Кеворк Кеворкян: Приказки за лека нощ

Какво ли си въобразяват политиците ни, когато „настояват“ час по-скоро да се изясни, на какво се дължи разгула с цените - и зоват за дискусия на тази тема. Защо говорят всичко това, след като е ясно, че никой няма да им обърне внимание. Важното обаче е да притурим и своето гласче към общия хор и толкова. Да пласираме дежурната порция загриженост, след която не следва нищо.

Всички са наясно с това - но очевидната ненужност на изговореното не смущава никого. И колкото по-неестествено е то, с толкова по-голямо удоволствие го мелят в устите си. Опитайте се да си спомните нещо, изречено от политик, което ви е накарало за задържите дъха си - не се напъвайте, няма да се сетите. Публиката отдавна изобщо не ги чува.

И още нещо говорят политиците: Обществото имало основание за недоволство и бойкот. И тъкмо да решим, че ще поведат тълпите, те се врътват и се прибират в каменните си дворци на „Дондуков“, за да дочакат там жадуваната дискусия.

Животът изправя политиците ни пред банални проблеми, но вместо да ги решат, те ги използват, за да изговорят себе си - нещо, което правят най-зле. Това не са хора на прозренията - нещо повече, те бягат от тях, ако някое прозрение ги сполети, те ще се чувстват като изоставено кученце, няма да знаят какво да направят. Нашите хора не могат да възприемат и най-простите правила в политиката - например, да не си отварят устите, когато няма какво да кажат. Всеки ръси, каквото му хрумне, без изобщо да се замисли за последиците. Мълчанието е непосилно изтезание за тях.

Навремето, когато мнозина все още го смятаха за цар, а не за брокер на недвижими имоти, Симеон изрече нещо, рядко смислено и ясно на фона на иначе витиеватото му мрънкане - обяви пред своите хора, че „Господар е мълчанието“. Преведено, това трябваше да означава: „Аз ще говоря, а вие ще си мълчите“. Въпросното напътствие не беше особено демократично, но пък се оказа полезно. Тъй или иначе, думите му изиграха своята роля, хората му мълчаха чинно и добре си поживяха край него. Мълчи си и така поне ще имаш шанса да не те разпознаят и да не те запомнят като глупак. Но изкушението да произвеждаш дим от думи си остава винаги привлекателно.

Години по-късно разюзданото говорене се превърна в истинския господар в нашата политика - и ако днес споменеш в парламента онази фраза за мълчанието, ще те вземат за смахнат. „Хараламбене му е майката“ - както казваше един от героите на Радичков - това е призванието на мнозина от депутатите и те с истинска страст произвеждат несметни количества празнословие. А на човек му иде да ги обеси за езиците им.

Телевизионните новини, в повечето случаи, добре си правят сметките с въпросното празнословие: отделни политици, след като ги използваха като баластра, ги допълниха с някаква баба, която обикаляла из софийските пазари, за да даде и тя своята експертиза: защо краставиците са поскъпнали с 5 стотинки - този факт също си заслужава една мъдра дискусия. Сетне дойде ред на двама икономисти, които сякаш идваха от две различни планети - и целта им бе напълно да замажат Истината.

Добре, че го има Христо Стоичков, който казва: „Тук, в Кауфланд, звездата е цената“ - и вдига многозначително рамене, понеже и това изобщо не е вярно - звездата в тази срамна история за стоки и цени е само той.

А Истината, която уж се издирва, ще бъде изхабявана с ялови репортажи и още по-ялови разисквания, и те ще продължават да ни досаждат - защото все ще са без участието на Главния Герой, на Злодея - както искате си го представяйте, но няма да го видите пред вас. Защото Главният Герой са хранителните вериги, а те са Господарите на Мълчанието. Тази държава се управлява и от тях. Колкото ще се справи тя с контрабандния внос на цигари и алкохол, толкова ще се справи и с контрабандата на стоки с изкуствено завишени цени, абсурдно несравними с обичайните за пазара на ЕС.

Ще си живеем обаче и с това несъответствие, наред с останалите. Всичко започна, когато постепенно се превръщахме в тържище за старите коли на Европа, в нейна автоморга - а днес предлагаме на населението си най-скъпите хранителни стоки. И, отгоре на всичко, ни управляват плашливи бездарници, които просто не могат да се ориентират в картинката. Чували ли сте обаче, някой български политик да каже, че не е наясно с един проблем? Няма и да чуете. Така ще си я караме - като държава-трафикант на фалшиви идеи и на нескопосани решения.

Меркел предаде Европа с престъпно-повърхностното си отношение към бежанския проблем, сега я довършва Урсула - този безподобен политически мъник. Тукашните властници пък управляват Народа си с едно натрапчиво празнословие и се чувстват удобно. Още по-удобно се чувстват Веригите - докато са едни от най-крупните рекламодатели, нищо не ги заплашва. Телевизиите ще предпочитат да оскучаят и да отвратят до смърт с неистини зрителите си, но няма да изпуснат дори една крива думица срещу тях.

Тия дни сами си връчихме сертификат за държава-разграден двор - щом неидентифицирани дронове започнаха да променят трафика на софийското летище. Тепърва щели да правят там две зони за охрана. А войната с дронове тече вече от двайсетина години. Ние сега се сещаме за тях. Но и този скандал се обговаря дежурно, властниците си остават заклещени за прокобата „След дъжд качулка“, те не я виждат като едно крушение, а като спасителна възможност - сгушват се под нея, тя е тяхната качулка.

Лекомислието им е неизчерпаемо, а и не дължат обяснение никому. Те не се усещат като длъжници/отговорни пред Настоящето, за Бъдещето изобщо да не говорим. Трябва да сме прекалено наивни, за да очакваме от тях някакво приличие и в словесните им изяви. Тези хора изобщо не са наясно, че в ролята си на „политици“, колкото и изненадващо или дори случайно да са я получили, те са длъжни да спазват определени ритуали, между които и на словесното приличие. Ние обаче се докарахме до там да имаме премиер, който направо хулиганстваше със словото. Някой, в края на краищата, трябва да ги научи тия хора, как да не говорят. Никой обаче не обръща внимание на словесната им разпуснатост, с която те ни унижават. А вече липсват и хора като Петър Дертлиев или Андрей Пантев, за да са обратният пример.

Важният въпрос е, възможно ли е със сакато слово да се изрази сериозна идея?

Възможно ли е човек, който е лишен от всякакъв словесен стил, да каже все пак нещо полезно? Защото ние наблюдаваме предимно екземпляри, които очевидно нямат представа, какво искат да кажат - и това също се търпи.

А обикновените хора се нуждаят от отговори или, както казваше един писател, нуждаят се от завършек. Ние и от това сме лишени. Кое от нещата, които наблюдавахме или изживявахме през годините на Разпътния Преход, е получило своя завършек?

При все това, обикновените хора сякаш успяват по-често да откриват и разполагат с нужните им отговори - но рядко се осмеляват да ги изговорят. Възможен ли е тогава дори най-елементарният диалог между тях и словесните инвалиди, които ги управляват - та те даже не са сигурни, че говорят с тях един и същи език.

Целият им животец изглежда безнадеждно поразен от бездушието на властниците, а те няма да променят нищо - защото са си едни кърпачи и такива ще си останат.

Сещам се за един кеворкизъм, мисля, че е уместно да го спомена сега: Политиците ни ще се оправят, едва когато децата им започнат да им четат приказки за лека нощ.