Кой си ти: бял, чернокож, мъж, християнин или просто човек?

Нека се запитаме какво защитаваме днес: свободния индивид и неговите лични постижения или лоялността му към определена общност? Защо „политиката на идентичност“ е нещо вредно и отровно. И един пример, който дава надежда.

Само за месец Камала Харис успя да убие една особено зловеща хидра, задушавала политиката по света над четвърт век: „политиката на идентичност”. И с един-два шута върна демократичната политика там, където ѝ е мястото – там, където без оглед на класа, раса, пол или занятие отделните хора са еднакво свободни (т.е. никой никому не е господар) и равни - имат еднакви права и следват едни и същи морални правила.

Най-важното наследство на Просвещението

Преди има-няма четвърт хилядолетие философът Имануел Кант си задава следния въпрос: Какво ще остане от хората, ако ги съблечем от техните видими характеристики – цвят на кожата, религия, език, пол, националност и т.н.? Ще останат просто... хора, сбор от отделни индивиди, в равна степен способни да следват разума и да стигат заедно до правила на поведение, които им осигуряват мирен живот. Така се ражда най-важното наследство на Просвещението: свободният, самоопределящ се индивид, способен на безкрайно развитие (стига да поиска) и настояващ да бъде съден по своите лични постижения, а не по постиженията на някоя от групите, в които (иска или не) членува. Както две столетия по-късно казва Мартин Лутър Кинг:

„Имам една мечта - че моите четири деца един ден ще живеят в нация, където няма да бъдат преценявани по цвета на кожата им, а според техния характер.“

Този именно „кантиански” индивид е вграден в основата на съвременната демокрация, правото и закона. Неговото отслабване неминуемо разгражда и демокрацията, и правото, и закона.

Как "политиката на идентичност" разрушава демокрацията

Именно с това се зае крайната американска и впоследствие – европейска левица някъде в края на миналия век. Нейното послание беше: „Няма да те съдим по личните ти усилия и постижения; ще те съдим единствено по твоята идентичност – пол, раса, религия. Защото ти не можеш да си нещо различно от това да си представител и говорител на групата, в която си роден”. По тази логика, ако си мъж няма никакво значение какви усилия си полагал за собственото си възвисяване. Ти завинаги ще си говорител на идентичността „мъж” - т.е. по природа „над жените“, а ако си и бял – колонизатор на кафяви и чернокожи хора. И няма как да си нещо друго.

Преди няколко години гледах по СиЕнЕн срамна сценка, в която симпатична черна активистка се нахвърли върху приличен университетски човек: „Аз съм черна жена, а ти си бял мъж; и няма никакъв начин не само някога да постигнем съгласие за нещо, но дори да осъществим контакт през бездната, която ни разделя”. Това, разбира се, прави всякакъв обществен договор невъзможен (все пак той овеществява съгласие, постигнато след разговор). И осъжда хората вместо да се договарят помежду си, да водят племенни войни едни срещу други.

Докъде доведе груповата безотговорност

На мястото на индивидуалната отговорност дойде груповата безотговорност, което върна политическата култура в епохата на ранната уседналост: ако ти откраднеш кокошката на съседа, наказанието е върху цялото ти семейство, тъй като ти си негов изразител. А ако удариш съседа, цялото му семейство ти се изсипва пред портата, за да ти отреже ушите.

Това обръщане на нещата към дивашкото минало се оказа добре дошло за крайната десница, която с радост пое „политиката на идентичност” и я облече в обичайните за нея форми: религиозен и национален фундаментализъм и агресия към „другите”. Така крайната левица, разнебитила идейната основа на либералната демокрация, акушира на крайната десница, която на свой ред се опита да разбие правната и политическата основа на демократичния ред. Резултатът: Тръмп, Орбан, Брекзит и войната на Путин срещу Украйна и цивилизацията.

Хората правят онова, което правят, заради представите, които имат в главите си. Докато тези представи оставаха групови („българщина”), а културата, центрирана върху индивидите беше осмивана („еврогейове”) – нямаше как триумфиращата крайна (и все по-нацистки настроена) десница да бъде окончателно победена. Затова фашисти и авторитаристи плъзнаха из целия свят.

Коя точно е нейната идентичност?

Камала Харис в последните седмици изтегли идейното чердже изпод краката на крайната десница (и левица). Тя разтури идеологията на груповата идентичност, заменила кантианския индивид. И така направи възможно възстановяването на демократичния и правен ред, наследен от Просвещението.

Тя е по майка от Индия, а по баща – от Ямайка. По убеждения е американка. Кое в случая е важното? „Цветът на кожата и идентичността!”, биха гракнали „идентичнисти”, но не им се получи. Чий цвят на кожата би следвало да определя коя е Харис? Индийско-кафявият или ямайкско-черният? Или шареният цвят на нейните американски убеждения? Или пък нейната „идентичност” се крие в това, че е жена?

Оставете тази работа, твърди самата Харис. И продължава: „Кандидатирам се за президент, защото съм убедена, че аз съм най-подходящият човек за тази работа в момента, за всички американци, без оглед на раса или на пол”. Така връща фокуса върху индивида и неговите собствени постижения, а не – върху груповата му принадлежност. Идеите на Имануел Кант и Мартин Лутър Кинг, върху които се крепи цивилизованият начин на живот, са спасени от лапите на фундаменталистите.

"Не ме слагайте в кутийки"

В нейната кампания няма и намек от посланията в кампаниите на Барак Обама („първият черен президент”) или на Хилари Клинтън („първата жена, която има реални шансове да стане президент”). Всички послания на Камала бият в една точка: не ме слагайте в кутийки, не ми гледайте цвета или пола; аз просто съм най-добрата към днешна дата.

Харис с неочаквана лекота разрита както къщичката на левите „идентичнисти”, приютили се в нейната Демократична партия, така и на десните „идентичнисти”, успели да превземат Републиканската партия и да излъчат Доналд Тръмп за свой лидер и кандидат. Не по-малко важно е, че тя показа уязвимостта на цялата „идентичностна” постройка. Щом Камала може, значи всеки – на своето си ниво – може (това, разбира се, е чисто кантианско съждение...). Така Харис дава кураж на всички либерал-кантианци по света, до вчера чувствали се безпомощни както пред лицето на крайните леви, така и на крайните десни.

Кант отвръща на удара по един страховит и наистина великолепен начин. Гледката буквално спира дъха. Оттук насетне връщането на света в лоното на цивилизованото поведение е много по-вероятно, отколкото пропадането във варварството. Една победа на кантианката Харис срещу „вожда“ Тръмп би направила подобно развитие на нещата на практика необратимо.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.