Как в България абсурдът се превърна в нещо нормално

Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:

То да се чудиш откъде да почнеш. От Андрешковия ли проблем, при който не се доразбира гения на Елин Пелин и смятаме оногова за положителен герой? От Вазовия ли "Кандидат за хамама", при който се иронизира човека с дребни сметчици как ще келепирства като депутат? Откъде? От Алековите фейлетони?

А може би нищо от това. Никой не описа днешния български политически опортюнист, който се възползва от общия днешен български cognitive bias - склонността да отхвърляш новопостъпила информация, която влиза в конфликт с вече изградените разбирания - и short-termism - концентрирането върху краткосрочните резултати за сметка по-далечни, големи и стратегически цели. Затова става така, че буквално всеки може да е политик, без да има и грам подготовка за това. Точно такива, де факто, ви управляват.

Абсурдът се превърна в нещо нормално

Да напомня, че в традиционните демокрации отглеждат бъдещи политици в определени университети, които по родов принцип или не подготвят политически лидери. Далеч не с всички става така, но имаме чудни примери - от Гладстон и Солзбъри до Чърчил и Кенеди.

Имали сме горе-долу подобни, но в момента нямаме. В последните три десетилетия разполагаме с опортюнисти-комунисти, лектори от Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ), бивши царе, сръчни пожарникари, хедж фонд тип трикстери, шоузвезди "с мнение" и една особена порода - "варненска превъзходна". Край тъча загряват военни авиатори, "югозападни" юристи-кариеристи с маршалски жезъл в огромните сака и още неколцина обикновени "дизайнери".

И резултатите, с малки изключения (при късните АОНСУ-лектори по планова икономика), са плачевни и до момента. Но далеч по-плачевно е днешното политическо състояние от културологична гледна точка - че огромната част от българските избиратели от всякакви стратификационни етажи минават или вече са минали в режим "банализация на абсурда". Т.е. пълният абсурд на българската политика се превръща в нещо нормално, в някак приемлива среда.

Апатията, която покрива като мъгла

С други думи, мнозинството някак привиква или е привикнало да живее в сегашния политико-социален абсурд и това изсмуква и последните джаули гражданска енергия. Струва ми се, че това е най-голямата културна опасност днес, защото тя води до частична или пълна апатия спрямо общественото и политическото.

Дори до Максвеберово "разомагьосване" от самото политическо, включително вторично и двойно фрустриращо разомагьосване от подсъзнанателното първично разомагьосване.

Това е, когато определени относително високи очаквания не се оправдават, а реалността изглежда подменена от своеобразния ни политически и всякакъв цуг-цванг напоследък. Крайният резултат е тази културна апатия, в известен смисъл пълзяща, която като онази мъгла на Стивън Кинг поглъща все по-широки слоеве от гражданите.

Ако можем да се пошегуваме и да изведем формула – апатията (А) е равна на политическата задънена улица (P), умножена по липсата на национална цел (N) на квадрат. Примерно, А=pn2.

А може и така: гражданската енергия е равна на политическата успешна маса, умножена по бързината, с която се случват промените, на квадрат. И това всъщност е съвсем тъжна препратка към Айнщайн, който ни напомня, че енергията и масата са във взаимовръзка, и няма скорост на светлината.

Но въпросът беше за чисто културната опасност от апатията: там е работата, че мачът много трудно се обръща в културен смисъл. Ако апатията към политическото у нас е две трети от електората и води с поне 2:0, както в момента, завръщането към относително широка гражданска и политическа енергия граничи с невъзможното. Ако продължим футболната тактическа метафора: политическото се затваря отзад в нисък блок (партийните ядра) и дебне на корупционни контраатаки, съответно - гражданското евентуално разиграва безплодно с пасове по широчина (кой от нас точно е промяната и как да стане). Ако въобще приемем, че въпросното гражданско изобщо иска да спечели този мач, и въобще да го играе.

Повече като Сана Марин, по-малко като Орбан

Хайде и за момент да бъдем философи, обикновено не боли много. Апатията не е нищо друго освен когнитивен капан. Той води и до сухота в отношението "власт-избирател", за която няма измислен вълшебен гел. Единственото нестероидно лекарство е повече либерална демокрация. То се прилага с надеждата, че рано или късно ще излъчи лидери по-скоро тип Сана Марин, а не тип Орбан.

Защо сме изпаднали в него? Защото в отношението си към политическото мнозината правят една и съща априорна грешка и оттам стъпват върху първичен порочен аргумент - че от сегашните български политици се очаква да действат в полза на мнозината. Няма подобно нещо - дреме им на шмайзера за вас, и това отчасти води до печалния резултат, който наблюдаваме.

Вече имаме кандидат-Орбан, кандидати-Харолд Уилсън и тетраедър кандидат-Фицо. Дали ще намерим и нашата Сана, която - с твърда женска ръка - да покаже, че въпросната либерална демокрация е жива не само по конституция, но и да ни поведе действително към благосъстоятелното битие на функционираща европейска държава? Няма, разбира се, но в общокултурен план винаги е добре да се надяваме.

Т.е. кой, този път с малки букви, ще се наеме да измисли план как да обърнем горепосочената културно-политическа ситуация? Защото това би бил единственият ни шанс да оставим на децата ни от поколението Алфа една друга България.

Лекува се!

България на възможностите, България на умерения, но видим прогрес, България на технологиите по естонски тертип, България на относителната справедливост, без хора, на които костюмите им стоят лошо. България, излязла от свикването с българския абсурд и поне донякъде излязла и от "Българският модел" на рано отишлия си без време горчив гений Стратиев. България на избора да останеш.

"Западна" България - във всички смисли, ако позволите. Нещо като "Bitch Don’t Kill My Vibe" на Кендрик Ламар. С всички видове "западни" проблеми - дайте ги насам! Ще се справим и с "woke" разправиите и с проблемите с миграцията - със своите вродени умереност и кинизъм.

Има възможен БГ свят, в който почти никой не се срамува, че е българин - и той е в ръцете ни, буквално. Но минава през излаза от културологично-политико-житейската апатия, простата тарикатщина и свикването/нагаждането към "българския Абсурд".

Лекува се чрез дребна, всекидневна милост и любов към своите. И съгласие за спазване на общи житейски правила освен закрепените в закона.

По-малко Фейсбук и произвеждане на нищо, повече работа. За да опровергаем отчаяния Бойчо Огнянов, който вика "Що за народ! Що за народ!"