РеференДум в блатото на статуквото

Мнението е публикувано в блога на журналиста Иво Инджев

Почаках да се поуталожи тинята от камъка в блатото с надпис „референДум”, но не , за да се посниша, за да попремине бурята. Защото бурята няма да ни се размине, както се надяват окопалите се в тинята пазители на статуквото.

Вече кой ли не се произнесе по детайлите около идеята на президента Росен Плевнелиев евроизборите да бъдат дублирани с референдум по въпроси, свързани със самия начин, по който делегираме управлението на държавата на стиснати в юмрук малцинства, фаворизирани в управлението поради невъзможността на мнозинството българи да се обединят и да им окажат отпор.

Лесно е да се определи човек по някои от ясните казуси, коментирани все пак от години, които обаче се оказаха „изненада” за враговете на промяната на удобната за тях повтаряща се конфигурация във властта от 14 години насам.

Да, прекалената мажоритарност и Богу не е драга. Тя наистина би бетонирала още по-здраво парламентарния фундамент на руската тройка БСП, ДПС, ГЕРБ, която тегли българската каруца в посока, обратна на официално прокламираните коловози на българската евроатлантическа интеграция.

Да, задължителното гласуване също заслужава своето „не”. Веднъж дадено право трудно се отнема под формата на задължение. Това се отнася и за правото да не гласуваш насила.

Да, електронното гласуване не търпи никакво „не” с логични доводи, освен ако си червен социолог и се опитваш да го атакуваш в полза на властта с абсурдния аргумент, че така щяло да се дадат някакви предимства на имотните и грамотните ( ужас, нали!) при положение, че на неграмотните и малоимотните никой не посяга на правото им да чегъртат кръстчета по бюлетините.

Ще ви изненадам обаче, че всичко това са наистина подробности, макар и важни. Главното е друго: България не може да остане встрани от развитието на световните процеси, колкото и на мишкуващите управляващи това да им се иска. Ще поясня мисълта си по-долу, но след като схематично обърна внимание на важното, което практически (почти) никой не коментира, макар да има връзка с референдума.

Студената война, която СССР таза зрелищно загуби, се завръща и то по инициатива на реваншиста Путин, които така се е опиянил от своята безалтернативност в Кремъл, че си въобразява победа. Не може да се нарадва, че „надхитри” Обама за Сирия, обслужвайки всъщност и без това нерешителната му позиция спрямо режима на Башар Асад, единствения руски клиент в Близкия изток.

По същия начин Путин се надяваше да пирува върху трупа на прозападната ориентация на Украйна, но някакви си украинци взеха, че се намесиха в идеалния му корупционен план да плати с парите на руския народ, за да задържи украинския в своята орбита.

В отблясъците на пожарите в Киев и бомбардировките срещу цивилни в Сирия от страна на окуражения сирийски режим на пръв поглед изглежда, че Путин беше обявен за най-влиятелния лидер на 2013 г. от лондонския „Таймс” не като перфидна подигравка, предизвикана от констатацията за злодейската концентрация на власт в ръцете на лидер на ядрена държава, а едва ли не като искрено признание на една влиятелна демократична медия.

Междувременно обаче се случиха няколко „неща”, които отсъстват от коментарите на боричкащите се пудели на Путин в България.

Крайно необичайно за вечно разединения Европейски съюз, от Брюксел удариха както никога от десетилетия насам по масата на руската рулетка, на която Путин хазартно се опитва да разиграва поотделно различни държави(ци) с енергийния шантаж на своя суровинен бизнес. Буквално му поставиха ултиматум за „Южен поток” като проект, който не може да бъде натрапен едностранно и чрез сепаративни сделки със слаби звена от европейската колективна енергийна сигурност.

Путин си дава вид, че нищо особено не е станало. Обаче на Путин му пука та чак се дочува пукотът в нашата дълбока провинция, където пуделите на Путин моментално подвиха ветропоказващите си опашки: набързо се заклеха във вярност на Брюксел и заявиха, че делегират правата за преговори по „Южен поток” на Европейската комисия.

Това истинско чудо на дресурата беше ловко замъглено у наше село от всякакви димки, шашки и флашки за отвличане на вниманието.

Далеч от тукашната дрямка миналата седмица се състоя невиждан от времето на СССР сблъсък Изток-Запад. В центъра на конфронтацията беше битката за Украйна. Под този знак и на висок тон премина конференцията по сигурността в Мюнхен. За разлика от онзи исторически “сговор от Мюнхен”, когато през 1938-ма година западните демокрации клякат пред готовите за скок тоталитарни хищници, този път можем да говорим за сговорна западна дружина и за разрива й с ръмжащата източна мечка.

Това беше същият голям международен форум по въпросите на сигурността, на който миналият път Путин се подиграваше на Европа, че не може да мине без неговия газ и пращаше германците ако не по дяволите, то да секат сибирските гори, щом не им харесват цените на неговия газ. Чувството му за хумор, макар и дърварско, все пак успя да изтръгне някои кисели усмивки- най-вече угоднически (в руската делегация).

Нищо весело нямаше този път в крясъците на скандала около украинската тема. В Мюнхен, където Русия беше сама срещу всички, стана ясно, че се е спукал балонът, надуван досега с летливата надежда на Путин да разчита на демократичното многообразие на мненията на западните си опоненти като на основна тяхна слабост. Имперският му навик да разделя и манипулира лагера на опонента удари на камък, който всъщност е огромна скала пред амбициите му за водеща световна роля.

Солидната като скала досегашна увереност на Путин, че може цинично да подкупва Янукович и това да му се разминава без ответна реакция, няма как да бъде оставена с чувството й на непоклатимост. Защото истината е, че Русия е икономическо джудже пред обединения  Запад и се опитва да компенсира слабостта си, като се обгражда със сателити, чиято още по-голяма слабост да използва за своите маниакални евразийски цели.

Колкото и голяма да е обаче волята за челен сблъсък на едни автократ с ядрено куфарче в скута, той не може да диктува световните правила на играта от своя загниващ дървен небостъргач, разположен върху подвижните пясъци на спадащите цени на енергийните суровини, върху които се крепи 75 на сто от руската икономика.

Днес дойде и друга новина, която окончателно ме убеди да вдигна мораториума върху своя коментар за президентската идея с референдума, който е единствената косвена реакция на властта в България на ставащото по оста Изток-Запад.

Европейският съюз и САЩ обмислят финансова подкрепа за Украйна, където Янукович бе принуден да отстъпи под натиска на проевропейските протести от някои от своите най-мракобесни решения срещу правото на гражданите да си търсят правата.

Ясно е, че чашата на търпението на САЩ и ЕС, с които сме официални съюзници, прелива.

София обаче оглушително мълчи и се крие под масата, по която ЕС удари с юмрук. Ако трябва да бъда още по-точен, на традиционния социологически въпрос в сравнителния анализ „къде сме ние”, отговорът е: ние сме в Сочи, където не са лидерите на големите западни демокраци и то с аргумента, че сме твърде малки, за да правим като големите, както Орешарски откровено предпостави българската официална сервилност без да се притеснява от ексхибиционистичния жест на комплексираност.

В този момент гръмна черешовото топче и президентът Плевнелиев гороломно изненада криещите се под масата с въпрос, но не към тях, а към българите: „ей, българи, искате ли референдум, който да ни освободи от десетилетните окови на статуквото”?

Вместо народа, на когото се боят да дадат думата ( и тепърва внимателно ще я мерят на своя социологически аршин ), се обади ехото на властниците с едно голямо, уплашено „неее, не щем”.

Издадоха се!

Дали харесва това на всички или не, но президентът Плевнелиев на практика откликва на най-важната световна политическа тенденция, която изисква участниците в световните дела, ангажирани като съюзници, да се позиционират. Искането му за референдум е инструмент на промяната, а тъкмо тази власт дефилира с дебелокожи обещания да продължава на всяка цена мъчителното си управление при явно българско и западно неодобрение.

България се намира в лицемерната поза на разкрачения, който има официален брак със Запада, но кръшка пред очите на всички с Изтока. От това прелюбодеяние, което крепи преди всичко статуса ни на бедняците на Европа, няма да се измъкнем, ако не бъде разрушено самото статукво, удобно за проруските партии в България, които отлично жонглират с гласовете на бедните, унизените и отчаяните ( от същите тези управляващи, обвиняващи за бедността всякакви други „крадци” на изплъзващото се народно благоденствие).

На управляващите им харесва например много българите в чужбина да продължават да бъдат изключени от изборния процес с „аргумента”, че не живеели тук и едва ли не по този начин нямат право да казват да управлява.

Брей, да му се не види? Че що не ги лишат направо от българско гражданство тогава? Или пък да им забранят да издържат половината население с паричните си преводи, които в рамките на мъждукащата икономика са спасителна шамандура за България?

Или всъщност се боят, че по липса на емигрантски български маси в Русия, където и най-сълзливите русофили не се натискат да живеят и работят, електронното гласуване на поне милион българи на Запад ще зарази нашата губерния с някакъв западен вирус, програмиран да взриви плановете за увековечаване на корумпираното проруско статукво?

„Интересното” е също, че когато им изнася, нашите управляващи другари обичат да се позовават на западни примери за обосноваване на своята проруска политика. За да угодят на „Газпром” България да бъде лишена от правото да знае дали има газов коз в преговорите за енергийна независимост, хитреците, облечени във власт, преписаха френския закон за мораториума върху добива на шистов газ. Но мълчат за френския опит в електронното гласуване- както в страната, така и като право на френските граждани в чужбина.

Нашият Картаген, който трябва да бъде разрушен, е блатото на статуквото и референдумът е камък в него.