През чумавото: Кратко включване от епицентъра в Ню Йорк

Коментар на Валентин Хаджийски за сайта "Гласове"
Постоянно ни търсят приятели от България и другаде – проверяват дали сме все още живи в епицентъра на пандемията. Отговорът е утвърдителен. Една от причините – почти не следим медиите! Живеем в град Ню Йорк вече четвърт век и попаднахме в епицентъра и на 11 септември 2001 г. Сегашната криза, мога отговорно да кажа, е по-лека в сравнение с тогавашната. Хората тук са изпечени като каиши, знаят и две, и двеста.

Точно сега си гледам на телефона, че вчера са паднали най-многото жертви в щата, еди-колко си стотин. Много повече, отколкото в България има открити случаи. Какво значат тези числа ще се разбере „наесен“. Но няма истерия. Делник следобед – Централният парк гъмжи от пешеходци, колоездачи, кънкьори – разбира се, на социална дистанция. Живеем до една от най-големите болници, „Синайска планина“ (Mount Sinai), и днес сутринта, и сега привечер входовете на спешното отделение пустеят. Не само няма опашка от линейки, ами направо няма никой. Вратите зеят широко. Две-три празни линейки встрани чакат повикване. Край бордюра мирно паркирани коли. От някое време драстично намаля и потокът виещи под прозорците ни по „Медисън авеню“ по всяко време на деня и нощта линейки. Казват, че новите случаи в Статен Айлънд намалели в пъти.

Отсреща в парка срещу болницата е палатковият лагер, вдигнат преди десетина дни от християнска благотворителна организация – на палатките и камионите пише „Торбичката на самарянина“ (Samaritan’s Purse), в който лагер, казват, имало 12 болни. Има място, на око, поне за 120. В изложбения център Джавитс, колкото няколко свързани арени „Армеец“, имало над хиляда легла подготвени, в сепарета, всичките празни. Говори се, че и някои болници, като нашата тук, били полупразни, понеже много от незаразно болните били преместени в плаващата флотска болница „Утеха“ (Comfort), пристанала в река Хъдзън досами центъра на Манхатън.

Чувам, че губернаторът Андрю Куомо казал, че макар болниците да били напрегнати и да търсят медицински персонал, пенсионери и други доброволци, имало легла и техника за всички тежки случаи. Съобщението в пресата отпреди седмици за хладилни камиони-морги се отнасяше за една болница в Елмхърст, Куийнс, макар и че до другата наша близка манхатънска болница, Ленъкс хил, има някакъв фургон, може би хладилен, със завесен с платнища вход. И тук като в Италия в 19 ч. от балконите и прозорците аплодират медиците. Всъщност, доколкото виждам, това се прави само в белите квартали на „средната класа“.

Политикът от династията Куомо, изпечен лидер, а не някакъв оперетъчен персонаж в черен френч, дава пресконференциите, които обикновено не следя, и е насъбрал много червени точки пред обществеността. За съжаление категорично отрича, че може да се кандидатира за президент. Би било хубаво, понеже политическият процес в Демократическата партия бе напълно прекратен. Бърни отново биде скалпиран от партийната номенклатура, а за по чудо реанимирания в последните седмици преди карантината Байдън не бе сигурно, че помнеше кой е и де се намира, колчем застанеше пред камерите. Вече забравихме и за украинската му корупция.

От друга страна популярност, спечелена по време на чума, май не помага на избори в следчумния период. Джулиани след 11 септември и той беше станал „общонароден кмет“, а на следващите кметски избори и на предварителните избори за президент се провали с трясък и гръм. Затова, щом чух преди време във Фейсбук, че ген. Мутафчийски щял да ни става президент, се разсмях. Първо – макабърната физиономия ще се асоциира завинаги с чумата и на хората ще им се иска да го забравят колкото се може по-скоро, второ – Борисов никога нямаше да разреши появата на по-популярен от него в ГЕРБ, дори против интереса си. И трето – човечецът очевидно си няма президентска кост в тялото.

„Популярността“ на Борисов, за която се привеждат данни сега, разбира се, няма нищо общо с действителността. Да, епидемията привидно го отърва от кошмара „Барселона“; да, тя му дава възможност да поддържа неограничен диктаторски режим и пак да краде като за последно. Но както правилно се опитва да му обясни президентът Радев, Борисов рискува мърцина да падне жертва на гладен бунт. Пред който февруари 2013 г. ще му се види приятен сън. Да не се залъгва, че в България гладни гробища няма – сега хората са събрани в големите градове и мобилността им е скована.

Освен това с пословичната си социопатия премиерът всекидневно нагнетява допълнителна омраза у българите с крайно изтънели нерви. С „активната си глупост“ генерира агресия срещу себе си и цялата си одиозна антинародна клика – организираната престъпна група (ОПГ) ГЕРБ. Уникално бе например социопатичното му излияние за смъртта на бащата на президента.

ОПГ хич да не си прави илюзии, че Брюксел ще я защити. Оня Брюксел вече го няма. Сами са. За тях бие камбаната на чумавото време. Неписаният „член първи“ на българската конституция по ГЕРБ е, че българската държава е враг номер едно на българските граждани. И те ще ѝ отвърнат с взаимност.

Удивен съм обаче колко иначе добри хора в медиите „се сплотяват“ около премиера Борисов и „мерките“ му за борба с вируса. Разберете, хора: режимът е безкрайно по-пагубен за България и от два такива вируса.

Частните медии също. Борбата за новинарски кликбейт всекдневно съсипва нервите на хората и обективно влошава положението им. Постоянното им затрупване с „информация“ – всъщност компулсивното „страхуване“, броене на трупове с неустановен произход и повтаряне на новинарски шаблони като „човек ухапа куче“, т.е. „млад човек умря от корона“ за сетен път демонстрират погрешността на теорията за „датаизма“ на Ювал Харари, за когото говорихме миналата година тук. Сами по себе си „данните“ без човешка интерпретация са безсмислени.

България е по-слабо засегната от заразата, защото благодарение на ГЕРБ хората са бедни, пътуват и излизат от къщи по-малко, защото благодарение на ГЕРБ страната ни се обезлюди и се превърна в необитаем остров, заобикалян от всички международни транзитни потоци, от газовите до мигрантските.

В град Ню Йорк преди карантината за ден в метрото пътуваха повече пътници, отколкото хора има в България, в ресторантите и театрите за вечер минаваха сигурно колкото в България за месец. По летищата излитаха и кацаха всекидневно хора сигурно колкото в София за тримесечие или повече. Такива са и разликите в мащабите на заразата. Не е напълно изключено да има и нещо, останало от социалистическото здравеопазване, но за това трябва да кажат специалистите.
На въпросите на приятелите защо не се обаждах в „Гласове“ от месец и нещо винаги отговарям, че бяхме много заети около прехвърлянето на българското училище, на което посвещаваме голямата част от живота си, онлайн. Вече четвърта седмица учебни зянятия в пълен обем, миналата седмица по искане на деца и родители имахме и всяка вечер по 75 минути четене на книги на същата онлайн платформа „Зуум“. „Социалното дистанциране“ на телата сближи духовно и без това сплотената ни училищна общност до невъобразима степен. Работата на учители, родители и деца е страшно много. Но се отплаща!

Друг е въпросът, че завистниците монополисти от „Майкрософт“ и „Гугъл“ спретнаха ужасяващ средновековен лов на вещици срещу „Зуум“ и изнудиха държавните училища в Ню Йорк да преминат на техните платформи. Ние не сме държавно училище.

Но имах и друг, познавателен проблем – да си избистря каква да е главната поука от чумавото. Избистрянето явно ще продължи още доста и в не един следващ коментар, посветен на различните му страни. Ясно е в общи линии обаче, че чумата устрели най-вече егоизма на съвременния турбокапитализъм, неговата движеща сила, неговия „животински дух“ (animal spirits).

За някои – и леви, и десни говорещи глави – ни е нападнал не друг, а „вирусът на социализма/комунизма“ – ще видим по-нататък дали ще е така. Социализмът изглежда естествена реакция на всяко вменяемо правителство. Герберското не е от тях. Е, ама според някои не било социализъм, ами здрав разум и добро управление. Няма да споря за думи.

Други, малцинството, пък кълнат китайския комунизъм за кризата – имам двама такива познати на Фейсбук, има изявленията на ЦРУ и на Тръмп. Те са от рубриката на науката за плоската земя.

Малко съм скептичен за „историческия“ и „непреходен“ характер на кризата и как нищо вече нямало да е същото, но вероятно все пак нещо след нея ще се промени. Такава възможност за поне временно вразумяване на хората не бива да се изпуска! Дълбинна икономика (deep economy) по Бил Маккибън, доброволен частичен отказ от ексцесите на консумеризма, преразглеждане на фикциите на икономистите от Голямата депресия за растежа и БВП...

Знаем например, че Втората световна война, абсолютно несравнима по мащаби на страдание и разрушение със сегашното ни положение, когато нищо не е разрушено и предстои да се види и дали смъртността ще превиши нормалната и с колко, донесе три златни десетилетия на Европа и на капитализма.

Има много очевидно неверни идеологически твърдения, с които се пълни ефирът – например, че вирусът бил великият изравнител. Нито вирусът, нито масовата консумация изравняват богатите с другите ни на йота. Богатите от Ню Йорк се запечатиха в резиденциите и вилите си в Хамптънсите или се изпариха в бункери и яхти, запасени с кислород и ръчни фенерчета за срещу ядрена катастрофа, а другите останаха... а най-бедните рискуват най-много всеки ден в метрото на път за работа. Автобусите са по-безопасни, безплатни и в тях не може да се ходи до шофьора.

В личен план работата е ясна като слънце. Неотдавна някой западноевропеец нейде писа, че трябвало да препрочитаме „Декамерон“, а не „Чумата“ на Камю. Какво ставаше в „Декамерон“ (да, преподавам го на децата в училище)? Там чумата не е главен герой, а повод да се съберат да си разкажат историите. След първите две-три страници стандартно средновековно описание на Черната смърт за нея не се казва нито дума повече до самия край.

Важното за героите е, че много добри чужди имоти останали безпризорни, какъвто е и извънградският палацо, дето се подслоняват според потребностите си – като в комунизма. Грижат се за удобствата си и за неусетно прекарване на карантината. Като днешните български олигарси, чиито хайверени забави по време на чума виждаме из Фейсбук. Ни сянка от тревога и загриженост за останалите в зачумената Флоренция хорица, сред които няма как да не са и много техни близки. Много други нашенци, без да са олигарси, също яко дишат атмосферата на „Декамерон“.

Както читателите си спомнят, романът на Камю е съвсем друг. Там най-добрите отиват да борят болестта – превозват болни и умрели, дежурят в лазаретите и в лагерите за интерниране на контактни. Йезуитът отец Панлу денем проповядва официалното мракобесие и теодицея, вечер опъва жили в доброволната противочумна команда, потресен е от ужасната смърт на едно дете, заразява се и умира. Атеистът Тару иска да бъде „светец без Бог“. Доктор Рийо „просто трябва да си върши работата“. Чужденецът-младоженец Рамбер среща тъмни субекти контрабандисти да си урежда бягството от чумавия град, да се върне в Париж при младата си жена, която постоянно желаеслшед което рискува живота си да бъде полезен на непознатите, нямащи абсолютно нищо общо с щастието му. Защо? Така иска той – според беззаконието на екзистенциалистката свобода. Рамбер е гърмян заек – сражавал се е в Испания.

Видях във Фейсбук дъщерята на задочно позната българка от Италия, хубаво момиче с големи кафяви очи, предполагам – студентка, заминава доброволка в Червения кръст в Бергамо. Завършила курс, облечена в космонавтски скафандър. Майката трепери. Дано мине леко! Днес пък чух от наше съвсем близко момиче, което преболедува леко короната – като много други наши познати младежи в Ню Йорк – че ще си направи тест за антитела, за да може да дарява серум да спаси живота на други хора.

А почти във всяко семейство вече има нуждаещи се от помощ – телесна, материална, душевна. Преболедуват цели семейства. Един познат е в болница в тежко състояние, друга лежи у дома – дано скоро се оправят! Надяваме се на най-доброто, стягаме се мълчаливо за най-лошото – нищо кой знае колко необикновено или сложно, живот.