В България лекари има. Проблемът е друг

В България има достатъчно лекари. Но няма медицински сестри. И инфраструктурата е лоша. Затова българските лекари работят при значително по-тежки условия от много други свои колеги в Европа.

Всички в България повтарят: няма кой да ни лекува. Пандемията припомни нещо, което отдавна знаем - здравната система е в състояние на свободно падане.

Ако се вгледаме в детайлите, ще видим, че работата е по-сложна, отколкото изглежда. Всъщност лекарите не намаляват чак толкова драстично. Емигрират новозавършилите, остават старите. Но пък намалява и населението, за което те се грижат. През 2019 е имало само 55 лекари по-малко от предната година. Ако в Германия на 206 човека се пада по един, у нас числото е сравнимо - един на 235, т.е. повече от много страни в ЕС. Проблемът е, че средната им възраст расте; по данни на БЛС, една четвърт вече са минали границата за пенсиониране. А коронавирусът ги прави пушечно месо за инфекцията, която атакува най-вече възрастните.

Покрай дебатите научихме също така, че нашите лекари са се превърнали в сезонни работници по примера на полските си колеги, които са така от години. Работи каквото работи, пък идва уикенда и той взима самолета да даде няколко дежурства в Германия и да си закръгли бюджета за месеца. Как се издържа на този ритъм в пенсионна възраст, колко нараства рискът от зараза - оставям да прецените сами.

Какво липсва в България?

Драматичният проблем е с медицинските сестри и останалия медицински персонал. В началото на годината беше констатирано, че в системата липсват 30 000 кадри. В момента повечето заети също са в напреднала възраст и на всичкото отгоре са принудени да работят на две и три места, за да оцеляват с мизерните си заплати, които обикновено не надхвърлят 1000 лева. Протестираха, висяха по прозорците на президентството, но за сериозни мерки не се чу, въпреки че първата ковид-вълна ни предупреди докъде можем да стигнем.

За разлика от лекарите, сестрите не могат да гастарбайтерствуват с по няколко дежурства месечно. Сметката им излиза само когато емигрират трайно в места, където им плащат десетина пъти повече, отколкото в България. В резултат у нас на 100 000 човека се падат 490 сестри, докато средно за Европейския съюз те са около 800. Проблемът е подобен с линейките, санитарите, лаборантите, чистачките и тъй нататък. Добавете към това упоритата липса на електронна здравна карта и дигитално здравеопазване.

Какво излиза? Българският лекар трябва да работи при значително по-трудни условия - да писарства като бюрократ от 19 век, да прави превръзки, да отговаря на телефона, да изварява инструментите, да прави финансово-счетоводни сметки. Нали разбирате защо германският лекар при горните цифри е по-ефикасен от нашия?

Впрочем, подобно е положението с всеки специалист в България: вместо една йерархична система от сътрудници да му позволи да се занимава само с важното, за което е учил, той трябва да се бори сам с всичко (да кажа ли, че и ние в университета отдавна не можем да разчитаме на асистенти, сътрудници за изследвания, интернет помощници?).

Усещането ми е, че е така навсякъде; България не умее да организира йерархичен ред на отговорности и кризата на здравната система днес прави това очевидно. Добавете неподдържаната инфраструктура, която шокира дори в най-престижната Медицинска академия, добавете всички трудности за специализиране и израстване в професията - ще разберете защо младите лекари бягат.

Заедно с демокрацията у нас навлезе усещането за права на пациента, комуто здравният работник е длъжен: всяка грешка води до съдебни процеси, а понякога направо до шамари. Е, от тях съсловието ще съумее да се защитава, но едва ли ще се справи самó с бруталните жълти медии, които бунят разрушителни страсти, превръщат лекарите в убийци, некдърници, сребролюбци. Такова отношение по света рядко се вижда.

Не смея да давам съвети как да се реформира системата, само наблюдавам обществения дебат по темата.

Как да се реши проблемът?

Демографските проблеми в целия развит свят се решават с внос на работна ръка. Правим една програма, насочена към Виетнам или Индия, осигуряваме условия на тези хора да се интегрират. Е да, ама у нас възтържествува национал-популизмът и беше наложено табу върху темата миграция - ще си стареем, ще си измираме тук сами, ама "чисти".

Можем да намалим изтичането на нашите медицински специалисти, ако рязко увеличим заплатите им (3000 лв. на медицинска сестра, чух като предложение). Бих добавил - и като подобрим условията на труд, уважението към професията, като предложим общински жилища на нуждаещите се и много други мерки. Въпросът е откъде ще дойдат парите за това. Като имате предвид, че утре същият проблем ще се появи със заварчиците, с полицаите, със зеленчукопроизводителите.

Помислете върху това сравнение. При почти най-ниските разходи за здравеопазване в ЕС, България е сред първите страни по болници на глава от населението - 5,2 на 100 000 при средни за ЕС 2,9 (повече има само в Кипър). Нещо повече, тенденцията е към увеличение с по около една клиника годишно. Защо е така? Вероятно защото много управници притежават частни клиники, които печелят добре благодарение на осигурените плащания от здравната каса. Всеки опит да се рационализира системата среща яростна съпротива отляво и дясно, че уж едни бедни хора ще останат без достъп до здравеопазване. И парите продължават да изтичат в многобройни реки и вадички. Ситуацията и тук напомня висшето образование - голям брой университети и филиали, при намаляващи студенти и финансиране.

Не знам как може да се оправи тази работа, откъде ще дойдат едни политици, които не притежават или нямат близки, които притежават клиники. Може би когато вземем "яко да умираме", ще ни дойде акълът в главата? Безсилната ярост на министъра, който (самоизолиран в карантина) кълне частните болници, че отказват да се борят с Ковид-19, май не ми вдъхва особен оптимизъм.