Напразните усилия на десницата в България

Коментар на Георги Лозанов:

Един от парадоксите на прехода ни към демокрация е, че тъкмо демократичните сили или градската десница, както още я наричат, с всичките си партийни абревиатури за 35 години е имала достъп до властта всичко на всичко шест години и пет месеца. Въпреки че тя е двигателят на промените след падането на комунизма и в единствения случай, когато управляваше самостоятелно във формата на ОДС, предприе необходимите външнополитически ходове и вътрешнополитически реформи, за да насочи България по пътя на западните държави. Това не попречи още преди края на мандата ѝ да започне мощна акция за отричане на политическата ѝ роля и демонизиране на лидера ѝ Иван Костов. И бе използвано завръщането на царя, за да се отклони от нея демократичният вот и тя да бъде маргинализирана.

Четирите партньорства

Но по-драматични са останалите четири случая, когато градската десница стигаше до властта на партньорски начала. Тогава даже нямаше нужда да я свалят политическите ѝ противници, тъй като това извършваха собствените ѝ партньори. Още първото демократично правителство на Филип Димитров, което трябваше един път завинаги да сложи точка на половинвековното комунистическо управление, просъществува само 14 месеца, защото ДПС оттегли подкрепата си, макар уж да беше в коалиция с градската десница в първия ѝ формат на СДС. Много години по-късно, вече в широкия формат на Реформаторския блок, тя отново стигна до властта като подкрепи второто правителство на Бойко Борисов и получи министерски кресла в него. Най-важното от тях беше на правосъдния министър в лицето на Христо Иванов, заел се със спешна радикална правосъдна реформа, защото корупцията бе взела заплашителни за държавата размери. Но когато се разбра, че реформата няма да е нито спешна, нито радикална, ДСБ - демократичното ядро на блока, оттегли подкрепата си за Борисов и скоро напусна и самия блок.

Следващият случай е правителството на Кирил Петков. На сцената вече беше излязла "Продължаваме промяната" в резултат от протестите през 2020-а година с искането животът и в България най-после да заприлича на този на Запад. ПП се противопоставиха остро на "политическия си баща" Румен Радев, заел се да пренасочва ориентацията на страната на Изток. И стана ясно, че ще продължават промяната, исторически дълг на демократичната десница, което не след дълго логично доведе до коалицията във формата на ПП-ДБ. Междувременно правителството на Петков още на шестия месец бе свалено от ИТН и в полза на интересите на Путин.

Така стигаме до четвъртия случай - "сглобката" между ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС, създадена във военно време, за да пази евроатлантическия курс на страната. Тя се разпадна на деветия месец, без да се стигне до "сглобка 2", когато същата онази правосъдна реформа, захваната от Христо Иванов по време на Реформаторския блок, трябваше най-после да започне "на живо" да хигиенизира страната отвътре. Според представители на ПП-ДБ, "сглобка 2" не се състоя преди всичко заради неканения партньор Делян Пеевски и ДПС, чиято сянка някои провидяха и зад действията на ИТН спрямо правителството на Петков. Подобна задкулисна роля бе повод ДПС да бъде наричано "проклятието на България", а Пеевски - "най-голямото зло". Но тези реакции са по-скоро емоционални, защото едва ли проблемът на градската десница с властта може да се сведе до една личност и дори до една партия. Той е структурен: градската десница, макар и рядко, може да стигне до видимата власт в държавата, но не и до невидимата. Освен донякъде по времето на Костов и тъкмо заради това той по никакъв начин не трябваше да се сдобие с втори мандат.

Всемогъщата невидима власт

Видимата власт се упражнява от правителството, от парламентарната трибуна, в международните организации. Невидимата стои по-ниско в официалната йерархия, но тя е "на терен", където е в състояние да изкриви, блокира и дори да преобърне волята на видимата. И реално не видимата власт управлява невидимата, а обратното. Става дума за регулатори и агенции, за главни секретари и началници в администрацията, за тайни служби, прокурори и следователи. Оттам нататък представителите на невидимата власт, именно защото е невидима, лесно могат в корупционен режим да се обвързват с олигархични кръгове и обръчи от фирми, с дилъри на влияние и престъпни елементи, със силови групировки и подземни босове. Така че да стоиш и да се чудиш как служители на реда с престижни професионални биографии за броени часове се превръщат в обвиняеми и дали това не може да се случи всекиму. Обърнатата йерархия на видимата и невидимата власт се видя добре, когато напрежението в "сглобката" нарасна неудържимо - не заради министерските постове ("вземете ги всичките"), а заради регулаторите и службите.

Работата е там, че поколенията се сменят, но невидимата власт в България удържа континуитета си от Девети септември насам - със "спойката" на ДС и незаменимата помощ на евразийския "голям брат". Заедно с това тя периодично изстрелва свои фаворити във видимата власт и дори в самата градска десница, като сътрудници на бившата ДС от типа на Георги Марков или кремълофили от типа на Богомил Бонев. През целия преход на десните им се налага да се борят за власт рамо до рамо с тези, срещу които се борят. Няма да забравя как трябваше СДС да се моли още на Андрей Луканов - тогава министър-председател на БКП/БСП, за хартия, за да издава вестник "Демокрация", където да пише срещу комунистите и Луканов. И той отпусна - пестеливо, разбира се, защото опозицията трябваше да има орган, а държавата - опозиция, за да не излезе, че съветският режим продължава. 35 години по-късно няма кой знае каква разлика и Николай Денков бе принуден публично да увещава ГЕРБ-СДС да не се отказват от правителството, за да могат реформите въпреки всичко да не прекъсват, макар да беше почти сигурно, че това няма да стане.

Какъв е смисълът от подобни унижения, които водят до електорални щети и персонални фрустрации? Смисълът е, че градската десница е единственият устойчив защитник на либералната демокрация у нас, която и без това в световен план е притисната от авторитарни режими, и то не само в Русия, Азия, Близкия изток или Латинска Америка, но напълно възможно и в САЩ. А че е единственият защитник личи в ситуации като настоящата, когато срещу нея до една се изправят останалите политически сили в парламента. И отделно президентът, който не спира с язвителните нападки задължително и само срещу ПП-ДБ. И когато, окуражени от променения геополитически контекст, те с дружни усилия успеят да я свалят от политическата сцена, там безпрепятствено ще може да се настани родният Орбан или дори направо родният Путин.