Драгомир Иванов: Бъдеще срещу минало

Седем десетилетия от смъртта на Йосиф Джугашвили, наричан Сталин. Неизкласил семинарист, родом от грузинския град Гори – издигнал се до маестро на държавно оркестрираната смърт. До виртуоз на безпределния терор. Преизпълнил до пръсване смисъла на знаменития фразеологизъм от средата на XIX в. за Русия като „затвор на народите“ („тюрьма народов“). Израз, възникнал апропо сред италианските революционери, гневящи се на онази Австро-Унгария. Ама че странна подигравка от историята (дето жонглира до съвършенство с иронията): тъкмо една от най-либералните империи в човешката хронология, Дунавската монархия, да бъде оприличавана на „тъмница“.

Това коментира във "Фейсбук" Драгомир Иванов.

Но думата ми не е за лингвистично-историческите сарказми, ами за Коба. Близнак на един друг мустакатко, родил се на хиляди километри западно от чукарите на Кавказ. Нереализиран живописец от австрийското градче Браунау ам Ин – също усъвършенствал до гениалност машинарията за човешко изтребление, за затриване на животи и съдби. Още веднъж ще се отплесна. Споменах Австро-Унгария: тъкмо нейната столица Виена, бляскавата корона на Хабсбургите, приютява в навечерието на Първата световна Сталин и Хитлер. През 1913 г. там са и Ленин, и Троцки, че и Тито.

По още една прищявка на своенравната Фортуна близнаците се хващат гуша за гуша. И Йосиф надвива Адолф. (Анализът на тази победа – и нейните спомоществователи, вкл. и онези оттатък Атлантика – са предмет на друг разговор.). Ала това кърваво сграбчване през юни 1941-а е програмирано; нямаше как единият да не посегне на другия.

В морето от слова, изказвания и определения за Джугашвили изпъкват (поне) две изречения, които – струва ми се – рамкират в пълнота неговия образ. Лев Бронщайн, останал с прозвището Троцки като идеолог на болшевишката 1917-а и архитект на Червената армия, нарекъл грузинския си съратник „най-впечатляващата посредственост на нашата партия“. (Знайно е какво застига Троцки двайсетина години след успеха на общото им дело: пикелът, който Меркадер забива в главата му през 1940 г. в Мексико, по заръка от Москва.).

А Карл Радек, друг революционен сподвижник, също от еврейски произход (като Бронщайн) – и пак жертва на сталинската параноя (убит приз 1939 г. в затвора, в разгара на "чистките", помели хиляди доскорошни другари) – казал: „Трудно е да полемизираш със Сталин. Ти му даваш бележка под линия [тоест позоваване], а той те депортира“. (В оригиналния цитат на руски съществува хубава игра на думи между „сноска“ и „ссылка“.)

Изключителна посредственост и изключителен терор. На пръв поглед противоречие, дихотомия – ала у Коба изглежда са съжителствали безконфликтно.

Ще ми се в този (повече или по-малко радостен) ден да се каже и нещо друго. Не само да се припомни и познатият факт, че на 5 март 1953 г. си отива още една фигура – композиторът Сергей Прокофиев. И на погребението му, по знайни причини, нямало тълпи.

Някои са склонни и в това да виждат огледално изображение: двете лица на оназ необятна земя, „двете Русии“, едва ли не Злото vs. Изкуството.

Аз обаче ще се въздържа от тая „огледалност“ – и ще запазя известен скептицизъм. Докато в Украйна агресивната, геноцидна война на Кремъл сее смърт, опустошения и страдания, разсъжденията за „двата лика на 5 март 1953“ ми се чинят безсмислени. Пък и съвсем не съм убеден, че едното (непременно) отрича другото. Напротив: композиторът не изключва сатрапа. И обратното. Така, както при Хитлер вирееха – и творяха! – скулптори като Арно Брекер, диригенти като Вилхелм Фуртвенглер, режисьори като Лени Рифенщал (че и философи от ранга на Мартин Хайдегер). Така и Източната деспотия се (въз)ползваше от своите айзенщайновци, горкиевци и еренбурговци, шостаковичови и т.н. Да, някои свършиха с куршум в тила или по вледенените полета на ГУЛаг. Но това не изменя общата картина.

В дни като този е нужен все пак оптимизъм. Намирам го в една друга дихотомия. Бъдещето срещу миналото – сражаващи се в момента на територията на изстрадала Украйна.

В Украйна има една независима гражданска организация, избрала си чудесно име, „Украински институт за бъдещето“ (Український інститут майбутнього, uifuture.org). Анализаторска група, поставила си за цел да освети пътя към бъднините. Чрез осмисляне на настоящето да прокара пъртина към една свободна, независима и благоденстваща страна. Която сама определя съдбините си, сама търси отговор на въпроса кое е най-добре за нея, при това далеч от раздиращата прегръдка на съседа от Изток.

Институтът е създаден през май 2016 г. По същото време в захапания от путинския бяс украински Донбас вървяха бутафорни паради на Победата. Властите в изфабрикуваните „ДНР“ и „ЛНР“ организираха театрално-трагикомични възстановки на превземането на Райхстага. В Донецк и Луганск – както и в много градове на Русия – деца бяха обличани в съветски военни униформи, а в ръцете им тикаха шмайзери и шпагини. Возеха ги в детски колички, преправени с картон на танкове; кичеха ги с георгиевски лентички.

Забележете: от едната страна гледат към бъдещето, от другата се упойват от миналото (спомнете си кънтящите и днес лозунги „Можем повторить!“, „На Берлин!“ и др.). Украинците се фокусират върху бъднините – руснаците (все повече) затъват в нявгашното. В историческата обсебеност на еректиралия „русский мир“.

Това според мен е същностно за осъзнаването и разбирането на днешна Украйна. Че тя търси ключа към това, което предстои. Което я очаква. А не се е оставила на мантрите и магиите за минало (пък било то и величие). Затова и логото на Украинския институт за бъдещето е именно ключ: неговата дръжка е стилизирана латинска буква U, а върхът му – F (от англ. дума future, „бъдеще“).

А въпросът за нас, българите, е кому в крайна сметка симпатизираме. Чий проект адмирираме – защото го искаме и за себе си.