Байдън и Си Дзинпин. Кой ще спре да вижда звездите?

Възстановяването на линиите на комуникация между Вашингтон и Пекин, някои от които преустановени от китайската страна след визитата на Нанси Пелоси в Тайван преди няколко месеца, е знак в посока на това, че отношенията между САЩ и Китай може да не се изчерпват само с влошаването им. Евентуалното посещение на държавния секретар Антъни Блинкен в азиатската страна също би имало полезен ефект за диалога между двете държави.

Но това е твърде малко и вероятно твърде късно. Провелата се среща между Джо Байдън и Си Дзинпин, реализирана на гърба на форума на Г20 в Индонезия, всъщност потвърди две неща. Едното е, че напълно закономерно нямаше високи очаквания за някакви ползотворни резултати от нея. Второто обаче е с много по-дългосрочни и болезнени измерения: нещата, които обединяват Вашингтон и Пекин, стават все по-малко спрямо тези, които ги разединяват.

Да, САЩ и Китай все още имат съвпадащи интереси и възможни полета на сътрудничество; например, по темите, свързани с климатичните промени, неразпространението на ядрени оръжия, веригите за доставки, преодоляването на продоволствената криза и т.н. Но партньорството спрямо тези и подобни сфери може да бъде веднага преустановено от увеличаващия се списък на политики, в които Вашингтон и Пекин не намират общ интерес (търговията, човешките права, интелектуалната собственост и прочее).

Но ако и торбата с проблеми между янките и китайците да е бездънна, то от всичките тях има две трудности, чието значение трябва да бъде извадено пред скоба. Става дума за Тайван и производството на полупроводници (чипове).

На срещата със Си Дзинпин Джо Байдън отново заяви, че няма промяна в дипломацията на САЩ, касаеща казуса между Пекин и Тайпе. Става дума за т.нар. Политиката на единен Китай, според която Вашингтон е съгласен, че от двете страни на Тайванския проток има само един Китай, тоест Тайван е част от Поднебесната империя. В същото време обаче американците не признават суверенитета на китайските комунистически власти върху демократичен Тайван; от друга страна, за тях Тайпе не е столица на независима и суверенна държава (понеже, както казахме, от двете страни на Тайванския проток може да има само един Китай). Според Вашингтон единственото легитимно решение на въпроса за статута на острова ще бъде мирното такова, постигнато чрез съгласие, а не чрез принуждение. Оттук и често повтаряните от Джо Байдън думи, според които обединението между Китай и Тайван трябва да се извърши чрез консенсус, а не чрез сила.

На XX-я Конгрес на ККП обаче Си Дзинпин заяви, че Пекин никога не е изключвал възможността да използва сила за обединението с острова. Обединение чрез сила, а не чрез консенсус обаче е в разрез с позицията на САЩ и оттук съответните остри възражения на янките. Самите китайци пък на свой ред реагираха критично, когато Джо Байдън - при това няколко пъти тази година - заяви, че ако Китай инициира военна агресия срещу Тайван, то САЩ ще защитят острова също с милитаристични средства. На подобна перспектива китайците отговарят, че военна намеса от страна на Вашингтон би била в разрез с Политиката на единен Китай, и във всички случаи окрилява "сепаратистите" в Тайван да ескалират напрежението в конфликт.

Самият Тайван и контролът върху него трябва да бъде перлата в короната на "обновен Китай" през 2049-та година, когато комунистическата власт в страната ще отбележи юбилеен век на власт. Да, Тайван е лидер в света по производство на полупроводници, но за Китай островът винаги ще значи много повече от чисто материалистичните и паричните дивиденти, които той може да носи. Китай си има достатъчно златни яйца, затова в случая иска само златната кокошка.

Неслучайно на срещата между Байдън и Си Дзинпин от китайската страна заявиха, че тайванският въпрос е "първата червена линия, която не бива да бъде пресичана в отношенията между Китай и САЩ". Както и това, че разрешаването на тайванския въпрос е част от вътрешните работи на Китай и като такъв трябва да бъде разрешен от самите китайци.

Но Тайван е стара рана. Производството на полупроводници, включително такива, предназначени за военен хардуер, е друга много чувствителна и проблема тема между САЩ и Китай.

И ако САЩ продават въоръжение на Тайван и изпращат представители на свои институции като официални гости на острова (каквато бе визитата на Нанси Пелоси в началото на Август), то американците не си поплюват и по отношение на полупроводниците.

Само последните няколко месеца Джо Байдън инициира няколко стъпки, касаещи производството и доставките на чипове.

Американският президент, първо, подписа изпълнителна заповед, осигуряваща внушителни субсидии за фабрикацията на полупроводници на територията на САЩ (CHIPS Act 2022).

След това Байдън издаде забрана за износа на определени американски технологии към Китай, включително и на чипове (контрол на експорта, чиято цел е да бъде преустановен достъпът на Пекин до технологии, с които Поднебесната империя все още не разполага, но би копирала и използвала в икономическия и военния си сектор).

Междувременно ръководителят на Белия дом застави сънародниците му, които работят за китайски високотехнологични фирми, да избират между американското си гражданство и китайската си заплата.

Не на последно място, администрацията на Джо Байдън се опитва да придаде и външно-политически облик на своята политика на полупроводниците, окомплектовайки съюз с Тайван, Южна Корея и Япония (Chip 4 Alliance). Целта на това партньорство между Вашингтон, Тайпе, Сеул и Токио е не просто да се противопостави на китайската индустрия на полупроводници, но и да гарантира сигурни вериги на доставки между четирите партньорски държави, когато става дума за високотехнологичното производство, включително минимализирайки зависимостта на някои от тях от вноса на китайски суровини.

След края на срещата между Джо Байдън и Си Дзинпин американският президент като че ли излъчваше по-скоро оптимизъм. По думите на ръководителя на Белия дом, той не вярвал, че предстои непосредствена инвазия на Тайван от страна на Китай. Неговият колега Си Дзинпин пък казал, че светът е достатъчно голям, за да може и САЩ, и Китай да просперират в него.

Един вид, видите ли, светът е за двама. Но отвъд реториката и куртоазията от официалните поводи, има друга реалност: дори и земята да може да бъде споделяна, Тайван и американските чипове не могат.

Затова този от тях, Вашингтон или Пекин, който първи затвори очи, рискува да не види повече звездите.