„Sit transit gloria mundi (Тъй преминава световна слава)“ или за соаретата на Макрон

Много чуждици, много нещо – латински, френски. Вече в самото заглавие обяснихме за „световната слава“, сега да кажем няколко думи и за „соаретата“. Според речниците на чуждите думи в българския език, френската дума „soiree“ най общо означава „домашно събиране, увеселение, вечеринка“.

Може би „се паля“ прекалено много, но като нормален българин „се пукам от яд“, че за пореден път съвсем преднамерено президентът на Франция г-н Макрон раздели уж обединена Европа не на две, а на три скорости!

Преди няколко дни, след нормалните действия на САЩ спрямо войната в Украйна (телефонния разговор на г-н Тръмп с г-н Путин и речта на г-н Ванс пред форума в Мюнхен), г-н Макрон свика ръководителите на няколко европейски страни и на най-важните европейски институции на някакво съвещание в Париж. Явно е, че нещата не са се получили така, както той е очаквал, защото един ден след това свиква втора среща, като отправя покани и към други не представени на първото събиране държави. Какви са тези Ad hoc формати не е ясно, но цинично ясното е, че това не са официални формати на прокламираната европейска солидарност.

Абсолютно право е на г-н Макрон, като държавен глава на Франция да си кани в Париж когото си поиска, стига тези срещи да не предполагат след това вземане на решения за обща и единна, наложена от Франция, политика на Европейския съюз.

От чисто човешка и егоистична гледна точка е обяснимо защо Макрон не кани например г-н Радев на тези срещи. Не го кани, защото още от началото на конфликта в Украйна, президентът на моята страна твърдо отстояваше позицията, че украинският конфликт трябва да се реши само и единствено по пътя на диалога и дипломацията. Между впрочем, такъв се оказа подходът и на сегашната американска администрация, който „обърна каруцата“ на декларативните войнолюбци.

Ето защо си мисля, че срещите на Макрон не са нищо повече от едно соаре, на което войнстващите политици и държавници на Европа да разберат, че няма нищо ново под слънцето и да се утешат от факта, че и за тях съвсем скоро ще премине световната слава.

И накрая, на нас, на „простосмъртните“, не ни остава нищо друго, освен силно да извикаме „Кралят умря! Да живее кралят!“.