Антони Герасимов за ФАКТИ: Живеем в период на оспорване и опит за трансформация на установения световен ред

Целият свят е вперил поглед в случващото се между Украйна и Русия, а заради това, засега предимно вербално стълкновение между споменатите две страни, е изострено вниманието и към други конфликтни точки по света.

Това налага експертен анализ, който от ФАКТИ няма да се уморим ежедневно да генерираме за Вас, нашите читатели. След разговора с д-р Мартин Табаков по-рано днес, сега медията ни Ви представя такъв с Антони Герасимов. Той също е доктор по политически науки, експерт по глобална политика и международна сигурност и председател на Младежката асоциация по политически науки.

Интервюто ни с него четете в следващите редове.

- Г-н Герасимов, след като руският президент Владимир Путин призна независимостта на Донецката и Луганската "народни републики", станахме свидетели на остра реакция от страна на цивилизования свят. Какъв е Вашият прочит на този руски акт?

- Признаването на двете републики бе очакван ход в контекста на повишеното напрежение между Русия и Украйна. Нещо трябваше да се случи и това беше може би най-логичното действие. От една страна, отстъпление по темата Украйна би било разчетено на вътрешнополитическата сцена в Русия като голяма слабост, каквато не е присъща за образа на Владимир Путин. От друга, външнополитическите амбиции на Русия предполагат постоянни активни действия по украинския вектор и геополитическото пространство на Източна Европа. Допълнителна роля изигра и повишената чувствителност на Запада, която бе далеч по-висока от тази при предходни струпвания на руски войски по границата с Украйна и анексията на Крим. Това до голяма степен предопредели събитията като, от една страна, осъществи възпиращ ефект за пълномащабен конфликт, а от друга, създаде напрежение и чувство на неизбежност, което в крайна сметка ограничи възможността на Путин да се изтегли от ситуацията.

- Можем ли това признаване да го разглеждаме като отдавна планирана дипломатическа стъпка - нещо като поетапно достигане до целта, водеща към ескалация на противоречията с Украйна и максимално изострени те да доведат до мащабен военен конфликт между двете страни?

- Склонен съм да се съглася, че е дълго подготвян акт, но не смятам, че в основата стои целта за пълномащабен конфликт. Поне все още не. Русия играе многоходова игра, но тя е с глобален контекст и далеч надскача регионалния характер на конфликта. Украйна е геополитическо пространство с ключово значение и за европейската, и за руската, а от там и за глобалната сигурност, което я превръща в плацдарм за подобни тестове по структурата на международните отношения. Може би ако Западът не бе реагирал толкова единно и остро, това можеше да бъде прелюдия към по-разширен конфликт, но към момента смятам, че толкова драстична ескалация вече е с ниска вероятност да се случи.

- Все пак, очаквате ли в рамките на годината руската армия да опита да окупира голяма част от Украйна, която Путин не смята за съседна страна, а за част от историята на Русия?

- При всеки случай голяма част от Украйна би следвало да значи минимум цялата източна територия на страната, намираща се между река Днепър и Руската федерация. Не, не смятам, че Москва има ресурсния капацитет към момента да води пълномащабен конфликт от такъв калибър, а и обстоятелствата не го налагат към момента. Днешна Украйна не е тази от 2014 г. Днес тя е със значително повишена боеспособност и готовност да оказва съпротива. Също така, елементът на изненадата, който бе ключов за анексията на Крим, вече не е фактор. Влизане в пълномащабен конфликт би означавало отваряне на повече от един фронт, дори и нахлуване от беларуска територия, а това на свой ред предполага неизмерими количества жертви, както човешки, така и икономически, за които руският народ едва ли е готов.

Съществен фактор е и категоричността на Запада, която този път далеч надхвърля размахания пръст с едната ръка през 2014 г., докато с другата се подписваха солидни договори за доставка на енергийни ресурси. Само за пример ще дам, че за първи път Европа започна активно да търси алтернативи на руския газ, който запълва значителна част от европейското потребление към момента и не малък процент от руската хазна. Заговори се и за замразяване на "Северен поток 2", който представлява колосална инфраструктурна инвестиция. На няколко пъти изплува и тезата за изключване на Русия от SWIFT системата, което, въпреки наскоро разработената руска алтернатива, би представлявало голям удар върху банковата мрежа на Руската федерация. В допълнение беше вкарано и не малко количество оръжие в Украйна, включително и турски бойни дронове Байрактар и противотанковата FGM-148 Javelin, за която се твърди, че има висока успеваемост срещу бронята на най-масовите руски танкове Т-90.

Всички тези фактори предполагат, че Русия едва ли ще влезе в пълномащабен военен конфликт. Ако все пак Путин реши да ускори процесите, то най-вероятно ще става въпрос за ограничени действия с цел осъществяване на сухопътна връзка с Крим и превръщане на Азовско море във вътрешен воден басейн.

- Путин иска цивилизованият свят да признае Крим за руски и отново направи сравнение с Косово. Могат ли обаче да бъдат сравнявани Крим и Косово?

- Едва ли е възможно подобно сравнение. Албания не е анексирала Косово от Сърбия, за да съпоставяме двата казуса по този начин. Косово е самостоятелна държава, която се формира след тежък междуетнически конфликт, в който отсъстваха перспективи за свиване и деескалация в рамките на обща държава със столица Белград. Крим е откъсната и присъединена територия в рамките на друг административен център. По-скоро казусът с Косово може да бъде използван умело за натиск по линията на новопризнатите Луганска и Донецка народни републики. Държавите от Европейския съюз и НАТО реагираха остро на признатата независимост, но истината е, че докато двете републики не предприемат действие по присъединяване към Русия, всяка страна е свободна да тълкува ситуацията както дяволът чете евангелието. Естествено, че държави като Испания и Кипър, които имат свои субективни съображения, не биха признали подобен акт на сепаратизъм. От друга страна, съмнителните обстоятелства и подозренията за водена прокси война от страна на Русия поставят под въпрос, доколко подобно откъсване е осмислен акт от страна на населението в двете републики.

Живеем в период на оспорване и опит за трансформация на установения световен ред. Истината е, че подобни казуси умело биват използвани от руските стратези, за да бъдат фиксирани слабите звена в настоящата структура на международните отношения. Подобни похвати са мощно средство за разколебаване в устойчивостта на настоящия световен ред.

- Обявяване на война на Украйна ли е обявеното от Владимир Путин, че Минските споразумения вече не съществуват?

- Не бих го категоризирал като обявяване на война. За да бъде обявена война си има конкретна регламентация и освен ако в споразумението не присъства клауза, че напускането му е равностойно на война, то все още не можем да говорим за такава. Бих определил този акт като част от шахматната игра, която се разиграва в момента. Няма как да бъдеш част от споразумение и същевременно да признаваш независимостта на територии, които са включени в него. Смятам, че самото оттегляне има по-скоро символично значение и е за вътрешнополитическа употреба.

- Мнозина си задават въпроса, докъде се простират амбициите на Владимир Путин, на политическия и на военния елит около него. Със сигурност той си мечтае за възстановяването на Съветския съюз. Ще посмее ли обаче да се опита да го възстанови, посягайки на държави, които членуват в Европейския съюз и НАТО?

- Категоризацията от страна на Путин за разпада на Съветския съюз като „най-голямата геополитическа трагедия на ХХ век“ ни дава една не лоша представа докъде стигат амбициите му. Не бива също да забравяме, че днешният военен елит е школуван или по време, или от хора, които са получили обучението си тогава, когато СССР е бил един от двата световни военни колоса. Натрупаното разочарование от загубата на Студената война, при това без нито един изстрелян куршум, определено е фактор за формирането на реваншистко поведение. Отделно руската държава, както повечето велики сили, рядко е имала периоди в историята си, в който не е била експанзивно настроена или пък не е оказвала силен натиск в специфичните ѝ сфери на влияние. Това е естествен външнополитически ритъм на съществуване, който се обуславя от геополитическия код на руския народ и държава. Няма нищо странно и неочаквано в него. Така например анексията на Крим изцяло наруши баланса на силите в Черно море и това разшири неимоверно руското влияние на Балканите, а затова ключова роля има Конвенцията от Монтрьо. Русия наистина прави опит отново да стъпи здраво в старите си сфери на влияние. Въпреки това, не смятам, че Путин би си позволил да активира Член 5 от Вашингтонския договор с директна атака, още повече след като вицепрезидентът Камала Харис изрично подчерта на Мюнхенската конференция през изминалия уикенд, че САЩ няма да се колебаят да защитят всеки член на НАТО, ако срещу него бъде осъществена агресия. При такива условия не смятам, че трябва да се притесняваме за сигурността си. Не и в конвенционалния ѝ смисъл.

- Има ли вина Западът и ако да, в какво се състои тя, за, образно казано, разпищолването на Путинова Русия?

- Западът има вина дотолкова, че в периода от дезинтеграцията на Източния блок до 2005 - 2006 г. не успя да въвлече Русия в достатъчно ключови партньорства, които да трансформират държавата в такава от западен тип. Разбира се, до голяма степен това зависеше и от самата Руска федерация, но сякаш Западът гледаше на Русия много повече като страничен партньор и източник на ресурси, отколкото като ключов фактор за колективната сигурност на Европа и света. След 43-тата Международна конференция по сигурността в Мюнхен през 2007 г. и произнесената тогава реч от Путин стана ясно, че навлизаме в нов етап на взаимоотношенията между Изтока и Запада. Последвалата война в Грузия и анексията на Крим затвърдиха това, което бе подадено като сигнал още на конференцията. Русия пое пътя към връщане на традиционния си външнополитически ритъм на съществуване, който се основава на сфери на влияние и намеса там, където сметне за нужно.

Утвърждаването на тези сфери на влияние се превърна в движещ фактор за руската външна политика, а Западът определено не реагира достатъчно категорично, когато ситуацията го изискваше. Икономическите санкции оказаха не малко влияние върху Руската федерация, като от 2,3 трилиона през 2013 година днес БВП на Русия е 1,7 трилиона долара, но реални постъпки към приобщаване на Украйна в общата архитектура за сигурност така и не бяха направени. Разчиташе се на замразяване на конфликта, което на практика позволи на Путин да мобилизира ресурси, да консолидира вътрешна подкрепа, да засили влиянието си на международната сцена и не на последно място да тества в реална среда нови оръжия и да повиши бойния опит на армията си в Сирия. Русия също не е тази, която беше през 2013 година и пропускът на Запада да приобщи Украйна към своите структури, днес дава плацдарм за „разпищолването“ на Путин.

- В каква степен мнението на Китай е определящо за външнополитическите действия на Руската федерация?

- Китай едва ли желае да бъде въвлечен в световен конфликт заради територии, към които няма особено отношение. Въпреки това относителната сигурност, която китайската държава дава на Русия в този момент, несъмнено спомага за поведението на президента Путин. Перспективите за частично пренасочване на енергийния пазар от Европа към Китай, общата политика за сигурност и сравнително близките цели по оспорване доминацията на САЩ и НАТО към момента изглежда, че идеално устройва Путин. Друг е въпросът дали подобна близост всъщност е най-доброто стратегическо решение за Русия. Китайската икономическа мощ, постиженията във високите технологии, неизчерпаемият човешки капитал и амбицията за глобално лидерство при всяко положение поставят Руската федерация повече в ролята на младши партньор на Китайската народна република, отколкото на равностоен съюзник. Да, Китай и Русия засилват партньорството си и постепенно изграждат масивен блок от организации като ШОС и БРИКС, но китайската външнополитическа доктрина „Един пояс, един път“ залага на икономическо влияние и търговска доминация, а не толкова на спускане на нова „Желязна завеса“. В този контекст съм склонен да смятам, че Китай не са готови да захвърлят всичко в името на амбициозните планове на Путин, или ако ще рискуват всичко, то едва ли ще бъде заради европейски територии и засилване на мощта на Русия. Въпреки това, към момента се очертава относително стабилно партньорство между двете държави, което тотално нарушава концепцията за Триъгълна дипломация на САЩ.

- Коментирайки Китай, трябва да кажем, че съвсем наскоро китайците отново заплашиха САЩ с евентуален военен конфликт между двете страни, ако Америка включи Тайван в новата си „Тихоокеанска стратегия“. С оглед впечатленията Ви относно външната политика и на САЩ, и на Китай, каква развръзка очаквате по тайванската тема?

- Взаимоотношенията между Китай и САЩ могат да бъдат основа за цял нов анализ, но кратката версия е, че все по-често ще наблюдаваме подобни противопоставяния, но едва ли ще се стига до директен конфликт. Обосновано нарасналото самочувствие на Китай съвсем естествено резултира в повишаване на амбициите и стремежа към глобално лидерство. Глобалното лидерство обаче означава страната да надскочи границите си и да започне да проектира мощ и извън тях или поне да ограничи чуждите проекции в близост до тях. Това трудно би се осъществило без контрола над островните вериги в Южнокитайско море, тъй като географското им разположение е ключово за контрола над Тайванския проток, а от там и за важните търговски пътища, които са свързани с геополитическия проект „Един пояс, един път“. Да не забравяме, че най-голямата демонстрация на военна мощ от страна на САЩ в Югоизточна Азия, от Виетнамската война до днес, е именно в резултат на Третата криза в Тайванския проток през 1995 и 1996 г.

Тайван е и една от онези взривоопасни точки, в които големите играчи изнасят конфликтите си, за да не влизат в директни сблъсъци помежду си. За Китай освен всичко друго Тайван има и символно значение и откъсването на острова от сферата на влияние на САЩ е важен елемент във вътрешнополитическото оправдаване на всички разходи, които се правят в направление сигурност.

Друг е въпросът дали е назрял моментът да бъде направен категоричен опит това да се случи. Смятам, че присъствието на Седми флот на американските Военноморски сили в региона все още има достатъчно силен възпиращ ефект върху китайските амбиции, но това не значи, че няма да се търсят провокации по други вектори на сблъсък.

- Освен руските, вземайки предвид и китайските ултиматуми, може ли да бъде потвърдена като истинна тезата, че Изтокът на този етап умело изнудва миролюбивия Запад?

- Не бих нарекъл изнудване подобни ходове. До голяма степен човешката история се движи от противопоставянето между Великите сили в рамките на структурата на международните отношения, която те са формирали и която впоследствие предопределя моделите им на поведение. През последните години светът изживява трансформация от еднополюсния американски свят към мултиполярна система, чиито основни характеристики тепърва ще кристализират и ще придобиват все по-ясни форми. Нека оставим думички като „изнудване“ и „миролюбив“ за вътрешна употреба в различните държави. Тук става въпрос за многоходово оспорване и трансформиране на структурата на международните отношения.

Намирам подобни процеси за съвсем естествени, но това не значи, че трябва да бъдем безразлични към тях. Решението на политически проблеми чрез военни средства е игра с високо ниво на риск, който традиционно оспорващите страни са по-склонни да поемат. Предстои тепърва да видим как ще се развият оформилите се линии на съпротивление между основните играчи в международните отношения, но едно е сигурно обаче - глобалната сигурност все повече ще отстъпва на несигурността.