Кеворк Кеворкян: Кал и небе

Тия дни дочакахме доставката на първия самолет Ф-16 – от осемте, които купихме и платихме преди повече от пет години. Посрещнахме го като Спасител – само дето църковните камбани не биха – който ще ни отърве от всички беди, дето са ни налазили. Макар че от тях няма отърваване и 100 ескадрили да пристигнат - и дори ако, за по-голяма достоверност, показно бомбардират Граф Игнатиево.

Видимо екзалтиран беше министърът на отбраната Запрянов – и това, всъщност, не е лошо; в днешните времена по-добре е да имаш за военен министър човек, който лесно се оставя на емоциите си, отколкото някой, който мърмори под носа си и пресмята какво сме загубили от забавянето на доставката. Не ни трябват пресметливи мрънкачи, сополивите са по-подходящи за нас, особено ако не е ясно, за какво точно реват.

Между другото, в момента се сещам за един стар военен лаф – „Ако се оставиш на емоциите, лошите ще спечелят“ - но не е нужно точно сега да се вглеждаме прекалено в него и да си разваляме празника. Тъй или иначе, мънистото го връчиха на аборигените, беше си голяма радост.

Сега вече не е важно, кога ще благоволят да ни докарат останалите седем самолета – и един Ф-16 е достатъчен, за да придобие нужната помпозност парадът на Гергьовден. За това е целият зор – иначе е ясно, че с това, което великодушно наричаме „авиация“, можем да плашим само гаргите. И, в крайна сметка, далеч по-мъдро е да си изпипваме парадите, отколкото да се разправяме с някой руснак в небето, особено ако е закусил с няколко водки.

А един от деветима наши летци, обучени да подкарат Ф-16, се радваше, че „има вече на наша почва такъв самолет“. Някак странно закърпи той тази фраза – вместо да каже, че се радва в българското небе най-сетне да има такъв самолет, който, надяваме се, ще пори просторите, а няма да опознава и да се кипри по „почвата“ единствено на авиобазата в Граф Игнатиево.

Но да не придиряме толкова на човека – може би вълнението го бе накарало да погледне не нагоре, а надолу, в краката си. Освен това, ние отдавна и окончателно сме пленници на един напълно разхайтен език, който телевизиите налагат като норма. Непрекъснато чуваме невероятни дивотии, които обаче вече не смущават никого. Наскоро един го питаха, дали отново „ще се качи на волана“. И той спокойно отвърна, че щял да го направи.

Но, все пак, защо не гледаме нагоре към небесата, които трябва да се опазят, а се вглеждат в почвата, „в нашата почва“ – но все пак почва. Това не е ли някакъв унаследен навик, някакъв знак, че може би не е съвсем безопасно да гледаш нагоре – най-малкото може да си навехнеш врата. И как тогава Урсула ще наложи налудната си идея за превъоръжаване на ЕС, ако единствения ни свестен самолет е цъфнал тук за радост на почвата?

Не ми дава мира тази фраза за „почвата“. Тя пък лесно ще ни накара да се сетим, че ние открай време имаме навика да си навираме суратите надолу - а би трябвало да гледаме нагоре, в небето, или напред - в простора, да търсим хоризонта. Всъщност, има ли хоризонт някакъв за нещо от нашите работици, каквато и да е тя – след като и самата дума „хоризонт“ изчезна, изобщо не се споменава, сякаш е нещо срамно. Дори подозирам, че народецът се терзае от невъзможността да я употребява, няма повод да го прави - и това е нещо, действително обидно за него. Да изречеш гласно тази дума сякаш е равносилно да извършиш някакво прегрешение, което няма да ти простят – като онова да се взираш в собствения си хоризонт, да се откриваш в собствените си простори. Откъде-накъде ще се звериш в някакъв хоризонт, гледай си в краката и в калта, из която шляпаш.

Дори властниците-комуняги, за които днес непрекъснато ни напомнят още по-тъпите им синчета-късни демократи - говореха за петилетки, ломотеха и за нов строй, бяха готови да говорят и за други магии, сякаш бяха най-сръчните илюзионисти. Измислиха и думата „Преход“ - най-фалшивата дума, която изобщо не може да изрази позорът и проклятието, скрили се зад нея.

Всъщност, знае ли се кой е бащата на думата „преход“, кой я пусна в обръщение? Сега никой вече не говори за тия неща, разправиите са все около днешния ден. Държавата сякаш съществува ден за ден, дори Паметта също се захранва ден за ден, колкото запомни – толкова. Постепенно изключиха и Миналото от безразборно осакатения колективен разговор - видя се, че псувните срещу него предизвикват единствено още по-сочни псувни по адрес на текущите властници.

Миналото се оказа опасно за тях, какво да говорим тогава за Бъдещето - тази дума също е изхвърлена от езика им. За тях Истината сякаш е стаена единствено в днешната кал, която газим - затова суратите надолу, търсете истината там! Дори не са в състояние някак да го обговорят Бъдещето, макар и с фалша на бруталните лъжи.

Сега се лигавят край самолета, който ни подхвърлиха след пет години на свенливи очаквания – такива са днешните български радости. Непосилно е за властниците ни Бъдещето да бъде провидяно, макар и в някаква незначителна степен – а и това не се полага за анемични консуматори като тях. Те се хранят ден за ден със залци от Настоящето, до които успеят да се доберат. Но и най-едрите залци не са в състояние да открият смисъла на случващото се. Колкото са наясно с някакъв смисъл ония специално обучени прасета, които търсят и откриват много ценените и пословично скъпи трюфели.

Интересно, когато не са толкова приповдигнати и са извън предпочитания от тях притворен режим, дали екзалтираните посрещачи на Ф-16 биха си признали, че ние, всъщност, сме прошляците на НАТО? Предани до безбожие – което обаче няма да ни позволи да преглътнем горчивия факт, че предаността не ни осигурява никакво предимство. Ако сравним въоръжеността на страната ни с тази на Гърция, примерно, дали ще имаме куража да се запитаме, защо сме се докарали до ролята на ентусиазирани прошляци? И защо Алианса не се тревожи от нашето безсилие, което, до голяма степен, сам продуцира. Резултат на недоверие ли е това – или на нещо още по-неприятно?

Ако решим още повече да усложним картината, може да се запитаме и друго: дали българските властници от 89-а година насам съзнателно не са поддържали армията ни в това състояние. И последният дурак от НАТО знае, че голият ентусиазъм изобщо не е достатъчен, за да участваме в някой конфликт като руско-украинския – ние освен гвардейският оркестър и марша „Велик е нашият войник“ друго под ръка нямаме. Е, от няколко дни се надуваме и с един Ф-16, който обаче е вперил поглед в „българската почва“.

Една черна хипотеза: удобни ли сме да ни превърнат в „домакин“ на някакъв бъдещ, нарочно предизвикан конфликт - при нашата овча преданост и непремерено гостоприемство това не бива да се изключва. Имаме красива земя – и все ще се намери някой да се „пошегува“ като руския поет-дисидент, нобеловия лауреат Бродски: „Най-добрият изглед към Москва по здрач е от кабината на бомбардировач!“

Имаме и фукливи военни песнички, както и един Ф-16, който все ще разплаква от умиление висшите ни военни, дори ако не мръдне от калта.