късният СССР и днешните САЩ

Колкото повече една идеология се изпразва от съдържание, колкото по-ясно личи нейната несъстоятелност, толкова повече нейните защитници се стараят да ни внушат, че тя ще векува.

Така стояха нещата преди няколко десетилетия с официалния комунизъм в Съветския съюз, така стоят и днес с либералния глобализъм в Съединените щати.

В началото на 80-те години на миналия век на всеки мислещ човек в СССР, а и на други места, отдавна беше станало ясно, че усърдно пропагандираната на всякакво ниво комунистическа идеология се е запътила уверено към нищото. Днес мислещите хора в САЩ, а и в други държави виждат, че либералният фанатизъм и стремежът към световна хегемония са крайно несъстоятелни. Само че и в единия, и в другия случай пропагандаторите на двете доктрини категорично не желаеха и не желаят да видят истината.

В късния Съветски съюз от началото на 80-те години крепителите на статуквото в СССР не допускаха дори и най-малкия опит за промяна. Всеки, който се опитваше да предложи нещо различно от официално разрешеното, биваше категорично заклеймяван. Несъгласните биваха обявявани за „вражески елементи“ и „платени слуги на империализма“.

Не ги допускаха в медиите, уволняваха ги от работа. Пак добре, че в концлагери не ги пращаха, както през 30-те години. По същия начин стоят нещата и днес в САЩ. Хората с критично мислене са подложени на постоянен тормоз. В мейнстрийм медиите и в социалните мрежи с пълна сила се вихри т.нар. „cancel culture” или „културата на заличаването“.

Тоест, ако ти мръднеш и на милиметър встрани от политическата коректност, крепителите на официалната идеология ти обявяват война. Обявяват те за „расист“, „сексист“, „хомофоб“ и разбира се за „платен слуга на Кремъл“. На почтените хора бива казвано, че не бива да имат нищо общо с теб. Не бива да четат статиите и книгите ти, да гледат филмите ти, а най-добре е да забравят за съществуването ти.

Този неистов напън с цената на всичко да бъде закрепена разпадащата се официална идеология върви ръка за ръка с поставянето на върха на властовата пирамида на хора, които отдавна са изгубили способността да вдъхновяват останалите. Със сигурност помните как изглеждаха съветските лидери през първата половина на 80-те години.

Напредналата им възраст далеч не беше най-големият проблем. По-важното беше, че те отдавна не бяха в състояние да родят нови идеи, които да бъдат в състояние да помогнат на обществото да преодолее кризата. Обаче точно такива хора, изнемощели физически и духовно, бяха нужни на царете на статуквото. На онези, които всъщност държаха управлението в ръцете си.

В това отношение днешната американска действителност удивително прилича на съветската. Джо Байдън е просто един празен съд, в който задкулисието налива това съдържание, което му е изгодно в конкретния момент. Точно такива бяха Леонид Брежнев и Константин Черненко. Безжизнени кукли, задвижвани от желанията на кукловодите. Само че няма как да бъде скрито това.

Белезите на упадъка личат, независимо от тоновете грим. Тази тъжна реалност пролича и по време на официалната церемония по встъпването в длъжност на новия американски президент. Речта му беше скучна и протяжна, съставена от клишета, които отдавна са писнали на нормалните хора – „да се обединим“, „да победим лошите“, „да си вярваме“.

По същия начин говореха престарелите съветски лидери през 80-те – дълго и безкрайно скучно.

А това, че ще поканиш на инаугурацията Лейди Гага и Дженифър Лопес никак не ѝ придава визионерски характер. Даже още повече подчертава упадъка и липсата на перспектива. На официалните празници около съветските първи партийни и държавни ръководители слагаха пионерчета, които с изкуствен плам рецитираха банални стихчета. Тази роля днес е възложена на иконите на поп музиката. Но дори и те, колкото и да се напъват, не успяват да изобразят автентична радост.

Разбира се, официалните пропагандатори на либералния глобализъм не мирясват нито за секунда. Те неспирно говорят за някакъв нов златен век, който новият президент щял да донесе на Америка. Щял човекът да върне нормалността и да оправи всички грешки, сторени от предшественика му.

Това, което либералните пропагандисти не знаят, е, че повтарят почти дословно думите на някогашните съветски агитатори.

Колкото повече Съветският съюз затъваше в кризата, толкова повече онези не спираха да бълват глупости за „светлото комунистическо бъдеще“.

Същото е и днес. Колкото повече хора не желаят да се подчиняват на либералния фанатизъм и на претенциите за глобално лидерство, толкова повече защитните на статуквото държат на своето. Само че от случилото се със Съветския съюз знаем, че опитите да бъде изкуствено продължен животът на една умираща идеология са осъдени на провал.

Либералният глобализъм също си отива. Независимо от всички усилия на неговите крепители.