Изборите и малко социология

Коментар на Калин Янакиев за сайта "Култура"

Все още не се чувствам готов да коментирам състоялите се на 14.11. парламентарни избори, а пък тази неделя също е изборен ден и не е коректно да се впускам в откровено политически анализи. Мога да си позволя обаче някои, тъй да се каже социологически наблюдения.

Ще споделя, че още вечерта миналата неделя си казах мислено – донякъде тъжно, донякъде обаче и с (парадоксално) облекчение: изглежда, че политиката у нас вече взима в ръцете си едно ново поколение, което значително се различава от нас – по-възрастните генерации и ние трябва да признаем, а сигурно и да се примирим с това. Защото нека видим какъв е „профилът“ на избралите победителите в тези парламентарни избори – „Продължаваме промяната“.

Практически 50% са на възраст от 18 до 39 години (от 18 до 29 г. – 21,2%, от 30 до 39 г. 23,6%) – т. е. са хора, родени или далеч след края на комунизма, или излезли от най-ранното си детство, когато той вече си отиваше.

По-нататък: почти една четвърт от избралите същата политическа формация – 21,8% са учащи, сиреч студенти, докторанти, специализанти и т. н. Учащите, избрали ПП, следователно са почти толкова, колкото работещите, гласували за тях. Най-висок процент от тези работещи избиратели на ПП са висшисти и живеещи в столицата и големите областни градове. Би могло следователно да се каже, че електоратът на „Продължаваме промяната“ е политически активното, образовано и урбанистично поколение. На пръв поглед това изглежда чудесно. Само че има и един проблем.

Тази активна, образована и урбанистична младеж гласува в неделя за формация без практически никаква политическа биография, която би могла да обосновеинвестирането на доверие в нея. Гласува за формация, в която публична видимост до днес имат… точно двама души – Кирил Петков и Асен Василев. Гласува за предложените от тях над 200 кандидати, доверявайки се на двамата, колкото заради свършеното от тях в предишното служебно правителство (което не отричам), толкова обаче и заради… тяхната чисто манталитетно-емоционална ведрост, усмихнатост и „позитивност“.

Ще трябва да се съгласим, че в такъв един избор има колкото младост, образованост и урбанизъм, толкова и… инфантилност. Има, нека се изразя така – либерален ентусиазъм. А ентусиазмът – трябва да си дадем сметка – е нетрайно и, уви, лесно уязвимо, лесно унищожимо състояние.

Ето защо вероятно вечерта миналата неделя, когато (малко старешки) си казах, че политиката у нас вече взима в ръцете си едно ново поколение, наред с облекчението (все пак облекчение е, че печелят едни нови „умни и красиви“) аз изпитах и малко тъга: отново ли ще трябва да се учим от разочарования, от това, че в политиката би трябвало и да изпитваш, а не просто да харесваш, да знаеш, а не само да се надяваш, да се опираш и на минало, на направено, а не само на бъдещо и очаквано?

Дадох си сметка, разбира се, и за още нещо, което също ме изпълни с определено безпокойство. Поне 30% от далите доверието си на ПП на предишните избори са гласували за „Демократична България“ – другата политическа сила, чийто профил е опредено младежки (почти половината от гласувалите за ДБ миналата неделя са в същите възрастови групи), високо образован и урбанистичен (дори предимно столичен). Но това „мигриране“ означава, че и този електорат е изглежда – доста (политически) инфантилен.

Той гласува не тъкмо принципно, а емотивно („тези са още по-готини“). В което също има риск. Новото поколение ще трябва да се учи екзистенциално и политически – да мисли, а не просто да „харесва“.

В същото време – поглеждайки в противоположния спектър на онова, което ни сочат социолозите, виждам нещо още по-обезпокоително. Националистите и антиваксърите от „Възраждане“, уважаеми читатели, имат над половината от своите избиратели също в групите на между 18 и 39-годишните (и даже най-много в групата между 18 и 29-годишните).

Повече от половината от избралите „Възраждане“ са дори в групата на учащите, а почти всички са жители на… столицата и на големите областни градове. Не означава ли това, че „новото поколение“, което – струва ми се – взима политиката в своите ръце, е тревожно поляризирано.

То се състои от, да – либерална (демократична), но и… опасно ксенофобска, еврофобска и направо мракобесна (но същевременно не дълбоко провинциална и не необразована) част. Което означава, че сякаш залезлият през миналата година и съзнателно произведен антагонизъм на „либерали“ и „консерватори“ би могъл отново и в най-близко бъдеще да се появи на хоризонта и то в още по-радикални форми.

Във всеки случай определено трябва да се каже, че противоборството „комунисти-антикомунисти“ към днешна дата практически е отишло в миналото. В скоби казано на това именно се дължи фактът, че никой вече не успява да убеди новите поколения, че „Радев е комунист“, а Бойко Борисов (и която и да било негова креатура) е „антикомунист“.

Това просто не резонира в новото поколение. И е логично да не резонира – 32 години след края на комунизма в световен мащаб експлоатирането на този антагонизъм става толкова гротескно, колкото в нашата младост (70-те и ранните 80-те години) беше клейменето на всички, които не бяхме комунисти (от църковно-вярващите до хипарите) като… „фашисти“.

Новото поколение е отвъд този антагонизъм, въпреки „умстването“ на разни „консерватори“, че днешните демократи, либерали, „грантоеди“ и т. н. всъщност били сегашните „комунисти“. Е, казват новите поколения, ако това са ви „комунистите“, нас въобще не ни е страх от тях! И според мен са прави.

И за да завърша: на другия полюс в социологическите ми наблюдения, стои жалката картина, която представлява днес „профила“ на избирателите на БСП. Уважаеми читатели – само 5% от гласувалите за тази „лява“ партия са на възраст между 18 и 29 г., 7,6% са между 30 и 39-годишни. За сметка на това около 60% са във възрастовия диапазон между 60 и над 70 години, като 36% от тях са над 70-годишни.

Една четвърт от този „ляв“ електорат по-нататък са с основно и по-ниско от основно образование и над една трета са жители на малки градове и села. Не, БСП днес не е нито „партия на промяната“, нито дори „партия на статуквото“. Тя е партия на все още неотишлото си докрай минало – т. е. сриваща се съвсем не неочаквано и не „заради Корнелия Нинова“.

Тъй че, почитаеми „староседесари“ – нека се обърна и към вас – не е ли време да престанем да се плашим с БСП (което не означава, че препоръчвам коалиция с тях). Хайде най-сетне да се замислим за онези неща, на които обърнах внимание по-горе. Те са днес, а може и да ни предстоят скоро.