Непосилната лекота на Европа

"Чувството за несигурност и крехкост на живота, което забелязах в Азия през последните два месеца, е напълно разбираемо, когато бедността и болестта все още са ежедневни проблеми, или старо най-много две или три поколения. Често историческият опит се проявява в обществените институции: липсата на ефективни системи за социално осигуряване и обществено здравеопазване кара азиатците да предвиждат в самото си ежедневие, че светът им изведнъж може да рухне. В Европа общата психология много често отразява идеологията на развитието, идеята, че най-сериозните заплахи за щастието на хората окончателно са победени. Защо да се тревожим от епидемия, ако имаме отлични, повече или по-малко безплатни обществени болници? Това, което никой не си е представял, е, че един вирус може да доведе тази съвършена система до точката на пречупване".

На 13 март Световната здравна организация определи Европа като “епицентър” на пандемията на новия коронавирус. По време на това съобщение много страни в Африка и Азия вече налагаха строги ограничения на полетите и пътниците, идващи от Европа. Какво тежка ирония е този пълен исторически обрат. Ето че развиващият се свят се пази от европейците, които толкова дълго укрепваха границите си срещу истински и въображаеми опасности.

В Европа кризата с коронавируса е преди всичко криза на общественото здравеопазвани, но тя отразява и дълбоките промени в начина, по който континентът гледа на себе си. Много от тези промени не са от вчера. Погледнато в перспектива, е възможно днешната епидемия да се свърже с други кризи - кризата с дълга или тази с бежанците, но коронавирусът направи тази реалност по-видима и със сигурност по-трагична. За мен е очевидно, че мащабът на епидемията в Европа е пряко свързан с тънките въпроси на културната идентичност. Ще засегна някои от тях в тази статия.

В интервю, публикувано на 13 март, директорът на една мадридска болница говореше с необичайна откровеност. Все още травмиран от видяното в интензивното отделение, в което работи, Сантяго Морено признава: “Сгрешихме заради излишно доверие”. Както обяснява той, всички в Испания смятали, че епидемия като тази на новия коронавирус може да засегне място като Китай, но не и “страна като нашата”. Не би могло да се каже по-просто.

Европейците винаги са смятали Китай за развиваща се страна. Когато започнаха да ни заливат новините за епидемията в Ухан, те си представяха мръсни китайски пазари и болници, мислеха за храчките, за липсата на лекари и потреперваха. Но те се страхуваха за китайците, не за себе си. Възприятие, което обяснява защо, когато общественото мнение упрекваше Китай, че е управлявал лошо епидемията, не се погрижиха за евентуалните последствия от това лошо управление върху Европа и други части на развития свят. Истината е, че нямаше нито планиране, нито подготовка.

Трябва да отбележа, че малкото хора, които публично предупредиха за голямата опасност, която се носи по света - и които губеха търпение пред липсата на сериозност в Европа и САЩ - почти винаги познават много добре съвременен Китай. Когато знаете какъв напредък е постигнал Китай през последните години и как страната вече изпреварва Запада в много аспекти на съвременното общество, тогава е малко вероятно да реагирате с безразличие, когато китайските власти решат да поставят под карантина един голям мегаполис.

Заплахата беше сериозна, но никой в Европа не я прие насериозно. Непоносимата лекота на битието. Преди няколко седмици испанското правителство активно окуражаваше испанците да излязят на улицата, за да участват в десетки огромни демонстрации, организирани за Международния ден на жените. Запитан за риска от зараза, един министър отговори със смях. По-късно кадрите от тези прояви придобиха ужасяващо измерение. Когато човек ги гледа, си мисли за стотиците починали впоследстви. Смехът, прегръдките и аплодисментите са също толкова паметници, издигнати в памет на човешката лудост.

Поразителен контраст

Испания не беше единствената в случая. На 7 март френска община организира голям събор на смърфовете, малките сини същества, които живеят в къщите под формата на гъби, станали известни с един белгийски комикс. Според кмета на Ландерно, градът, в който се проведе съборът, участниците си купили костюмите в магазините в околността. “Казахме си, че малко лекота в този момент, няма да навреди!”. Още по-наскоро, докато президентът Макрон публично съветваше французите да бъдат двойно по-предпазливи в ежедневието си, нищо не се бе променило. Кадрите с претъпканите парижки алеи накараха правителството да наложи драстични мерки на карантина.

По времето на демонстрациите в Мадрид и събора на смърфовете, аз се връщах от дълъг престой в Азия. Контрастът беше поразителен. В Индия, Сингапур или Виетнам, хората промениха коренно поведението си, за да се адаптират към коронавируса. Те излизаха по-малко, избягваха струпванията, редуваха се в асансьора и, разбира се, навсякъде носеха маски. Без значение дали това ще развали стила им на обличане.

Може би това се дължи на културна разлика. Проблемът, разбира се, е, че това вероятно обяснява защо днес Европа, а не Азия е епицентърът на епидемията. Това е също мрачна поличба за бъдещето на един континент, очевидно зле подготвен за свят, излязъл от обичайния си ход.

Мисля, че причините за тази културна разлика могат да се обяснят с историята и психологията. Чувството за несигурност и крехкост на живота, което забелязах в Азия през последните два месеца, е напълно разбираемо, когато бедността и болестта все още са ежедневни проблеми, или старо най-много две или три поколения. Често историческият опит се проявява в обществените институции: липсата на ефективни системи за социално осигуряване и обществено здравеопазване кара азиатците да предвиждат в самото си ежедневие, че светът им изведнъж може да рухне. В Европа общата психология много често отразява идеологията на развитието, идеята, че най-сериозните заплахи за щастието на хората окончателно са победени. Защо да се тревожим от епидемия, ако имаме отлични, повече или по-малко безплатни обществени болници? Това, което никой не си е представял, е, че един вирус може да доведе тази съвършена система до точката на пречупване.

Естествено европейците имат своите кошмари и демони. Но не забравяйте, че трагедиите на двете световни войни бяха интерпретирани в политически термини. Те ни напомнят опасностите от национализма и империализма. Това, което трябва да запомним от най-новата ни история, е потвърждението, че имаме основание да вярваме в правотата на нашите ценности. Тя не ни кара да се съмняваме в себе си. И дори кървавата история на ХХ век в Европа с нищо не промени факта, че ние винаги гледаме на света от една точка, която смятаме за централна. Позиция, която, убедени сме ние, само подхранва силните желания на другите. В съвременна история европейците се научиха да мислят, че могат да ръководят или поне да влияят на останалия свят, като същевременно са защитени от събития, родени другаде. Ще сгрешим ли, ако смятаме, че новият коронавирус е събитие с безпрецедентно значение, именно защото за първи път разкрива отживялостта на този възглед за света?

Днес всичко толкова много се промени. Колективният инстинкт, често срещан в други общества, и прекомерните предпазни мерки, вземани при опасността от пандемия или други ужасни заплахи - тези емоции, които развитият свят разглеждаше като атавизми на по-слабо развитите общества - придобиват ново значение. Може би става въпрос не толкова за атавизми, колкото за инстинкти, които помагат на човешкия вид да оцелее във враждебна среда. Вярата, че веднъж завинаги сме станали господари и собственици на природата? Вероятно е била преждевременна. Идеята, че науката може да бъде заменена от постмодернизма? Опасна илюзия. Постоянното подозрение към технологиите? Схванахте плана.

В силна статия, публикувана на 13 март, италианският журналист Матия Ферарези, твърди, че основният провал на Италия не е в намирането на липсващите тестове или бавните политически действия. Провалът е социален и колективен. Италианците просто не приеха коронавируса достатъчно сериозно, за да променят навиците си дори малко. Аргументът е смел. Много по-лесно е да се критикува италианското правителство за неговите грешки в действие или бездействия и да не се рискува с обвинение на жертвите за грешките. Но това, което Ферарези видя и не можа да премълчи, е друго нещо: радикалната неспособност на италианското население да се адаптира към възможността за ужасна реалност, реалност, която всички пренебрегнаха, докато наистина не стана твърде късно. “Като много други италианци, аз просто не виждах необходимостта да променяме навиците си заради една невидима заплаха”. Матия може би е натрупал много информация за вируса, но му липсваше това, което бихме могли да наречем “морално познание”. Той беше наясно с вируса, но проблемът не се отразяваше на действията му.

Коронавирусът вече показа, че трябва отново да се учим как да живеем в света. Това е урок, който ще бъде болезнен.

Португалецът Бруно Мачаес е специалист по Евразия, изследовател в консервативния американски Институт ”Хъдсън”. Книгата му HISTORY HAS BEGUN : The Birth of a New America ще бъде публикувана в Обединеното кралство през март и в САЩ през септември. Настоящата му статия му бе публикувана в австралийския онлайн вестник Quillette и препечатана във френския “Поан”.

Автор: Бруно Мачаес, Quillette

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: "Гласове"