Кривото огледало на българската политика

Ако истина и обективни факти няма, хората не могат да направят информиран избор и започват да търсят онзи "силен човек", който да ги опази от несигурността, пише Евгений Дайнов.

През 1921-а година писателят и главен редактор на вестник "Гардиън" Чарлз Престуич Скот описва по следния начин онова, което прави вестника особено ценен в предходните 100 години: "Коментарът е свободен… но фактите са свещени". През 1975-а година американският министър на отбраната Джеймс Шлезинджър допълва: "Всеки има правото на собствено мнение. Никой няма правото на собствени факти".

Може би най-известното напомняне на този принцип е на Даниел Патрик Мойнихан, дългогодишен американски сенатор и съветник на четирима президенти, който през 1983-а година предупреждава, че когато искаш да промениш нещо към по-добро "първо уточняваш какви са фактите. Всеки има правото на собствено мнение, но не и на собствени факти". Ако изоставиш фактите, нищо няма да можеш да свършиш.

През март 2024-а година дискусия в България стигна до извода, че "факт-чекърите обезсмислиха журналистиката". Ще рече: проверката на фактите и журналистиката са две различни неща; в журналистиката няма факти, а във фактите няма журналистика. Всичко е мнения и "всеки сам си преценя".

Всяко едно от тези изказвания неслучайно се появява в определено време - време, в което мощни и добре организирани сили атакуват демокрацията.

Офанзивите против демокрацията се нуждаят от прикриваща пропаганда

През 1921-а година съветската Червена армия е във война в Грузия и Полша, в самата Русия е потушен Кронщадският бунт против установяващата се болшевишка диктатура, в Италия е създадена Националната фашистка партия. През 1975-а година: комунистически Северен Виетнам започва заключителната си офанзива против Южен Виетнам; "Червените кхмери" покоряват Камбоджа, където в следващите години ще изтребят около една-трета от цялото население; Германия е потънала в терора на Фракция "Червена армия"; в Португалия крайната левица прави опит за държавен преврат. През 1983-а година: съветските ВВС свалят южнокорейски пътнически самолет, убивайки 269 души; комунистически превратаджии убиват президента на Гренада и обявяват "военно-марксистко правителство"; в сградата на американския Сенат избухва бомба, сложена там от "Комунистическа организация 19-ти май" с цел избиване на максимално количество сенатори от Републиканската партия, тогава оглавявана от Роналд Рейгън.

През март 2024-а година: руската армия е в Украйна с цел да изтреби украинския народ и да ликвидира украинската държава; задават се избори за Европейския парламент, за победа в които са мобилизирани както различните европейски фашистки партии, така и партниращата им кремълска агентура; в България предстоят парламентарни избори, при които на победа се надяват партниращите на Кремъл български политически партии, които и днес формират категорично мнозинство в Народното събрание.

Във всяка една от тези години офанзивата против демокрацията се нуждае от прикриваща пропаганда. Тя, на свой ред, се нуждае от объркано и уплашено население, което да не е наясно кой кой е и за какво се бори. Първата крачка в тази посока е винаги убиване - не толкова на истината и на обективните факти, колкото на самата идея, че има истина и обективни факти. Попаднали в такава ситуация, хората няма как да направят информиран избор, а започват да търсят онзи "силен човек" вътре (и онези подобни нему външни съюзници), който да ги опази от несигурността. Крайната цел е хората да се подредят до враговете на демокрацията.

Там, където няма политика, има гола власт - подчинение на силата

Тази първа крачка наблюдаваме в последните седмици и на терена на българската публичност. Над 90 на сто от политиците, медиите, коментаторите и телевизионните експерти се занимават именно с убиването на самата идея, че може да има истина.

Някои от похватите в това усилие вече съм анализирал.

Започва се с цинизъм и подигравчийство: "всички до един са маскари или жалки лъжци". Когато това убеждение стане господстващо, разговорът за политика става невъзможен. Няма как да обсъждаш общото благо - нито ценностите и принципите, върху които се гради, нито политиките, които да го обслужват, ако всички в и около политиката са дребни измамници, търсещи какво да откраднат.

С премахването на политическия разговор единствено възможен остава разговорът за отделните хора, замесени в политиката. Този етап в България бе постигнат някъде в средата на март 2024-а година. Абсолютно всички "големи" медии, както и техните гости обсъждаха единствено това кой какви постове иска в процеса на ротацията. Всички разговори за политика, т.е. за това например, че ГЕРБ-ДПС срутиха цялата управленска постройка, за да не подпишат споразумение, което описваше общото благо и пътищата за неговото обслужване, станаха невъзможни. Към днешна дата целият обществен разговор се свежда до "тоя каза - оня каза". А и тоя, и оня - заключават накрая коментаторите - са в еднаква степен маскари.

Там, обаче, където няма политика, има гола власт - подчинение на силата. Това положение вече е постигнато в Русия и за това постижение на Путин завиждат всички български присъдружни на Кремъл партии. Те искат да изтрият възможността да има истина, за да изкоренят политиката и да я заменят с гола власт - на себе си, разбира се.

Едва ли участващите в това усилие коментатори, анализатори, експерти и т.н. искат в крайна сметка да се окажат в точно такава ситуация - да се подчиняват безпрекословно на приумиците на Тошко Йорданов, например. Защо тогава го правят?

Как изглежда "печелившата" тактика

Има, според моите наблюдения, три основни групи участващи. Едните говорят очевидни лъжи по медиите, защото са зависими. Така са инструктирани от някой свой господар: "Отиди еди-къде си и кажи еди-какво си". Други също са зависими от някой господар, но не изпълняват (или поне не всеки път) непосредствени разпореждания. Те по-скоро говорят неща, за които се надяват, че ще се харесат на съответния им господар така, щото той на свой ред да ги почерпи с нещо.

Третата група са ми най-интересни. Те не излизат по медиите с поглед, обърнат през рамо към свой господар. Но и те говорят същото, което говорят зависимите - участват в равна мяра в обезсмислянето на политиката. Тяхното поведение е проследимо до някаква леност на ума. Целта на техните публични изяви не е да подпомогнат публиката с правенето на информиран избор, а е да станат все по-видими, за да ги разпознават по улиците.

Заемането на позата на циници и подигравчии ги издига, според тях, над нивото на онези наивници, които искат да обсъждат общото благо. За тях общо благо не може да има, камо ли хора, които да го обслужват. Всички са шмекери и само въпросните коментатори са се издигнали до нивото да разберат, че всички са шмекери и следователно не е възможно да има политика.

Подвариант е онова, на което обикновените хора казват "да се правиш на интересен". В недоразвитата политическа култура и инфантилизираната социална среда, в която живеем, да се правиш на интересен е печеливша тактика. Да не си някой скучен като Николай Денков, например, като обясняваш някакви витиевати неща за бюджети или закони. Казваш "киселите гъзари от жълтите павета" - и онези, които сутрин пият бира пред кварталната бакалия, те издигат в свой идол.

В крайна сметка агентите на Кремъл в публичната сфера - "четирихилядниците" - не са най-големият проблем. Ако има работещи институции, органите за сигурност ще се оправят с тях, както оня ден стана в Чехия. Големият проблем са онези медийни говорители, които подменят дълга си да информират и образоват публиката с това да се правят на интересни, за да се харесат на кварталните коментатори и на махленските мъдреци. В тази среда нито Скот, нито Шлезинджър, нито Мойнихан биха постигнали каквото и да е признание. Не, че точно на тях би им хрумнало да искат да постигат точно това…

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.