"Ще ги накарам да ядат пушки": Как истинските лидери отговарят на Русия

Някои европейски политици твърдят, че за да спре войната в Украйна, е важно да се дадат гаранции за бъдещата сигурност на Русия. Да видим как са постъпвали истинските лидери в подобни ситуации. Включително и в България.

По какво се отличава истинският политически лидер от масата политици? Отговорът е очевиден: по това, че умее да се ориентира из безкрайните подробности на действителността и да не изпада (по Хайдегер) в „ужас от всеприиждащото битие”. Там, където обичайните политици виждат ужасна джунгла от пречки, истинският лидер прозира пътечката към изхода.

Лесно се казва, трудно се прави. Виждаме това отново тия дни в нелепите подмятания от страна на европейски политици, че важното за спирането на войната в Украйна е... да се дадат гаранции за бъдещата сигурност на Русия.

Да видим предишни подобни ситуации, в които (за късмет на човечеството) са действали истински лидери, които не са се загубили из джунглата на подробностите, а веднага са схванали, къде да намерят пътеката към спасението.

Чърчил срещу Хитлер

През май 1940 година Хитлер и неговите съюзници контролират цяла Европа. Източната част е оставена на грижите на Сталин. Той си присвоява част от Финландия, Полша и Румъния, както и Балтийските републики, установявайки контрол чак до Тихия океан. Там пък, заплашвайки британски, френски, американски и холандски територии, расте контролът на японската военна хунта, вече покорила половин Китай.

Демократичните страни в света се броят на пръстите на едната ръка (и то – ако тя е загубила един-два пръста). Една от тези страни е Англия, сломена в битката за Франция и затворена от Хитлер на острова си. В този момент министър-председател става Уинстън Чърчил. Пред него има два пътя. Единият му е препоръчван от всички негови колеги в кабинета, от медиите и от анализаторите: да се договори с Хитлер, който вече на практика контролира света, а Британия на практика няма армия. Вторият път е онзи, по който тръгва Чърчил: „Аз с този човек няма да говоря никога и по никакъв повод”. Колегите му са потресени и, зяпнали от почуда, го питат каква му е целта. Той: „Победа и безусловна капитулация на този човек”.

Всички решават, че е луд и се опитват да го свалят от власт. Не успяват. Накрая хитлеристка Германия капитулира – безусловно. Чърчил прави така, че да можем да живеем не само в демокрация, но в условията на цивилизован начин на живот. Ако не беше той – нямаше да можем.

Маргарет Тачър срещу генералите в Аржентина

Следващ пример. През 1982 година аржентинската военна хунта окупира част от територията на Великобритания – Фолклендските острови. Те са на 130 километра от аржентинския бряг и на около 13 000 километра от британския. Всички членове на кабинета на Маргарет Тачър (освен двама, участвали във войната, водена от Чърчил) препоръчват приемане на ситуацията.

Нямало как западаща Британия да спечели война на 13 000 километра срещу военизирана Аржентина. Желязната лейди е бясна: „Как така ще давам парче от моята територия на шайка оперетни генерали? Та нали веднага след това още някой ще поиска наша територия, после някой друг ще поиска територия от някой друг; и къде отиваме така?”. Напук на всички обструкции, тя събира експедиционен корпус, праща го на другия край на света и разбива аржентинската армия на пух и прах.

Освен че Тачър по този начин запази световния ред, базиран на закони и правила, тя изпоти от страх ръководителите на Съветска Русия. До този момент те бяха убедени, че лека-полека настъпват из света; и че последното нещо, от което трябва да се плашат е една западаща Британия, при това – управлявана от някаква си жена. И изведнъж тази жена бие техните аржентински приятели-генерали! Ами ако утре им се ядоса на тях, руснаците?

Роналд Рейгън срещу СССР

Потънали в този страх, руските лидери започват да гледат с тревога на прясно избрания американски президент Роналд Рейгън. Той не е наясно с това, тъй като страхът е грижливо прикриван пред света. Но е наясно, че Съветска Русия е зло и риск; и че нещо трябва да се направи.

Само че тогавашните американски експерти му предлагат да не прави нищо. Според техните изчисления Съветският съюз щял не само да съществува, но и да става все по-силен поне до към 2020 година, а най-вероятно – до към 2040-та. Поне. Изводът: да продължаваме да се договаряме с руснаците.

Рейгън обаче е огромен фен на Тачър и следва нейния пример. Неговата логика е проста: руснаците са зло, опасност за света и освен това са бедни и угнетени. Няма как тук някъде да няма пътека към ликвидирането на Съветския съюз. Затова Рейгън започва да си говори с други експерти. От тях разбира, че съветската икономика е вече на ръба на фалита. Още едно побутване – и ще падне, повличайки със себе си цялата държава.

Рейгън увлича съветското ръководство в такава надпревара във въоръжаването, за каквато руснаците вече просто нямат пари. „Ще похарча повече пари, отколкото те имат,” казва той. „Ще ги накарам да ядат пушки.”

Крахът на комунизма и новият проблем

Така и става. Икономиките на всички комунистически страни в и около Европа се разпадат във втората половина на 1980-те години. В Европа комунизмът пада през 1989/90 година. Самият СССР изобщо престава да съществува през 1991 година. Европа получава възможността да се развива – и тя го прави по един безпрецедентен начин – без да се страхува от съветско нахлуване.

По време на тази бурни събития Маргарет Тачър се изправя пред нов проблем. Под натиска на германците и на французите, тогавашният ЕС бърза да се втвърди така, че да се затвори за нови кандидати от Източна Европа. Застанала сама срещу цяла сюрия от европейски мъже, Тачър успява да отложи втвърдяването на ЕС и да го застави да изработи политика за дотогава немислимото, а именно – за приемането на бивши социалистически страни като пълноправни членове. Какво спечелихме от тази последна битка на Желязната лейди е, мисля, ясно.

Българските примери за смели решения

Имаме и наши си примери. През 1991 година бившата югославска република Македония обявява независимост. „Айде стига, бе” – е реакцията на западните сили, които се втурват да убеждават македонските съседи да не признават тази независимост. Българите, в лицето на президента Желев и премиера Филип Димитров, решават друго: първи в света признават новата държава.

Това е решение, предимно обърнато навътре, към българите, които дават знаци, че могат да се превърнат в националисти по сръбски модел. Признаването на Македония е тест: дали наистина българите са готови да тръгнат по пътя на сърбите? Ако да – то най-малко София би била залята от огромни протести.

Какво се случи? Нищо. Нямаше никакви протести. Същото се повтори през 2022 година, когато правителството на Кирил Петков свали срамното вето върху старта на преговорите на Северна Македония за членство в ЕС. Преди това 85 на сто от българите бяха против падането на това вето. И какво стана, след като ветото падна? Не само, че нито един от тези 85 на сто не организира протест. Нито един отделно взет човек от тях, включително Красимир Каракачанов, не излезе на улицата да обяви личното си недоволство.

Изводите

Нашият пример дава извода от всичките тези случки. А именно: истинският лидер води отпред, увлича, оформя вярвания и нагласи в обществото. Той не кърши ръце пред ужаса от всеприиждащото битие, а тръгва уверено по пътеката, водеща през джунглата от проблеми към спасението.

Важното е, че при всяко подобно смело решение истинските лидери бързо получават подкрепата на народите си – нещо, което не може да се случи при обичайно страхливите политически лавирания. А веднъж подкрепени от народите си, тези лидери променят хода на историята.

Затова много моля европейските (вкл. българските) политици да не мрънкат за гаранции за Русия. Тази страна се самолиши от правото дори да желае подобно нещо. Тя трябва да бъде докарана (по Чърчил) до безусловна капитулация и наказания за виновните. Разговорите и гаранциите – след това. Е, там вече ще изскочи проблемът за избор между логиката на плана „Моргентау*” и логиката на „плана Маршал”, но за това – някой друг път.

*По името на финансовия министър на Съединените щати Хенри Моргентау. Предвижда мерки след края на Втората световна война, които да ограничат военния капацитет на Германия, за да не е в състояние страната да започне нова световна война.

**Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.