Бойковизмът си отива, спете спокойно, деца!

Преди години Васко Кръпката изпя "Комунизмът си отива, спете спокойно, деца". После я запяхме и масово, мислейки, че комунизмът наистина си отива - ако не днес, то утре, отива си и вече никога няма да се върне.

Той наистина си тръгна, но после пак се върна за малко, после пак си тръгна, уж вече окончателно. Но се оказа, че не е съвсем окончателно, и чак след около двайсетина години в България вече нямаше комунизъм, освен отделни негови прояви - като тази на Корнелия Нинова, когато тя отиде да се кланя на паметника на Тодор Живков, и която с трогателна печал сподели колко много ни била отнела демокрацията. Или като тази на Бойко Борисов, според когото всяко управление, което направи и една десета от свършеното от Тодор Живков, трябвало да се гордее.

Същото се получава и при бойковизма. И той сякаш си уж си отива, но всъщност не си отива, уж се чуди дали да си тръгне, но си личи, че да иска остане тук завинаги. А определението бойковизъм и сравнението му с комунизма никак не се неуместни. Двете явления имат много общи неща.

Само прилики

Сливането на изпълнителната и съдебната власт е едно от общите неща с комунизма . При бойковизма прокуратурата не повдигна нито едно обвинение срещу Борисов и министрите на ГЕРБ, въпреки многобройните корупционни разкрития и скандали. Отказа да разследва "кюлчетата" и "Мата Хари" "поради невъзможност да бъде открит извършителя" - обяснение, което би трябвало да бъде прието от обществото ни като подигравка. Прокуратурата, която помагаше на управляващите да си присвояват делови дейности и преследваше противниците на властта.

Всичко това, ако не е съвсем комунизъм, си е негова проява, негов остатък, негов отглас.

Сливането на законодателната и изпълнителна власт, макар и законово необявено, също си е бойковизъм, съпоставим с комунизма. При това сливане не Народното събрание определя политиката на правителството, а правителството. Даже не правителството, а Бойко Борисов определя политиката на Народното събрание чрез своето партийно мнозинство. То може да предлага и да защитава свои си закони, може убедително и пламенно да обосновава своите виждания, но е достатъчно едно обаждане по телефона на началника, за да се задейства мнозинство.

При бойковизма, също като при комунизма, макар и не чак в толкова изкъсо, изпълнителната власт държи и медиите, най-вече националните. И също както при комунизма, при бойковизма избуява връзкарството.

Властта - за лично облагодетелстване

И тук вече се проявява най-голямото сходство между двата модела на управление - сходство, което повечето наблюдатели сякаш не забелязват, или се правят, че не забелязват.

Бавно и постепенно, но иначе много последователно и настъпателно, управляващото мнозинство и хората около него се сплотяват (също като при комунизма) в една управляваща прослойка, чиято основна цел не е политиката, а използването на властта за облагодетелстване за сметка на останалата част от обществото. Като прослойката обхваща не само политиците, но и държавни служители, делови кръгове, медиите, хора с влияние, и разбира се - обърканите, уплашените и зашеметените от пропагандата на властниците граждани.

Затова на тези избори, а може би поредица от избори, политическите действия, за които непрестанно се говори - влизане в Шенген, приемане на еврото, законите по плана за възстановяване и устойчивост - не са предопределящи за общественото развитие, нито пък разделението леви, десни и либерали-консерватори има някакъв особен смисъл. Разделението е между тези, които искат, защитават и поддържат борисовизма, и онези, които искат България да се промени и да се развие като съвременна правова държава. В този сблъсък борисовизмът е обречен, също както беше обречен и комунизмът. И, също като комунизмът, той няма да си отиде нито бързо, нито окончателно. Още отсега си личи колко упорита и безогледна ще бъде съпротивата му.

В битка за оцеляване

Месеци преди изборите борисовизмът е призовал "на всеоръжие" всички свои хора и служби, използва всичките си възможности и прилага всички честни и нечестни похвати в битката си за оцеляване, в която се явиха и неочаквани поддръжници. Но това не е политическа битка, а такава между една управляващата прослойка, която иска да запази облагите си, и останалата част от обществото.

Добре е все пак, че при този сблъсък лъжите, клюките, клеветите и подлостите на борисовизма не прерастват в антиконституционни прояви, както се случи например отвъд океана. Така че, за да си отиде съвсем бойковизмът, ще са нужни години. И не е изключено да продължим да се препъваме в отделни негови прояви. Още е рано за "спокойни сънища" без бойковизъм.

Автор: Иво Беров