Доц. д-р Йордан Величков: Митът „Руска заплаха“

Ген. Дуайт Айзенхауер е един от най-успешните американски президенти (1953-1961) през двадесетото столетие. Макар и талантлив военен, командващ съюзническите войски на Западния фронт в края на Втората световна война, в изявите си като държавен глава на САЩ, той търси не силата, а диалога и дипломацията за разрешаване дори на остри конфликти. Убедителен пример за този му подход е спирането на военните сблъсъци между Китайската народна република и остров Тайван.

Това коментира за "Труд" доц. д-р Йордан Величков.

Най-забележителният управленски опит обаче е категоричната му отрицателна позиция към предложенията за увеличаване на военния бюджет, който запазва през двата си президентски мандата в рамките на 40 милиарда долара. Увеличаването на военните средства в мирно време, според него, несъмнено ще бъде изключително в интерес на военно-индустриалния комплекс. А със сериозно нарасналите финансови възможности, той ще започне да се намесва във всички сектори на властта в държавата. „Това аз няма да допусна“, категоричен е Айзенхауер. За опасността от производителите на оръжие в управлението той предупреждава в заключителната си президентска реч, подчертавайки, че такава намеса ще бъде реална заплаха за демократичния ред в страната.

Само няколко години след оттеглянето на ген. Айзенхауер от президентския пост военният бюджет се увеличава в пъти. А още с встъпването си в длъжност като президент Роналд Рейгън го вдига на 300 милиарда, а го оставя, когато след осем години напуска Белия дом, на 500 милиарда долара.

Днес средствата за отбрана на САЩ надхвърлят 880 милиарда долара. Тези безаналогови по мащаби средства на Пентагона свидетелстват, всъщност, кой до преди два и половина месеца определяше дневния ред и политиката на държавата. Включително и външнополитическият ѝ курс, както и този на съюзниците. А този факт доказва колко прав и далновиден е бил ген. Айзенхауер.

Краят на Студената война Европа посрещна с оптимизъм и надежди за траен мир. Вашингтон има обаче друго мнение и „доказва“ дори и с „научни“ изследвания, че войните са нормално състояние на човечеството. Войни е имало и ще има и в бъдеще.

Очевидно „научните“ тези са приложени в практиката. Войнстващата неолиберална прослойка, овладяла ръководството на САЩ и превърнала в сателити европейските държави, започва серия от военни сблъсъци и войни. Причините са всеизвестни. Войните носят най-мащабните печалби.

Несъмнено, техният ръководен център „Дълбоката държава“ си повярва, че е настъпил момента за налагане на безкомпромисна политика за световно господство. Тази цел е постижима само с помощта на контролирането на огромни природни ресурси. И тъй като колониалната система - източник на неизмерими богатства, вече е исторически спомен, остава само една единствена държава, разполагаща с необходимите природни дадености - Русия. Още повече за нейното население те са ѝ прекалено много. Според един от лидерите на „Дълбоката държава“ - бившия държавен секретар Мадлин Олбрайт, те трябва да ѝ бъдат отнети. А как? Естествено с война.

След скоростното разширяване на НАТО на Изток и създаване на многобройни военни бази в страните от Източна Европа, подготовката за война е в ход. За враг №1 на колективния Запад е посочена Русия, макар че в този период тя изживява тежка криза и дори федерацията е пред разпад.

Катастрофалното изборно поражение на кандидата за президент на Демократическата партия, обсебена от „Дълбоката държава“, отлага реализацията на целта за световен хегемон.

Да! Но оформилият се като втори център на „Дълбоката държава“ - Англия, чието ръководство не само плътно застана зад неолибералите, заради които напусна ЕС, но и днес продължава „упорито“ делото на презокеанските глобалисти. Първата им цел за постигането на която полага неистови усилия, е да саботират мирния процес и продължат войната в Украйна. Вековната традиция „Разделяй и владей“, причинила неизмерими вреди на десетки народи и държави, продължи да бъде водещ принцип и приоритет в английската външна политика.

Наред с усилията за саботиране на опитите за примирие, англичаните, заедно с френските съмишленици, начело с Еманюел Макрон и част от ръководния състав на ЕС, стартират мащабен пропаганден мит за надвисналата руска военна заплаха за Европа. Очакваната агресия през следващите 4-5 години налага, според тях, спешно превъоръжаване на страните от ЕС и то на стойност от 800 милиарда евро. Наред с тази стряскаща по размер сума се формира и коалиция на желаещите. И всички тези войнстващи прояви се извършват, когато най-големият им съюзник и гарант за тяхната сигурност САЩ и лично президентът Тръмп полага усилия за прекратяване на войната и търсене на мирно решение на руско-украинския конфликт.

Несъмнено, в мита за руска военна заплаха не вярват и самите му автори. Те много добре знаят, че конфликтът Русия - Украйна има етнически характер, а не е война за ресурси. Освен това европейските лидери са достатъчно образовани, за да повярват на такава абсурдна измишльотина. Всеизвестно е, че Русия през последните повече от две столетия не е нападала нито една голяма западноевропейска държава. В същото време тя многократно е обект на агресия от една или няколко велики сили. Такива са свидетелствата на историята.

Нескопосано скалъпеният мит за „руската заплаха“ не се възприема дори от европейската общественост. По голяма част от гражданите на Европа, според социологическите проучвания, не вярват, че Русия е заплаха за Запада. Разбира се такова образовано и интелигентно население не може и да мисли друго. Въпреки жлъчната и яростна русофобска медийна пропаганда, те разсъждават разумно и не вярват на митове. Те не могат да допускат, че една държава със скромни икономически възможности и сравнително ограничен човешки потенциал като Русия ще извърши агресия срещу цял континент с 500 милиона население и над два милиона национални армии, модерно въоръжени.

Очевидна е абсурдността на този мит. Той има за цел обаче да оправдае колосалните средства, дадени или планирани за въоръжение, в което е заложен сериозен корупционен интерес. А злоупотребите с изпратените оръжия и преведени финансови средства за Украйна, категорично доказват, че корупционната схема не е променена.