Стратегическите грешки на Владимир Путин

Анализа на Мартин Табаков за News.bg:

Преобладаващото мнение за руския президент Владимир Путин е, че той е добър тактик и лош стратег. Нищо не потвърждава това по-добре от военната агресия на Москва спрямо Украйна. Месец след започването на войната, равносметката за Русия съдържа именно тактически плюсове и стратегически минуси. А колкото повече време изминава, толкова повече първите ще избледняват, а вторите ще натежават.

Още новини от Украйна

Да, днес Украйна е готова да прави компромиси. Например тези, касаещи статута на рускоговорящото ѝ население и разпространението на проруски медии в страната. Така също да обяви не само неутралитет, но и да преустанови изобщо сътрудничеството си с НАТО (понеже отказът от членство в Алианса не означава непременно, че организацията и дадена държава не могат да си партнират по други начини). Възможно е Киев да се съгласи да поддържа и силно редуциран състав на въоръжените си сили. Тепърва предстои обаче да разберем дали Украйна би направила още по-тежки и "кървави" отстъпки (да признае Крим за руски и нововъзникналите "държави" в източната ѝ част като независими). Но така или иначе, докато има руски въоръжени сили на територията на Украйна, пък било и те вече не толкова в режим на настъпление, а в позиционна война, Киев ще прави - малко или много - отстъпки пред Русия.

В същото време обаче войната срещу Украйна провокира такова разместване и раздвижване по границите на Руската Федерация, от Европа до Япония, които обещават стратегически проблеми за Москва.

Последният един месец Токио, освен че наложи съответните санкции на Кремъл, по примера на САЩ и ЕС, се ангажира и с допълнителни действия. Страната на самураите преустанови статута на Русия на държава с търговски преференции и заговори отново на висок и институционален глас, че Курилските острови (т.нар. Северни територии) са японски. Бившият министър-председател Шинздо Абе дори заяви, че държавата трябва да помисли за евентуално придобиване на ядрено оръжие. Последното, разбира се, е в ярък контраст с трите принципа на японската политика срещу ядрените оръжия: страната да не произвежда, да не притежава или доставя такива.

В отговор на това Москва преустанови (и без това формалните, буксуващи от години) мирни преговори с Токио, отмени безвизовия режим за японските граждани и проведе военно обучение на Курилските острови.

Нарасналото напрежение между Русия и Япония означава, че Кремъл все по-малко ще може да разчита на спокойствието и балансирания поглед на Токио, който се опитваше да води "панорамна дипломация" спрямо Москва (т.е. да гледа на проблемите от двустранно естество не фронтално и твърдоглаво, а отгоре и диалогично). Страната на изгряващото слънце обаче няма стимул да води повече подобна външна политика спрямо Русия, доколкото Кремъл, с евроазиатския си пространствен обем, все повече се превръща в защитна мембрана на Китай. Подобни съображения срещу уязвимостта на Москва от Пекин има и другият азиатски колос - Индия.

На Запад Русия също става свидетел на промени, които не са в неин интерес.

От нахлуването на Руската Федерация в Украйна насам Германия отложи сертификацията на "Северен Поток 2", сключи дългосрочно енергийно партньорство с Катар и отдели 100 млрд. евро допълнителни средства за инвестиция в отбраната ѝ. Изглежда така, че колкото и да не желае, Берлин най-сетне ще трябва да ревизира икономическата си дипломация, с която като цяло се изчерпваше външната политика на Германия.

Ако преди инвазията на украинска територия САЩ даваха сигнали, че са готови да договарят и регламентират военните обучения и разполагането на ракетните си системи на територията на Европа с Русия, то това днес не просто не стои като опция пред НАТО, но и Алиансът дислоцира допълнителни войски и зенитно-ракетни комплекси "Пейтриът" на Източния си фланг. Ако Москва искаше да бъде създадена буферна зона спрямо НАТО - посредством задраскването на перспективата за членство на Украйна в Алианса и ограничаването на военните способности на държавите членки от Източна Европа, то днес Русия се сблъсква с точно обратното. НАТО увеличава, а не намалява възможностите си - от Балтийските държави до Румъния.

На този фон Полша предлага да се въведе търговско ембарго на Русия и да се забрани на руските граждани да пътуват където и да е в ЕС. Москва пък иска "неприятелските" ѝ държави да ѝ плащат за въглеводородите в рубли.

Междувременно Вашингтон обеща да предостави, в рамките на календарната година, допълнителни 15 млрд. кубични метра газ (това количество е по-скоро маргинално, доколкото представлява около 1/10 от вноса на природен газ на ЕС само от Русия).

Самият съюз пък прие стратегия, чиято цел е в скорошен порядък да намали с 2/3 зависимостта си от вноса на руското синьо гориво.

Дори и Елисейският дворец, чийто ръководител до последно се опитваше да поддържа контакт с руския президент в опит да бъде преустановена агресията срещу Украйна, публикува снимки на държащия се за главата Емануел Макрон, направени непосредствено след пореден разговор с Владимир Путин.

И ако Турция е поканена обратно на масата с Франция и Италия, възобновявайки съвместните им опити за развиване на ракетния комплекс SAMP-Т, Анкара и Атина са готови да обединят усилия, отново по инициатива на Париж, за да извършат евакуационна операция на жителите на украинския Мариупол. Именно Турция реабилитира значението си за ЕС като държава, която, от една страна, подкрепя Украйна, а от друга, поддържа отворени линии за комуникация с Кремъл. Дипломатическият форум в Анталия по-рано този месец бе уважен от редица делегации, сред които бяха и тези на Жозеп Борел и на Йенс Столтенберг.

По този начин Руската Федерация претърпява неуспех в няколко дългосрочни аспекта. Това са стратегическите грешки на Путин:

Колкото и самите американци да не успяваха да накарат Германия (и ЕС) да скъсат със зависимостта си от руските въглеводороди, то това е на път да направи Владимир Путин с действията си в Украйна. Руският президент пресече отколешните притеснения на САЩ за свързването на германската икономика с природните ресурси на Руската Федерация (и изобщо на европейското потребление с руския доставчик). Съответно, най-големият проблем пред създаването на Евроазиатско пространство от Лисабон до Владивосток се оказаха не американците, а титулярът на Кремъл;

Заравянето на томахавката между ЕС (и в частност Франция) и Турция, плюс реабилитирането на значението на Анкара за Югоизточния фланг на НАТО. В името на обективността, разбира се, трябва да бъде посочено, че този процес на смекчаване на напрежението между Турция и Франция не започна заради войната в Украйна, но бе подпомогнат от нея. Възможността за още по-голямо руско влияние в Черно Море, покрай окупацията на украинското крайбрежие - от Донбас, през Мариупол, до Крим - провокира турските власти да си припомнят за полезните функции на НАТО като естествена противотежест на Руската Федерация;

Пред лицето на руската инвазия в Украйна, разговорът за обща европейска отбрана, която да е в сътрудничество със САЩ, но да е независима от Вашингтон, бе заровена под килима (поне засега). НАТО излезе от "мозъчната си смърт" (по думите на Емануел Макрон), а Владимир Путин се оказа основната причина за евроатлантическия ренесанс;

Промяна в перцепцията на Япония, която все повече ще гледа на Русия като част от проблема на китайската доминация на Азия, а не като част от решението за същото. Колкото повече Москва бива възприемана от Токио през призмата на политиката на сигурност, а не през тази на икономическия прагматизъм, толкова повече Кремъл ще трябва да отчита ролята на основния американски делегат в Индо-Пацифика, Япония;

Оттук нататък пропагандния наратив на Москва (пък и на Пекин) за уважението към суверенитета и самостоятелната политика на всяка държава, насочен срещу американския глобализъм, мачкащ границите и незачитащ волята на по-малките народи, ще бъде по-труден за разказване. Когато брат брата напада, постъпките на братовчедите започват да бледнеят.

Това са екзистенциални проблеми за геополитическото ситуиране на Руската Федерация на международната сцена. Да не говорим, че те са придружени и от други неудобства за Москва.

Например това, че Китай, когато търгува с Руската Федерация, не желае да попада под вторичните санкции, иначе наложени на Москва от Брюксел. Понеже именно ЕС е вторият най-голям търговски партньор на Пекин след Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия за 2021-ва година. Или пък Казахстан, който, въпреки че в началото на годината поиска помощ от Организацията на Договора за колективна сигурност (в която Нур Султан членува), гласува въздържал се, а не против, резолюцията на ООН от по-рано този месец, който документ осъждаше агресията на Москва спрямо Киев. Разбира се, властите в Казахстан, колкото и близко да стоят до Кремъл, се притесняват да не би техният по-голям съсед да не тръгне да освобождава и руснаците, съставляващи почти 20% от етническия състав на Казахстан и населяват северната част на централноазиатската страна.

Украйна трябваше да бъде блюдото, сложено в чинията на руския свят. А вместо това Киев ще се превърне в язвата, от която тепърва ще страда храносмилателният тракт на руската мечка.