Борислав Цеков: Контрареволюцията на Държавна сигурност

Управлението на София няма нужда от либерал-прогресистки експерименти. Нито от хунвейбини без вратовръзки. Още по-малко от наивизма на поколението на “снежинките”, което мечтае за град на птички и пчелички, към които ние, “натрапниците” - т.е. хората, трябвало да се приспособяваме. А пък съвсем няма нужда от хора с нулев опит в политиката и управлението, които тепърва да се учат на наш гръб. Но има и нещо друго – София няма нужда от управление, което е лоботомирано откъм политически ценности. Онези политически ценности, които не са просто “булети” в поредната Power point презентация, съчинени с помощта на Google и сричани с изкуствен (и най-често посредствен) TedX патос от политически кандидат, който е “взел сделката” да се цани за кмет или за общински съветник. Защото София не е просто голям европейски град и нейното управление не се свежда само до междублоковите пространства и детските градини. Спор няма - такива урбанистични въпроси са много важни, но са само част от голямата картина на управлението. Защото София е освен всичко друго и политически организъм. Град, който в най-висока степен определя политическата физиономия на нацията. Това не омаловажава другите градове, а е обективна реалност. Така е не само у нас – Марсилия и Единбург са прекрасни градове, но политическите физиономии на Франция и на Обединеното кралство се определят от Париж и Лондон.

С края на Студената война София се превърна в катализатор на Свободата и Демокрацията. В мощен политически символ – свалянето на петолъчката от Партийния дом, огромните митинги, под чийто натиск тухла по тухла започна демонтажът на тоталитарния режим през 1989 г.-1991 г., студентските ни стачки, които шефката на Съюза на ТКЗС, чугунената комунистка Радка Налбантова, щеше да мачка с трактори и комбайни. София беше центърът на широкото и разнородно в идеологическо отношение народно движение за демокрация. След романтиката на демократичната революция дойде грубата прагматика на всекидневието, разочарованията, разцепленията, враждите и политическото сектантство, което воюваше с другите демократични хора, които не маршируват в строя на съответната партийна секта, по-ожесточено дори отколкото с комунистите.

През цялото това време мрежите на Държавна сигурност и на стария режим бяха включени на настройка: “оцеляване и трансформация“. Извадиха на преден план за “пушечно месо“ отделни доносници и агенти, а шумотевицата около справедливото им заклеймяване послужи като димна завеса, зад която “отговорни другари“ под методическото ръководство и с известно ресурсно и информационно обезпечаване от кремълски служби да се впишат, да регулират и да участват в двете големи трансформации, които предстояха на нашето общество. Едната беше свързана с контрола върху икономическите ресурси, външнотърговските контакти и собствеността. Легитимните политически канали за нормативно и административно влияние върху този процес вече не бяха изцяло под техен контрол и затова те разгърнаха мощни криминални конгломерати, адаптирайки моделите, прилагани в постсъветска Русия – силовите групировки от “охранители“, префасонирани после на “застрахователи“, които да блокират нормалната стопанска инициатива, да акумулират бизнеси, капитали и собственост, които на следващ етап да бъдат изпрани и превърнати в новата стопанска инфраструктура на държавата от мрежите на стария режим и техните наследници. Част от децата на номенклатурата и заварените от промените през 1989 г. по-нисшестоящи номенклатурни кадри от комунистическите служби, посолства и комсомолски комитети успяха да се имплантират на възлови места в демократичните институции и в звената, които формират общественото мнение – партии, фондации, медии, академични катедри и пр. Едни пренаписаха автобиографии, други се снишиха в бурните години на борба за демокрация и стремеж към интеграция към Свободния свят чрез ЕС и НАТО.
Другата трансформация беше свързана с оформянето на новата социална структура и йерархия в демократичното общество. Част от старите мрежи без особени идеологически скрупули предложиха “услугите“ си на западните партньори. Мнозина от тях обаче запазиха “отворена линия“ с Москва, макар и дълбоко под повърхността.

След тези трансформации мрежите на миналото преминаха в режим “Контрареволюция”. Потопени под обществената повърхност, с целия икономически и комуникационен ресурс, който натрупаха, те изучиха децата и внуците си в чужбина и се насочиха към инсталирането им във властта. Така фамилии, крепили дори с кръв тоталитарния режим, вече посягат към политическата власт в демократичното общество чрез своето потомство. Да, това потомство не носи отговорност за деянията на своите фамилии и има право на своите стремежи и достижения в частната сфера. Но когато става дума за публичната власт и политиката, морално-политическото бреме на тези фамилии е неизбежно. Навсякъде в демократичния свят е така.

Либерал-прогресизмът, нео-троцкизмът, нео-марксизмът са едно от новите убежища на тези “нови лица” на миналото. Другото е идеологемата “няма ляво, няма дясно”. През всички тези повече от три десетилетия София запази своята физиономия на град, който помни политическото минало. На град на Демокрацията, който не допуска до властта БКП/БСП, фамилиите на ДС и стария режим. Въпреки зловещите братоубийствени войни между демократичните хора, насъсквани от тесногръдие, сектантство, политическа незрялост и откровена глупост, или от мрежите на стария режим, за които стана дума. Въпреки всевъзможни ситуационни или политически неизбежни индивидуални или партийни колаборации и коалиции с бившите комунисти, компромиси и грешки. Въпреки идеологическите различия. София е град на демократичните хора, които знаят, че тоталитарното минало има значение и трябва да се познава, ако не искаме да се повтори под една или друга форма.

Предаването на София в ръцете на фамилиите на стария режим ще унищожи този дух. За да не се случи, е нужна консолидация именно около тези ценности в предстоящия наесен избор на столичен кмет. След 24 февруари 2022 г. – началото на варварската руска агресия срещу Украйна, вече нищо не е същото. Това налага демократичните хора да бъдат, ако не друго, то поне толерантни към своите политически различия по други теми и минали работи. Защото “Контрареволюцията на ДС” неслучайно се активизира именно днес, когато всички про-кремълски мрежи, от които е проникнато българското общество, са активизирани до краен предел за ерозирането на българската принадлежност към Свободния свят и за глорификацията на прашасалите евразийски тирании. Това е един и същи процес. Дадем ли София на фамилиите на стария режим, значи диригентите на този процес са успели. Именно в такава ценностна рамка и с воля за обединение, а не със сектантство, трябва да се разгърне програмата за управление на София. Всичко останало е от лукавия. И ще покаже, че нищо не сме научили от времето, когато се пееше онази песен по текст на Кирил Ампов – за деветте милиона мишлета и котараците от ДС.