Татуировките - старата песен на нов глас

Любовта ми към татуировките датира от преди 7-8 години, но самата аз се престраших да изрисувам тялото си едва преди 5 години. Защо? Ами имам страх от игли. Но щом събрах смелост, реших да действам мащабно и изрисувах половината си тяло. А онази сентенция, че веднъж татуираш ли се ставаш нещо като „наркоман“ е абсолютно вярна. В главата ми плуват десетки проекти за нови и нови картинки, които да поставя върху тялото си. Мисълта ми е, че не е нужно да си рокер, моряк или затворник, за да имаш татуировка. Не е нужно и да си знаменитост или момиче/момче с разхайтено поведение, за да имаш татуировка. В днешно време всеки е татуиран… или почти всеки.

Дали харесвате татуировки или не няма никакво значение, защото те са неизменна част от нашата действителност. Ако се огледате около вас ще забележите, че всеки 3-ти е татуиран, а повярвайте ми, всеки втори също има татус, но на скрито място. Всъщност татуировките са около нас от хилядолетия — почитани, харесвани, отхвърляни или ругани — независимо от отношението, те са били и ще бъдат част от обществото ни.

Ето я и новината: Татуировките вече не са запазена марка само за мотористи, моряци и затворници. Дори нещо повече — все повече известни личности си правят татуировки, все по-често жените са по-изрисувани от мъжете, все повече пада и едновременно с това се вдига възрастовата граница на хората, които си правят татуировка. Но... не сме ли чували това и преди?

"Хората с татуировки се увеличават: това вече не е навик само на моряци", гласи едно заглавие на статия, а друго заявява: "Татуировките вече не са трофеи само за рокери, моряци, мотористи ..."

Първата статия се появява във вестник „Ню Йорк Таймс“ през далечната 1908 г., а втората излезе на уеб сайтът на същото издание преди две години.

Историята — че татуировките са "влезли в мейнстрийма" — е само една от множеството тропи относно татуировките, въртени неуморно в продължение на десетилетия, казва д-р Мат Лодер, изкуствовед и експерт по татуировки в Университета в Есекс.

Други добре познати ни митове и сентенции свързани с татуирането включват:

- Изглежда всички се татуират, не трябва ли да сме разтревожени?
- Изненада: все повече жени — млади и стари си правят татуировки
- Болката по време на татуирането
- Въпросът за съжалението, след като си направим татуировка

В края на 19 век, татуировката на датската принцеса Валдемар е огромна новина. Както и напоените с мастило кожи на гръцката кралица Олга Константиновна, кралят на Швеция Оскар и Великият руски княз Алексей Александрович. Всички те са знаменитости на своето време и пример за подражание. В наши дни техни еквиваленти могат да бъдат Дейвид Бекъм, Анджелина Джоли, Джони Деб, Черил Коул или Кейт Мос. Въпреки че имената, лицата и местата може да се променят, историите остават до голяма степен едни и същи.

Почти 20 години след като „Ню Йорк Таймс“ съобщава през 1876 г. как татуирането става все по масова практика и дори жените започват да рисуват телата си, с друга статия озаглавена идентично, медията съобщава как татуирането вече не е необичайно и редица аристократи са решили да "бележат" кожата си.

Ако прескочим напред още 2 десетилетия ще видим заглавие в британския вестник „График“, който през 1917 г. съобщава как татуировките навлизат цялостно в обществото, чрез моряците. „Днес, пише авторът на текста — това се случва с пълна сила.“

Читателите на списание „Венити феър“, още през 1926 г. разбират, че: "Татуировките преминават от дивака към моряка, от моряка към човека на сушата и се разпростира и скача през всяка една обществена прослойка, за да намерят своето място, а ако не го открият може прилежно да бъдат прикрити с една хубава риза.

През 1933 г., вестник „Милуоки Джърнъл Сентинал“ гръмва с новината, че татуирането е последният писък на модата в Лондон. Млади и изискани дами разговарят за татуировките си и обменят информация за татуисти, техники и видове мастила. И тук идва така известната ни и в днешно време фраза: „умни млади жени все по-често получават татуировки.“

Стигаме и до 1958 година, когато британският вестник „Таймс“ пише в своя дописка, че татуирането е "изобразително изкуство" върху хора, "като в това число се изключват и дамите".

Подобна тема е подхваната и през 1964 г. от списание „Мен ин дейнджър“, която отново набляга на въпроса за смелостта и независимостта на жените, които решават да се татуират. Дори описва как в тази насока мъжете изглеждат като „страхливи картоиграчи, които залагат малки суми“.

През 1979 г., изданието „Орегониън“ пък пише как татуировките вече са надскочили досегашните си граници от "моторджии, улични банди и затворници" и са се преместили върху кожата на "напълно различна клиентела".

„Орегониън“ продължи да гази в позната тема и през 2013 г. като публикува обширен материал за татуировките, в който заявява, че "да се татуираш, е все по-разпространена практика в западния свят през последното десетилетие".

"Някога запазена марка на моряци и моторджии, днес татуировките са много търсени сред гладните за модни тенденции", пише „Обзървър“ през януари 2011 година. Статията дори отбелязва, че "татуировките някога са били популярни сред викторианските аристократи и дори са се носили слухове, че кралското семейство има татуировки". Това в действителност са повече от слух, тъй като на Принца на Уелс, по-късно Едуард VII, е една от многото европейски кралски особи, които са имали постоянни рисунки по тялото си.

Една и съща тема, подемана от нови и нови глашатаи през годините, не е мръднала и на йота от идеята, че татуировките навлизат все повече в обществото ни, че жените все по-често се татуират, че татуировките се превръщат в част от мейнстрийма. Но ако е така, каква е разликата между днес и 1908 г.? Сякаш сме затворени в един от онези шантави дни, които се повтаря отново и отново.

Чудесно обяснение на този феномен дава д-р Мат Лодер, изкуствовед и експерт по татуировки в Университета в Есекс.

"Разбира се, че татуировките не са само за моряци, мотористи или затворници и никога не са били. Но щом веднъж медиите кажат, че е така, то това става вярно. Всъщност тази идея може да се сметне за вярна, ако е промотирана от медиите“, казва Лодер като добавя: „Старата песен на нов глас, повтаря едно и също — татуировките са нещо интересно и модерно сега, но са били такива и преди това, и преди това. Сякаш това е някаква рекламна кампания, подета от медиите.“

Но защо тези митове продължават да съществуват и през определени (и то неравномерни) интервали от време стават модерни и страхотни. Идеята, която е залегнала в теорията на британския изкуствовед е, че хората не искат да бъдат съпричастни с тези, които обмислят идеята да си направят татуировка. Но щом рисунката веднъж вече е факт те си казват: „Уау, това е страхотно и хората наистина рисуват телата си.“ Това тръгва от уста на уста (в наши дни от профил на профил) и изведнъж се оказва, че много хора имат татуировки и медиите обявяват бум на телесните рисунки.

Трябва да отбележим обаче, че макар татуировките да са много популярни, все още обществото ги вижда като „нещо опасно". Като че ли има едно треперене, че татуировките се превръщат в доминираща тенденция, която не търпи санкции. Никога не е било морално безопасно или общоприето. И все пак ако беше вярно, че татуировките са навсякъде и са нещо нормално и скучно, щеше ли да има толкова много статии за тях и регулярно да се представят като нова вълна в модата? Преценете сами.