Съюзът на Китай с Русия се разпадна

Анализ на Джордж Фридман за „Геополитикал фючърс”/ превод: БГНЕС

По-рано тази седмица в Индонезия беше открита срещата на върха на Г-20. На нея се състоя дългоочакваната среща между президента на САЩ Джо Байдън и китайския президент Си Дзинпин. Фактът, че те изобщо се срещнаха, означава, че срещата е била успешна. Това, че тя продължи три часа, също е окуражаващо, тъй като неуспешните срещи обикновено приключват бързо и са последвани от несъществени съвместни изявления, каквито до момента все още не са публикувани. Това предполага честност, съдържание и обещание за бъдещи разговори по същество.

Всъщност първите доклади от срещата потвърждават това. Двамата очевидно са били съгласни по теми като опасността от ядрените оръжия и перспективата държавният секретар Антъни Блинкен да посети Китай в бъдеще. Твърди се, че Си дори е заявил, че американският модел на демокрация е остарял.

Както твърдя от една година, напредъкът на този фронт се дължи не на добродетелите на някоя от страните, а на геополитическите реалности, в които те действат. За Съединените щати конфронтацията се крепи на икономиката. От гледна точка на САЩ Китай все още не е осигурил свободен достъп до своя пазар за американски стоки и манипулира стойността на юана, за да увеличи максимално търговията и инвестициите.

Вашингтон твърди, че предвид размера на инвестициите и технологиите, предоставени от американските фирми, Китай трябва да бъде отзивчив. Китай не беше в състояние да изпълни американските искания, без да подкопае собствената си икономика. По този начин беше положена американската основа.

За Китай американските икономически изисквания означаваха военна заплаха. Пекин не можеше да се съобрази със Съединените щати и се страхуваше от американски военен отговор. Китай е експортна сила и благосъстоянието му зависи от способността на стоките му да преминават от пристанищата на източното му крайбрежие към Южнокитайско море, в Тихия океан и след това в света.

Теоретично Съединените щати биха могли да минират или затворят тези пристанища с други средства. Отговорът на Китай беше да изглежда възможно най-агресивен, за да убеди САЩ, че икономическите му искания могат да означават война и че Китай може да победи американския флот.

САЩ никога не са имали за цел да разрушат китайската икономика. Те са имали за цел да използват заплахата от разрушаването ѝ, за да повлияят на отговора на Пекин. По същия начин Китай никога не е възнамерявал да започне война със САЩ. Той е искал да убеди САЩ, че това е достатъчно реална възможност, за да предизвика промяна в политиката. Всеки от тях изглеждаше свиреп, но всеки от тях внимаваше да не притиска другия твърде силно.

Две неща доведоха до развръзката. Първото беше нападението на Русия над Украйна. Готовността на Вашингтон да води хитра война, като съчетае американски оръжия с украински сили, демонстрира способност, която Китай не вярваше, че Съединените щати имат в репертоара си.

Съюзът на Китай с Русия се разпадна, преди да бъде създаден. Той беше замислен да се противопостави на Съединените щати на два театъра. Китай преоцени военната мощ, волята и структурата на съюза на Америка и видя, че един военен конфликт е по-опасен за Китай, отколкото за САЩ.

Втората причина беше продължаващото влошаване на китайската икономика. Дългосрочна циклична сила създаде огромен спад, който застраши социалната стабилност на страната. Регулациите върху вноса от Китай и инвестициите в Китай можеха да влошат още повече лошото положение. Казано по друг начин, Китай има голям залог в техните отношения. Съединените щати - нямат.

При липсата на военна заплаха САЩ се възползваха от евтините китайски продукти. САЩ могат да спечелят малко от военна конфронтация и много от икономическо сътрудничество. Китай няма желание за война, която може да загуби, а САЩ нямат интерес от икономическа криза в Китай. Икономическото смекчаване е много примамливо, стига да е възможно. Срещата от тази седмица показва, че то може и да е възможно.

Джордж Фридман е международно признат геополитически прогнозист и стратег по международните въпроси, основател и председател на „Геополитикал фючърс”.