Обединена Европа е без алтернатива

На 9 май 1950 г. Робер Шуман, тогава министър на външните работи на Франция, обявява своята прочута Декларация. Тя става първата стъпка към обединението на Европа, която само 5 години по-рано е излязла от Втората световна война с огромни физически разрушения и морални травми. Днес 9 май е официалният Ден на Европа. Понякога една идея на един човек в подходящия момент е в състояние да пренасочи хода на историята за много години напред.

Днес обединението на Европа отново е в центъра на обществените дебати на стария континент. Избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ нанесе смъртоносен удар на евроатлантизма. Всеки ден и всяко действие на новата американска администрация отекват като погребален звън на т.нар. евроатлантически ценности и предизвестие за пенсиониране на техните глашатаи. Паниката сред евроелитите от Брюксел до София се увеличава и придобива различни проявления.

Първата възможна реакция беше „Да се снишим, докато мине бурята“. Тази тактика а ла Тодор Живков е особено характерна за нашите балкански нрави. Речта на вицепрезидента Ванс в Мюнхен направи снишаването невъзможно, поне за високите етажи на властта.

Смес от страх и гняв събра водещи европейски „лидери“ в Париж по покана на френския президент Макрон. Все по-трескаво се търси начин пагубната евроатлантическа политика да се продължи без атлантизма.

Какво означава това за европейците? На първо място продължаване на тоталната конфронтация с Русия, в която Европа остава сама на фронтовата линия, докато Москва и Вашингтон разчупват ледовете помежду им. От това следва рязко увеличаване на военните разходи да непосилни за европейските икономики размери. Те трябва да се справят с тях при енергийни разходи, многократно по-високи от американските и китайските им конкуренти и при все по-задълбочаващо се технологично изоставане. Крайният резултат е обедняване на европейското население и изостряне на социалните противоречия, които и сега са доста изострени.

Как се стигна дотук?

Големите лидери, които поеха щафетата от Робер Шуман, отдавна вече са красиви надгробни паметници. Те бяха заменени от хора с огромни претенции и жажда за власт за сметка на отговорността към собствената нация и визията за бъдещето. Светлината на фара Европа, който сочеше посоката на народите от другите континенти, помръкна в мъглата на егоизма, алчността и незачитането на собствените интереси на европейските държави. Слабостите на европейските управници бяха умело използвани от предишните американски администрации, които ни въвлякоха в украинската авантюра. Войната на Изток лиши европейската индустрия от евтините руски енергийни източници по дългосрочни договори, които я поддържаха на конкурентоспособно равнище. Санкциите отрязаха пътя на европейските стоки към руските пазари, от което основният губещ беше отново европейският бизнес. Днес късогледите водачи на Европейския съюз се оплакват на висок глас, че Европа е прелъстена и изоставена, но до вчера всеки разумен глас, който предричаше, че това ще стане, беше подтискан и заклеймяван като путинска пропаганда.

Още в началото на първия си мандат Доналд Тръмп показа, че по-добре от всички американски професионални политици разбира откъде идва най-голямата заплаха за могъществото на Щатите. Затова той постави противодействието на китайската експанзия в света в центъра на своята политика. При започването на втория му мандат Китай от догонващ играч вече се превръща в равностоен конкурент. Това се вижда особено ясно в технологичната надпревара, която все повече се води рамо в рамо.

Резкият завой на Тръмп не е продиктуван от някаква особена симпатия към Русия и нейния президент. Причините са две. Първата е да махне воденичния камък Украйна от врата си и да го хвърли на Европа. Втората, водеща причина, е да мобилизира ресурсите на Америка в конфронтацията с Китай и да вбие клин в ясно оформилия се стратегически съюз Москва – Пекин. Новият управляващ екип в Белия дом в същото време си дава сметка, че макар и отслабена обединена Европа все още може да бъде сериозен конкурент на американската индустрия в много области. Затова нейното разбиване остава важна попътна задача на американските управляващи към целта „Да направим Америка отново велика“.

Какво трябва да направим ние, европейците?

Най-логичният спасителен ход за европейските държави и техния съюз е точно обратното на това, към което продължават да ни тикат от Брюксел. Ние трябва да вземем от Тръмп ореола на единствен носител на мира и да тръгнем към диалог с Москва не с бяло знаме в ръка, а с готовност за взаимно опрощаване на греховете, както подобава на истински християни. Нещо повече, трябва да си спомним, че Русия е неотменна част от европейската цивилизация.

Ако разговорът за ценностите изглежда по-дълъг и труден, то гласът на парите е ясен. Комбинацията между европейските технологии, макар и малко позападнали и руските природни ресурси е доказано печеливша. Отмяната на най-вредните за Европа санкции би била първата стъпка в правилната посока. Тя сигурно ще получи правилния отговор от другата страна. Руската душа наистина е необятна, но когато става дума за печеливш бизнес е доста предвидима. Тогава и планът на Марио Драги за връщане на изгубените позиции на Европа на световната икономическа сцена няма да изглежда като една мечта, а ще получи много силен тласък.

Заставането плътно зад гърба на бъдещия подсъдим Зеленски е най-глупавото нещо, което могат да направят европейските държави, водени от техните безотговорни и некадърни политици. То не само ще доведе до още по-голямо изтощаване на ресурсите на Европа, но и ще остави заплахата от горещ конфликт постоянно над главите ни. Европа наистина трябва да стане гарант на Украйна, но на мирна, неутрална Украйна, разчистила бесовете от миналото и техните носители, които я доведоха до ръба на пропастта. Впрочем не военните контингенти по фронтовата линия, а възстановяването на търговските потоци между европейските държави и Русия, включително и през Украйна, е най-сигурната гаранция за мира и границите на това, което ще представлява бъдещата украинска държава.

Защо това е възможно?

През първите две десетилетия след рухването на Съветския съюз лелеяната мечта на новия руски елит беше да бъде кооптиран от по-големия западен брат. Цялото развитие на руската икономика и политика беше насочено на Запад. Англосаксонската надменност и алчност отряза западната посока на развитие на Русия. Многократно цитираната реч на Путин в Мюнхен през 2007 година показа разочарованието на московския елит и готовността му да се оправя сам в света. Необходими бяха години, докато в западните столици разберат, че преминаването от еднополюсен към многополюсен свят не е заплаха, а реалност.

Разделението днес между държавите-членки на ЕС и НАТО и Русия е много дълбоко. В икономическо отношение то е дори по-дълбоко от времето на Студената война, когато военно-политическата конфронтация между Запада и бившия социалистически лагер не спираше взаимноизгодните икономически връзки между тях. Тяхното възстановяване не е задача за един ден, но не е и толкова сложно. При наличие на политическа воля за вдигане на бариерите бизнесът бързо ще намери доскорошните търговски пътища. Общото икономическо пространство от Амстердам до Владивосток изглежда една от най-логичните конфигурации на картата на света. Обединена Европа в тясно партньорство с Русия е единственият реален шанс за трети полюс в глобалната технологична и икономическа надпревара, в която САЩ и Китай се откъсват все по-напред.

Най-сигурният лост за такава промяна е смяната на управляващите елити в отделните държави и в Брюксел. Събитията обаче се развиват с шеметна скорост и нямаме време да чакаме да изтекат мандатите на всички урсули, марковци и еманюели. Вятърът на промяната трябва да тръгне от обществото и да принуди час по скоро управляващите де обърнат платната.

България е един от големите губещи от досегашната политика на конфронтация и не бива повече да си снишава. Страната ни не посмя да посегне към шанса да стане посредник между Русия и Украйна, който ѝ прилягаше като православна, славянска държава. Сега имаме втори шанс – да станем един от първите силни гласове за коренна промяна в политиката на Европа спрямо Русия и Украйна.

Валентин Съйков,

Председател на „Гражданска инициатива България 2050“