Защо сме най-нещастни?

В началото на годината Световният доклад за щастието, изготвен от ООН, посочи, че България е на 85-о място по щастие в света в конкуренцията на общо 150 държави. Традиционно страната ни оглавява класацията на Евростат за най-нещастен народ в Европа или в най-добрия случай отстъпва лидерското място на някоя облачна балтийска държава.

Водещото ни място в нещастната класация не е повод за униние, да не говорим за малодушно изпадане в паник атаки. Не е необходимо да свикваме комисии или кризисни щабове – подобни мерки са доказали своята несъстоятелност. Просто трябва да проумеем огромната отговорност, която вече лежи на плещите ни. Както гласи спортното клише, не е трудно да заемеш първото място, трудно е да го удържиш. Но да оставим лидерството. Нека първо поразсъждаваме за това, как ни възприемат околните, а след това да потърсим причините.

Няма как нагласата на чужденците към нас да е положителна, щом страната и народът ни се асоциират с бактерия и бацил, пък били те и млечно-кисели. Това си е живо маркетингово харакири. Ритуално самоубийство. Между другото в Швеция по-често прибягвали към самоубийство, отколкото у нас. Необяснимо е, както и при китовете. Потвърждение, че не всичко е пари. Това с облачното време и тъгата някак ми олеква. Но пък разправят, че в Стокхолм много вървели фототапети с пейзажи от Слънчев бряг – за разтуха и по-ведра атмосфера.

Та изразът "бацилус булгарикус“ е зареден с толкова негативна енергия, че нищо не е в състояние да я компенсира. Компютърът на Джон Атанасов, самолетите Боинг и въздушната възглавница на Асен Йорданов, са като преоценени играчки в Джъмбо по влиянието си върху оценката за българското, в сравнение със злокобното „лего“ на млечнокиселата твар, която на всичкото отгоре людете свързват и с нещо прокиснало. Да не говорим, че западните партньори с право биха попитали – щом се гордеете с Атанасов и Йорданов, какво им сторихте, та избягаха при нас?! Мълчим, нали?! Какво да кажем. Да ги бяха подгонили комунистите, добре. Ама и това не е.

А всъщност имахме едно-единствено откритие, непоглеждано с лошите очи на чужди претенции, неомърсено от вътрешни спорове за бащинство, а ние го пренебрегнахме с обидна лекота. Да, става въпрос за чушкопека. Вместо за прогресивен уред, ние го смятаме за нещо назадничаво, провинциално, селско и просташко. Срамуваме се от него. Крием го не просто в мазето, а чак в бараката. По-далеч от дома. Като венерическа болест, за която казваме: "Само да не ни е у къщата". И защо?! Глупави комплекси. Слаби пиари ни накараха да заложим на невидимата бактерия, а тя ни прокисна авторитета. А той е там, където народът може да го види и пипне. Асфалт не се яде, но се вижда и се реже лента по лента и лот по лот.

Потъпкваме основни символи на българщината. Иде лято. Пиперът зрее. Иде време гордо да включим чушкопеците. И дружно да изречем сакралните слова, изпълнени с национална гордост: Недей дочаква и зори. Върви печи, печи, печи /на нощна тарифа/.