"И тогава моят лъчезарен мъж започна да ме бие": историята на Ели

"Как само се променят очите му, преди ръката му да полети към лицето ми. Изпълват се с малки зелени точици, кафявото се превръща в лед, зениците му се стесняват като на кобра. Всичко става за секунди. Мина време, преди да започна да разпознавам тези мигновени промени, за да слагам ръце пред лицето си. Но това не помагаше кой знае колко. А някога бях влюбена точно в тези очи", разказва ни Ели, която срещнахме малко преди провелия в София протест срещу насилието над жени, преминал под надслов "Нито една повече".

"Когато преди седем години го запознах с майка ми, тя ми каза: Този човек не е това, за което се представя, не се събирай с него. Само че аз не я послушах. Той беше умен и знаещ, учеше в престижен университет. Говорехме за изкуство, за висша мода, за кино и музика. Ходехме на концерти и изложби, а след това, хванати за ръка, се прибирахме в дома му, където той готвеше нещо вкусно и после се любехме цяла нощ. Оженихме се, а като ни се роди детенце, грижата му за него беше толкова всеотдайна, че непрестанно си мислех каква късметлийка съм с този мъж", споделя още Ели и разказва историята си докрай:

"Бях смачкана, бях роб на страха и срама"

"Един ден му казах, че искам да продължа образованието си в университета. Той се съгласи. Само че от този момент спря да ми помага с детето и домакинството.

Беше късен следобед, когато глупавото ядене загоря, защото четях за изпити, докато бебето се беше кротнало. Тичам в кухнята и си мисля, че ще се посмеем както преди, ще измием тенджерата и ще си поръчаме пица. Но той ме гледаше с очите на кобра. Скочи върху мен и ме удари с глава в носа. Рукна кръв. Въобще не се смути. Хвърли ме на дивана и започна да ме налага с юмруци по тялото. Цялата бях в синини.

Не казах на никого. Мислех, че е нещо моментно. Срамувах се. Всичките ни приятели знаеха колко сме щастливи, как да разруша този мит. Не казах и на майка ми. Мислех си, че ще ми натяква, че ме е предупредила още навремето.

Не смеех да изляза на улицата, нито да отида до магазина или да заведа детето на ясла. Каза ми: „Стой си вкъщи, аз ще поема всичко". И внезапно пак стана най-любящият баща и съпруг. Но как да се любиш с някого, който разбива лицето ти.

Така се превърнах в роб. Години наред бях роб на страха и срама, защото всеки път, когато исках да променя нещо в живота си и да направя нещо за себе си, следваше побой - „защо ризата ми не е изгладена", „защо има чинии в мивката", „защо детето пак кашля", „ти си мързелива лигла".

Бях виновна, виновна, виновна. Търпях. Смачкана заради детето, заради срама, заради страха. Това са предразсъдъци, в които сякаш ни възпитават от малки. Да търпиш и да не казваш, защото някой щял нещо да си помисли, докато теб те малтретират. Каква представа за хармония и щастие на едно общество може да е това? Чувстваш се обречен заради грешен избор, направен в младостта. И търпиш, за да не те „убие" обществото. Но че той те убива всеки ден - това било нормално. Здраво семейство... Боже, каква глупост. Не е трябвало да търпя и за миг, но късно го разбрах.

Един ден исках да се видя с приятелка, която се беше върнала от чужбина. Плахо го попитах дали може. Мъжът ми се засмя и каза: „Добре". Само че докато се приготвях, той изпусна детето на пода и то си удари главата. Хукнахме към болницата. „Ти си виновна", каза ми в колата.

Тогава ми „светна". Нормално ли е да питам дали мога да изляза от дома си? Та аз съм затворник, когото ще накажат с бой, ако поиска да си купи парфюм или нови дънки. Аз съм затворник, когото ще пребият, ако поиска да учи, да се види с приятели или просто да се разходи в парка. И няма да пребият само мен. Детето ми също е в опасност. Тогава реших да го напусна. А толкова ме беше страх да му кажа, че искам да се разделим.

Нямах удостоверения от съдебна медицина за побоите, а е трябвало да си извадя, защото кой ще ми повярва, че този лъчезарен мъж може да се превръща в кобра и да бие като боксьор. В крайна сметка ми помогнаха от „Анимус". Днес живея в друг град. Оставих всичко в дома му. Чак сега съм свободна в ума си и в тялото си."

Това е историята на Ели - една от многото жени в България, станали жертва на брутално домашно насилие. Дошла е в София специално за протеста, защото иска да каже на всички жени: „Не чакайте, ако веднъж са ви посегнали - бягайте веднага. Няма надежда той да се промени, ще убие всичко у Вас, ще забравите коя сте. Кажете на целия свят какво Ви се случва, а ако светът не Ви повярва, търсете организации, които да Ви защитят".

Ели държи да сподели и това: "Изумително е как може да има политици и партии, които яхват Истанбулската конвенция, за да спасят собствените си кожи в политическия живот. Не разбирам как хората им вярват и как това пълно с предразсъдъци общество гласува и праща в парламента агресивни националисти и хомофоби. Чии права ще защитават те - на такива като мен ли? Колко политици осъдиха искрено нахлуването на един нацист в офиса на ЛГБТИ-организацията. Колко осъдиха това, че удари момиче. Колко политици осъдиха искрено мъжа, удушил със стреч фолио жена си. Голяма трагедия било - и толкоз. Не им вярвам на тези хора. Ако искаха нещо да се промени, щяха да са го направили през закони и истински работещи институции", казва Ели и продължава:

"Всяка от нас се спасява сама. А някои не успяват да се спасят."

Да не говорим, че нито една медия няма предавания, които да обясняват на жените как и от кого да потърсят помощ, ако са насилвани. Не когато има някаква случка, а регулярни предавания. Защото когато попаднеш в такава ситуация, ти спираш да мислиш рационално и само потъваш. Някой трябва да те подсети, да ти обясни, да ти покаже пътя, който ще те спаси. Медиите биха могли да правят това, вместо хищнически да отразяват поредната жертва и да ровят в живота на хората, когато той е приключил. Сега всяка от нас се спасява сама. А някои не успяват да се спасят", казва Ели.

Още в началото на протеста, на който срещаме Ели, всички узнават, че в същия ден в София е било убито момиче на 21 години. Потресени от новината, присъстващите виждат и това: докато млада жена разказва историята си, на сцената нахлуват млади мъже. Посягат ѝ, блъскат микрофона. Целият площад се огласява от писъци. Жандармеристите тръгват към мястото на сблъсъка, хващат мъжете и ги водят към патрулния микробус. Хората ограждат жандармеристите и ги питат защо не арестуват мъжете, след като пред очите им са нападнали жена. Отговор няма. „Нападнаха ни, докато говорим по микрофона срещу насилието над жени. И държаха българското знаме в ръце", възмущава се едно момиче.

На протеста срещаме и издателя Виктор Лилов, който казва: „Време е не само да се променят законите, но и всички неправителствени организации срещу насилието трябва да се обединят и да търсят заедно правата на гражданите. Защото насилието над жени, хомофобията, агресията срещу ЛГБТИ общността - всичко това е една и съща тема".

Не може да стане само с промени в законите - към това мнение се присъединява и Глория Филипова, една от организаторките на протеста. Според нея, „за да се премахне насилието над жени, трябва да се премахнат стереотипите, които битуват в обществото, че жената трябва да е винаги в подчинена позиция. Това няма как да стане само с промени в законите. Обществото може да се промени само ако по тези теми започне да се говори още от детската градина - че има различни хора, но че всеки човек сам по себе си е ценен, а насилието никога не е решение".

Автор: Николета Атанасова