Бойкотът на хранителните вериги - вик от гняв и безизходица

Откровено глупаво коментиращите бойкота на хранителните хипермаркети насочват акцента най-вече върху това, че ако не днес или утре, то в събота все пак хората ще клекнат и ще отидат да си купят нещо.

А може би вчера са препълнили количките тарикатите и сега се правят на гневни и железни.

Едва ли нормален човек си мисли, че с един ден бойкот народът може "да фалира народните изедници". Нито пък целта е това.

Бойкотът е символичен акт, но и истински вик за помощ - вик на безсилие и безизходица пред обезценените ни доходи, пред стоките, по-скъпи у нас, отколкото в страните, от които идват, в боклуците, които ядем и превръщат българските деца в хипопотами и съсипват здравето ни.

Никой никого не иска да фалира или да изгони. Бойкотът е писък за нормалност. Вероятно обречен, на фона на усещането за пълен разпад, индиферентни /и не само/ регулатори и компромисен кабинет, който излъчва всичко, но не и лелеяната от години стабилност.

Ако хиперболизираме - това е вид търговско Априлско въстание през февруари. Никой няма илюзия, че локален бунт ще свали султана, освен ако адреналинът не му е дошъл в повечко. Целта е някой, от когото реално зависи нещо, да чуе.

Лошото е, че при сегашната ситуация опираме до нуждата от чисто вътрешна намеса - това си е наша работа, няма кой да ни помогне отвън, нищо че веригите са чужди.

И като се сетим, че "наша работа" на италиански е "коза ностра", резултатът изглежда предрешен...