Революцията в Сирия уби руското военно присъствие в страната

Коментар на far-bg.com

8 декември е последният ден в историята на диктаторския режим на президента Башар Асад в Сирия. За броени дни държавната машина за терор, която в продължение на 24 години държеше сирийското население под свой контрол, се срина и рухна.

Въпреки че Асад е лекар по образование и е положил Хипократова клетва да не вреди на хората, той прибягна до политика на геноцид и изтребване на всички, които не бяха съгласни с неговия курс.

Асад затвърди имиджа си на един от най-бруталните масови убийци в света, с кръвта на повече от четвърт милион свои сънародници по ръцете си. Като представител на алауитите, шиитското религиозно малцинство в Сирия, той безмилостно потиска съпротивата на сунитите, които съставляват мнозинството от населението на страната, включително и във въоръжените сили. Това обяснява практическата липса на съпротива от страна на правителствените части, които маршируват от провинция Идлиб и границата с Турция към Дамаск.

Един по един градове като Алепо, Хама, Хомс паднаха в ръцете на бунтовниците, в резултат на което частите на Сирийската национална армия и подразделенията на „Хаят Тахрир аш Шам“ (HTS) триумфално влязоха в Дамаск. Силите на Асад се предават напълно, докато бунтовниците, напротив, търсят членове на неговото правителство, които да вземат властта от ръцете им, избягвайки насилието. Нещо повече, един от лидерите на въстанието и водач на HTS, Абу Мухаммад ал-Джулани, подчертава, че целта на сирийската революция е да се премахне мъртвият режим и да се установи институционално управление в Сирия чрез избори. Именно чрез тях сирийците най-накрая ще постигнат мир след 13 години гражданска война.

Подобно е мнението и на турското политическо ръководство, което приветства развитието на революционните процеси в съседната мюсюлманска страна, особено в контекста на възможното сформиране на правителство, което да отразява религиозната и етническата конфигурация на Сирия, където сунитският ислям преобладава. Турският президент Р. Ердоган, говорейки на 8-ия редовен провинциален конгрес на Партията на справедливостта и развитието в Газиантеп, се изказа критично за бившето сирийско ръководство. Той подчерта, че Турция е дала подслон на милиони сирийски цивилни граждани, които са били принудени да напуснат домовете си заради сраженията, особено въздушните бомбардировки, извършвани от режима на Асад и неговите чуждестранни съюзници – Иран и Русия, срещу тях.

Режимът на Асад провеждаше агресивна политика до последно, като прибягваше до тероризиране на населението в провинция Идлиб, което беше последната капка и предизвика безпрецедентно силно революционно движение. В резултат на това, въпреки дипломатическите маневри на Асад, целящи да получат международна подкрепа за диктатурата му, той претърпя пълен крах и опозиционните сили, под лозунгите за свобода, справедливост, мир и сигурност, сложиха край на историята на подлата диктатура. По този начин Анкара приветства новата реалност, която ще се характеризира с това, че „Сирия, с всички свои етнически, конфесионални и религиозни компоненти, ще принадлежи на сирийците“.

Последната точка е много важна, тъй като ясно показва позицията на Анкара относно нежелателността на външни сили, които действат като чуждестранна подкрепа за антиреволюционните сили на сирийска територия. Най-важната роля тук принадлежи на Русия, която считаше режима на Асад за свой стратегически, ако не и единствен истински съюзник в Близкия изток. В руската пропаганда отдавна доминира наративът, че именно руската военна намеса, ракетните удари на ВКС по опозиционни части и доставките на оръжие за армията на Асад са били решаващите елементи за запазването на Асад на власт през критичната 2015 г.

Именно тогава руснаците започнаха тригодишна борба срещу „терористите“ от военните си бази в сирийския регион Латакия, която според руския покровител на Асад, руския президент Путин, е завършила с разгром на екстремистките сили. Намесата на Москва в сирийските дела беше значителен дразнител за турците, а в някои периоди тя доведе до ситуация на открита междудържавна конфронтация, какъвто беше случаят с унищожаването на руски Су-24, който наруши турското въздушно пространство през ноември 2015 г. и беше свален от турската противовъздушна отбрана.

Следователно, от политическа, геостратегическа гледна точка и от гледна точка на сигурността, военното присъствие на Русия на сирийска територия е нежелателно за Анкара. То не само е свързано с потушаването на антиасадовското въстание, но и представлява военно предизвикателство за самата Анкара. Понастоящем руснаците разполагат с до 2500 военнослужещи в Сирия, разположени главно във военновъздушната база Хмеймим и 720-ия логистичен център на руския флот в Тартус. Те са въоръжени със системи за противовъздушна отбрана, ракети, бронирани машини и боеприпаси.

Бъдещето на руското военно присъствие в сирийската Латакия след падането на режима на Асад се превърна в един от ключовите въпроси, които се обсъждат в момента. Министерството на отбраната, Министерството на външните работи и самият Кремъл не разбират напълно какво да правят със собствената си военна инфраструктура, разположена в тази част на света. Разбира се, огромна роля в решаването на този въпрос има турската страна, не само от гледна точка на влиянието на Анкара върху новото правителство в Дамаск, което все още е в процес на структуриране, но и от гледна точка на международните задължения на Турция, свързани с режима на черноморските проливи.

Руският военен контингент, известен като Групата на силите на Руската федерация в Сирийската арабска република, се намира в много тежко състояние и може да стане обект на естествено отмъщение от страна на сирийските революционни сили, които екипът на Лавров едва сега престана да нарича „терористи“ и вече нарича сирийска „опозиция“. Преди всичко трябва да се отбележи, че споразуменията за базиране на руски военни в Сирия бяха сключени със сваления режим на Асад и именно неговата сигурност трябваше да гарантират в замяна на геополитическите предпочитания на Москва. По този начин целта на разполагането на групата изчезна, заедно с бягството на бившия президент Асад.

За турците тези руски бази са символ на проекцията на руското военно присъствие в Средиземноморието, инструмент за международно капитализиране на незаконното анексиране на украинския Крим и средство за осигуряване на логистика за експанзия в Африка. Избягалият Башар Асад възлага последната си надежда да остане на власт на руските военни и при посещението си в Москва миналата седмица поиска от Путин да използва цялата огнева мощ на ВКС в Сирия срещу бунтовниците, за да изравни със земята базите им в Идлиб. Руснаците започнаха да изпълняват тази молба, в резултат на което между 27 ноември и 2 декември 2024 г. 81 цивилни в Идлиб и Алепо бяха убити от руски въздушни удари, 304 души бяха ранени, а руснаците бомбардираха и клиниката „Ал-Ватан“.

Нещо повече, само няколко дни преди падането на Дамаск руските специални служби в Латакия разработват сценарий за провъзгласяване на сирийски аналог на ДНР и ЛНР, така наречената „Латакийска народна република“, която би могла да се превърне в център на съпротивата срещу революцията и място за съсредоточаване на лоялните на Асад хора с цел бъдещото му възстановяване на власт.

Това се подкрепя от официалното признаване от страна на Москва на политическото убежище на Асад и семейството му в Москва. Поради бързината на рухване на режима на Асад обаче се оказа невъзможно тези планове да бъдат осъществени, което би гарантирало сигурността и неприкосновеността на руските военни бази в Сирия.

Съществуват сведения, че Асад е успял да избяга от Сирия именно с помощта на самолети на ВКС, които са успели да достигнат базата Хмеймим. Заедно с него част от командването на руската групировка е избягало в Русия. По този начин въпросът за евакуацията на имуществото и оръжията на руските военни бази от Сирия става все по-актуален, тъй като това би могло да бъде едно от първите ярки постижения на декемврийската революция в Сирия и безусловна геополитическа победа за Турция.

В публичното пространство се появяват успокоителни изявления от Кремъл, че служители на Путин са в пряк контакт с представители на въоръжената опозиция в Сирия, които уж са дали на руснаците гаранции за неприкосновеността на дипломатическите им мисии и сигурността на военните им бази. Трудно е да се прецени доколко надеждни са тези гаранции, като се има предвид щурмуването и разграбването на иранското посолство в Дамаск от бунтовниците и евакуирането на иракските дипломати в Ливан.

С оглед на това значението и позицията на Турция за руснаците става все по-важно по въпроса за бъдещето на техните бази в Сирия. Москва работи по схеми за евакуация на персонала, имуществото и оръжията от Латакия, притеснена от променящата се позиция на Ердоган.

Напълно възможно е въоръжени революционери да се опитат да завземат руски обекти в царящия хаос, както преди това с лекота завземаха бази и арсенали на сирийската правителствена армия. Турците може да си затворят очите за това, позовавайки се на неконтролируемия ход на народната революция.

Ето защо Москва може да води тайни преговори, главно с Анкара, за безпрепятствена евакуация на своите военни и техните оръжия от Сирия към други руски бази, включително Крим. Руснаците искат от Турция да улесни преминаването в Черно море на руските кораби, които искат да напуснат Тартус, превозвайки военни товари.

За повече от 9 години присъствие в Сирия руснаците са натрупали много оръжия, които са били използвани от контингент от над 7500 души. В момента най-ценните предмети се транспортират до Русия с военнотранспортни самолети, но те могат да вземат със себе си само минимални количества оръжие. Известно е, че до 90 % от товарите в подкрепа на руското военно присъствие в Сирия са били транспортирани по море.

Анкара обаче е длъжна да отхвърли искането на руснаците за разрешение да се разреши на руски военни кораби с оръжие да влизат в Черно море през проливите Босфор и Дарданели. Действащата Конвенция от Монтрьо налага на Анкара задължението да отказва достъп до проливите на военни кораби на всяка държава, която е във война, дори ако Турция не участва във войната. Следователно, тъй като оръжията, които Русия иска да изнесе по море, могат да бъдат използвани във войната срещу Украйна, турската страна трябва да откаже да позволи на руснаците да осъществят агресивните си намерения.

Това е особено вярно, като се има предвид, че на 27 февруари 2024 г. Анкара официално призна инвазията на Русия в Украйна за война и наложи ограничения, спирайки движението на руските кораби. Също така през януари 2024 г., позовавайки се на разпоредбите на Конвенцията от Монтрьо, турците отказаха да пропуснат два минни ловеца, предадени на Украйна от британските военноморски сили.

Съответно Анкара трябва да продължи да се придържа към своя курс, доказвайки ролята си на поддръжник на сигурността в Черноморския регион. Такъв подход не само подобрява международния имидж на Турция, но и ѝ осигурява значителни предимства. Най-малкото това ще затрудни и ще отнеме много време на руснаците да изнесат оръжията си от Сирия, за да ги използват на други театри на военни действия.

Москва може да реши, че този план е твърде скъп, и да се откаже от него, като предаде наличните оръжия на новото сирийско правителство или просто ги унищожи на място. Така че този вариант е напълно приемлив за Турция, както и за цялата международна общност, която се стреми към един по-стабилен и сигурен свят.