Сирийски шах между Русия и Турция

В интервю пред американска медия Лавров казва, че „Русия многократно си е изгаряла пръстите в отношенията си със Запада”. Но редица руски наблюдатели отстояват мнение, че всъщност Москва често е „настъпвала мотиката” и в отношенията си с Турция. Без да забравят за водените през вековете 12 победни войни с Османската империя.

В наши дни често се задава въпрос защо при толкова разминавания и политики „нож в гърба”, както се изразяват в Москва за позиции на Ердоган срещу интереси на Москва, не следва ход за „поставяне нещата на място”.

Дали поради стремеж да не се изнервя излишно Ердоган, за да го има „Турски поток”? Или се прецизират стъпки, защото не е дошло времето за нанасяне на зашеметяващ удар в отговор на несъобразяване с постигнати споразумения като тези от Астана например? Още повече, че войната с Украйна не е приключила и никак не е целесъобразно да се къса тънката нишка на търговско-икономически отношения без санкции срещу Русия.Както настояват често от Запад.

Но ситуацията в Сирия днес изостри отношенията между Анкара и Москва до степен на невъздържаност. Особено след „геноцида”, както го нарекоха в Москва, във връзка с убийствата на хиляди граждани сред алауитската и християнска общност в бившата страна на Асад. Кръв се лее в изобилие, а само 8 хиляди са намерили убежище в руската база Хмеймим, за да запазят живота си. Загинали са повече от 10 хил според руски информации. Подгонени от радикалните ислямисти, които Турция години наред подкрепя и обгрижва, за да бъде отстранен Асад и да бъде сложена ръка и върху Дамаск.

Сложен шах играе Ердоган на територията на Сирия, където играчите от близо и далеч са в изобилие. Страната де-факто е в разпад, а радикалната ислямизация на доскоро светска Сирия е в забързан ход. Из мрежите шестват видеа за извършвани репресии срещу невинни граждани, ограбвани, унижавани, с бомбардировки над села, където живеят хора от малцинствата, а жените са отвличани като във варварските времена. Всичко в името на унищожаване на „привържениците на Асад”.

В Брюксел твърдят, че последният случай от т.н. „въстание на алауитите” е от сили подкрепящи Асад и изразяват увереност, че „уважаваният партньор” в Дамаск ще преустанови погромите над цивилни, над малцинствата в името на възстановяване на страната и интегриране на населението в границите на „независима Сирия”. Разбира се, че се осъждат атаките и насилието над цивилни, но нито дума, че т.н. наречената „умерена опозиция”, която свали с подкрепата на Турция Асад, са всъщност радикални ислямистки джихадисти с лидер Шараа, бивш Джоулани, който идва от редиците на Ал Кайда, Ал Нусра т.е. „Ислямска държава”.

Сега от „инициаторите на геноцида”, както казват в Москва, се изисква „успешен преход на властта” и се сключват споразумения, чиято цел по-скоро е окончателно изтласкване на Русия и Иран от региона, за да има собствена роля и влияние. Включително върху подготвяните от дълго време тръбопроводи от Персийския залив до Европа през Сирия. Конкуренция на руските тръбопроводи за Европа. Което Асад не позволи и застана на страната на Москва. Гражданската война бе в кърпа вързана. След напускането на Асад от Дамаск основна цел на Русия остава запазването поне на двете военни бази в Сирия, ключови за влияние в Близкия изток и терен за презареждане за страните от Африка, където руснаците имат свое присъствие и роля. Не само чрез бойци на „Вагнер”.

Именно това е основна причина Путин да разговаря по телефон с Шараа, да позволи връщане на намиращи се в руски банки сирийски авоари в местна валута и да призове за защита на малцинствата и руските сили в Сирия. На първо време Москва избистри понятията относно управляващите джахадисти в Дамаск, наричани често „силоваци” вместо терористи, каквито са по произход. После руснаците дадоха гласност на деянията на протурските бойци на „режима в Дамаск”, които окуражени от безнаказаност, числено превъзходство и западна подкрепа са започнали масово избиване на представители на етнически и религиозни малцинства, предимно алауити и християни.

По-впечатляващо е, че Русия и САЩ излязоха с обща инициатива на закрити консултации в СС на ООН във връзка със ситуацията в Сирия. На практика се получават общи разбирания за извършените погроми срещу малцинствата и даже има съобщения, че Москва е „опипвала почвата” с лансирана идея за създаване на отделни държави на християни и алауити в Сирия, за да бъдат защитени от деянията на управляващите на този етап в Дамаск. Общо е разбирането, че кризата в Сирия няма сама да се разреши, а опасенията от нова гражданска война нараствали.

Даже са казва, че без съмнение „Сирия се Иракизира”. Визира се случилото се Ирак през 2003 година следствие намесата на „коалиция на желаещите” и последицата бе създаване на автономен Иракски Кюрдистан. Което предизвиква настръхване на косата на Ердоган. В СС на ООН Русия и САЩ са призовали Шараа да потърси отговорност за погромите на „радикални ислямистки терористи, включително чуждестранни джихадисти, които са избивали населението в Западна Сирия. Категорично са застанали зад етническите и религиозните малцинства в страната.

Оценката е, че „насилието, особено срещу алаутите, е отслабило Шараа, който вече има проблеми не само у дома, но и със САЩ”. Руснаците пък говорят за „терористична измет от Централна Азия”, която е използвана за погромите. Връзката с политиката на Турция в Задкавказието и Централна Азия е прозрачна. В Сирия безспорно Анкара подкрепя във всяко отношение тези групировки, чиито членове често записват видеа на руски, за да се хвалят с кървавите си дела.

В повечето случаи те имат роднини, които са в качеството си на мигранти в Русия и създават проблеми в огромни размери на спецслужбите на руснаците. Даже отново се припомня фактът, че брат на един от терористите извършили зверското нападание в Крокус от 2016 година воюва на страната на екстремистите срещу Асад.

Никак не е случайно, че израелският външен министър казва, че „Режимът на Джоулани е опасен. Избиват се цивилни-алауити и християни. Редно е Европа да надигне глас срещу тези зверства и да си направи съответните изводи”. Факт е, че Израел не само е приобщил целите Голандски възвишения към страната си, но и приобщава друзите, друг етнос в Сирия, към Тел Авив. Не само ги защитава, но и дава правото да работят в Израел, включително в структури като пожарна, милиции, държавни институции. Тази южна част от Сирия на практика не се контролира от Дамаск.

Именно затова се твърди, че Сирия може и да се разпадне на 4 самостоятелни образувания, ако Шараа не успее да обедини и интегрира различните етноси и религиозни общества в едно цяло. Което, според Тулси Габард /шеф на спецслужбите в САЩ/, с всичките им недостатъци и негативизъм към тях Асад - баща и син са успявали да направят. И са съхранили Сирия като светска държава.

В този конкретен случай Русия и Израел имат съвпадащи становища. Казват, че Тел Авив лобира пред Вашингтон да се даде одобрение за запазване на руските военни бази в Сирия и да не се изнася САЩ от районите, където живеят сирийските кюрди. Защото те са в опасност от политиките на Анкара по отношение на т.н. кюрдски въпрос.

И тук вече идва темата за интересите на Турция и неоосманските ѝ политики в Близкия изток, конкретно в Сирия. Страната, която е „ключов камък” за региона и ако той се отмести, рухването е неминуемо. Турски военни части не само са настанени в Сирия, но последните изявления на Анкара са в духа на „военното господство на Турция в регионите на „Щитът на Ефрат”, „Маслинова клонка” и „Пролет на мира” ще продължи до завършването на процеса освободена от ПКК Сирия.”

Затова се действа усилено за приобщаване на сирийските кюрди към управляващите в Дамаск и подписването на споразумение за вливане на въоръжените им сили към т.н.сирийска армия, но без правото да имат собствено оръжие. Основната цел на Анкара е съхраняване на Сирия в териториите като при Асад, но се съзнава, че това е „деликатен процес, който ще има своите възходи и падения и ще изиска елиминирането на противоположни фактори на всеки етап”. Без да се споменават конкретно „факторите”. Но на първо място трябва да се „отстрани напълно ръководството на ПКК/YPG от системата”.

Механизмите за реализация на политики за „сваляне на оръжия на ПКК и саморазпускането на тази военна организация на кюрдите, за да се реши най-после т.н. кюрдски въпрос” не е от вчера. Месеци наред коалиционният партньор на Ердоган, националистът Бахчели водеше преговори с турските кюрди и протурската парламентарно представена партия ДПН за „сваляне на оръжията” и то срещу обещанието на бъде освободен от затвора в Имралъ Йоджелан.

Той е повече от 20 години в затвор, но е бил в Сирия от 1979 до 1999г. Хафес Асад го е използвал, за да държи под контрол сирийските кюрди в името на Дамаск. Тогава Йоджелан е имал неоспорвано влияние върху кюрдите като цяло – в Сирия, Турция, Ирак. Но днес? Едва ли след като, казват, десетилетия е в затвор и има информации, че често е подлаган под влияние на наркотични вещества. Сирийските кюрди определиха споразумението в Турция за освобождение на Йоджелан като „вътрешен въпрос на Турция” и посочиха, че не се отнася за тях.

Анкара обаче направи и невъзможното да се осъществи споразумение между сирийските кюрди и „режима в Дамаск” т.е. между тяхната СДС с лидер Мазлум Абди и Шараа.Турция се надява,че споразумението включва и клауза за „предаване оръжията на централната администрация”. Но има опасения, че споразумението може да включва и поставяне основите на кюрдски автономен район на изток от Ефрат, подчинен някак на централната власт. За което настояват и в Израел, и в Русия, да не говорим за Иран.

Казват, че разделянето на Сирия е невъзможно без военната подкрепа на САЩ, а информациите, че Израел е отделил 1 млрд дол. за тази цел се приема като ционистка пропаганда. А дали САЩ са предоставили хеликоптер на Абди да се придвижи до Дамаск си остава въпрос без отговор. Спекулира се, че подобна политика на Вашингтон е заради желанието да се изтеглят от Сирия. А те са основният съюзник на сирийските кюрди в Сирия.

Затова те са принудени да водят преговори с Шараа. И да настояват политическите и културни права на кюрдите да се включат в новия проект на конституция. Да има официален статут на кюрдския език, регионална администрация и право на собствено оръжие. Няма яснота по въпроса.

Но Анкара си задава въпроси като „ще възникне ли втора кюрдска автономна структура в Североизточна Сирия”, нещо, което подобие на тази в Ирак? Ако това е заплаха, ще се наложи ли да се „търпи като в Иракски Кюрдистан”? Ще засегне ли този процес и Турция? Или споразумението в Сирия ще се отрази на текущия процес в самата Турция? А ако се стигне до нови кръвопролития? Теми, които са в дневния ред на всички медии в Анкара, което говори, че тревогата е налице.