Юля от Виница: "В Украйна вече няма безопасно място"

"Говорех по телефона с мой колега от Виница, когато чух в слушалката взривовете. Невярващо го попитах: Това ракети ли са? Колегата ми в паника отговори кратко - да! После връзката прекъсна."

Юля бяга с дъщеря си от Киев още в началото на войната срещу Украйна. Живеят в България от март тази година. След като Юля напуска Украйна, съпругът ѝ се мести при свои роднини във Виница, тъй като около блока им в Киев почти всички жилища били разрушени или повредени от ракети. Юля ми показва снимки на кръстовища с барикади от чували с пясък и противотанкови прегради. "Киев вече не е градът, който помня. Преди войната беше голям, богат, модерен град с много коли и красиво облечени хора. Сега е почти празен и са останали са предимно бедни хора. Тези, които имат пари, отдавна са го напуснали и не е ясно дали някога ще се върнат. Всички стоки са поскъпнали, а доста хора са без работа, след като много от предприятията бяха затворени."

Когато научих за ракетния удар по Виница, се обадих на Юля, за да разбера дали семейството ѝ е добре. Първото, което ми каза, беше: "На този площад във Виница мъжът ми ми предложи брак преди години. Слава Богу, той е жив и невредим. Но площадът вече го няма. Изпепелен е."

Братът на Юля, който е воювал в Мариупол и е бил ранен там, е пристигнал предния ден във Виница със семейството си, за да се лекува. В деня на атаката той и съпругата му отиват да видят кумата си. Тя работела в сграда, която час по-късно ще бъде разрушена. Спрели колата си в близка уличка. "Когато паднала ракетата, те били от другата страна на площада. След взрива от колата им не останало нищо. Те по чудо са невредими и тръгнали да търсят кумата си в горящата сграда и да се опитат да помогнат. Всичко наоколо било покрито със стъкла и отломки. Пожарът бил толкова голям, че никой не успял да влезе. Кумата им е била вътре. С нея няма връзка. Загинала е. Толкова е страшно."

Юля продължава да ми говори през сълзи. "Мисля, че руснаците започнаха да обстрелват цивилни обекти и градове далеч от фронта по две причини. Едната е просто от жестокост - те искат да избият украинците. Другата причина е, ме искат да сломят духа ни. Руснаците смятат, че ако избиват цивилни и атакуват градове като Виница, гражданите ще се ядосат на правителството ни и това ще доведе до недоверие и вътрешни бунтове срещу войната. Искат да ни сломят отвътре и да накарат украинците да принудят правителството да спре войната и целия този ужас. Само че не са познали. Колкото повече избиват цивилни украинци, колкото повече разрушават градовете ни, толкова повече ни мотивират да пазим и защитаваме страната си."

Всички роднини на Юля са се преместили във Виница, защото според нея това доскоро е било едно от малкото места, в които войната не се е усещала толкова силно. Можело е да се работи по-спокойно и дори са подготвяли училищата за децата през есента. "Имах планове да се върнем там с дъщеря ми, за да може да учи, а и да сме заедно с мъжа ми. Ужасно тъгувам за него. Сега, след ракетния удар, това ми се струва невъзможно. Кой нормален човек би пуснал детето си на училище, ако знае че във всеки момент може да падне ракета и да го убие? В Украйна вече няма безопасно място. Но, както каза мъжът ми по телефона, всичко това ни прави по-добри и по мъдри. Някой ден ще се съберем отново в разрушената ни страна и със сигурност ще ценим повече това, което сме, и което имаме, колкото и да е малко."

Автор: Николета Атанасова