1 Декември, 2019 11:45 17 602 11

Последното интервю на Мария Данаилова: Без Стефан животът ми щеше ...

  • мария данаилова-
  • интервю-
  • стефан данаилов

Знам само това, което ме е интересувало за живота на Ламбо. Не се появявам никъде, с никого не се срещам, защото не искам никой да ме съжалява...

Завършила история, изключително начетена информирана и особено сензитивна, тя беше зарязала своята кариера заради Стефан, прехвърляйки върху плещите му своята нереализирана амбиция.

На 19 години се омъжва за Вили Цанков, след три години се развежда и една среща на ул. „Аксаков“ в София определя смисъла на следващите 50 години от живота ѝ – да се превърне във второто „аз“ на красавеца Стефан Данаилов, да диша с неговите дни, да живее с неговите роли, да умира с неговата скръб и да се изправя със силата на неговия оптимизъм. Справяше се блестящо с тази нелека житейска роля.

Никой не разбра мъката ѝ.

Мери не допускаше никой да наднича в дълбините на душата ѝ, където болката забулваше радостта.

Когато Стефан Данаилов се разболя - между декември 2013 и април 2014 - тя дава своето последно интервю пред epicenter.bg. В него тя споделя много неща и излива стаения в нея гняв, както и признава някои свои грешки. Интервюто е своеобразна изповед на една Мария, която никой не познаваше.

–Мери, кога се срещнахте за първи път със Стефан?

- Бях още женена за Вили Цанков, а той беше много близък с Иван Кондов и сме ходили в тях на гости. По това време Иван Кондов беше съпруг на сестрата на Стефан – Росица. Там съм го виждала, но нищо не сме имали. И един ден през 1963-та, вече се бяхме развели с Вили, аз вървях по „Аксаков“, отивах на ревю. Изведнъж някой ме удари по рамото – Стефан. И вика: “„О, къде отиваш?“ На работа. – Аз ще ходя довечера на купон. Искаш ли да дойдеш с мен? – Ами да дойда, аз нямам работа.“ И вечерта отидох с него.

–Колко време трая бракът ви с Вили Цанков?

- Три години.

–Защо се разведохте?

– Вили беше много особен човек. Нищо друго не го интересуваше освен работата му и театъра. А аз нямах 20 години, вятър ме вее на бяла кобила в това време. Други неща ме интересуваха – следвах история, бях родила детето си и исках да видя всичко от света.

– На колко години беше, когато стана манекенка?

- Била съм на 21-22, вече имах Росен.

– Явила си се на кастинг, така ли?

– Не, Мария Явашева ме срещна един ден на улицата и казва: “Търсим момиче за Москва, ела да те видят“ Викам:“„Я ме остави на мира!“ Бях студентка и кърмех Росен. Но тя ме убеди. Изкарах 6 години на подиума. Пътувахме непрекъснато – Париж, Лондон… През 1972 г.,когато брат ми загина в катастрофа, аз се отказах.

–Неговата смърт ли те срути?

-Много скоро след него и майка ми почина. Нямаше 50 години. Не ѝ казах, че брат ми е починал, защото тя много го обичаше. Беше любимият ѝ син, как да ѝ кажа! Беше се разболяла тежко и я бяхме настанили в санаториум в Банкя. И като ходех при нея, свалях си на входа черните дрехи и траура. Тя се поболя на нервна почва. На младини е била жестоко бита в полицията. Крила е партизани. Петър Панайотов, ръководителят на партизанския отряд, чиито членове тя е крила, винаги е казвал: „Майка ти беше по-голяма функционерка от баща ти.“ Много красива е била. Но с възрастта разви фобия – много се плашеше и бягаше, все я преследваха. Горката, как бягаше! Като подгонена от кучета.

– Тя е била 20-годишна, когато е станала партизанка.

– Да, да. Когато я погребвахме, сутринта дойде писмо, че я удостояват със звание „активен борец против фашизма“. Баща ми го взе, скъса го и го хвърли. Знаеш ли какво е минало през мен! Как да приема приказките: „Ах, ти живот си живееш!“…

- Колко време кри от майка си смъртта на брат ти?

- Близо година.Когато тя почина, Стефан снимаше втората серия на „километрите“. Бях сама. Мама издъхна в Банкя. Наех кола, прекарах я в Горна Оряховица. Намерих гроба на баба ми и… какво да ти разказвам. Животът ми е бил чудничък. Искам да го опиша. Защото има неща, които ми изплуват, които съм забравила, които не искам да си ги спомням. Например когато брат ми е катастрофирал, не ми съобщиха, че е починал. Стефан беше в БИАД, имаше прожекции, казали му на него. Аз си бях вкъщи,, той се връща и ми казва: „Хайде да си ходим в Горна Оряховица.“ Пътуваме с колата и през цялото време Стефан се вайка: „И да си е счупил ръката, краката, ще го гледам, ще му мине.“ Като пристигнахме в Горна Оряховица, той кара направо в болницата. Като пристигнахме, тя една остъклена болница, всичките лекари бяха събрани. Стефан слезе, отиде при тях и след миг наведе глава. По това разбрах, че брат ми е починал. След смъртта на брат ми татко никога не ме нарече Мария. Все Жоро ми казваше. Въпреки че до края на живота му всеки петък, събота и неделя ходех при него, защото той отказа да дойде в София. Беше корав човек. Винаги ме е обичал, но никога нито ме е милвал, нито ме е галил или целувал. Никога не е казал: „Ах, доброто ми момиче.“ Винаги се е държал с мен като с равна, като с голяма.

И може би така остарях по-рано.

– Много ти е мъчно, виждам.

– Често, особено на празници ми става много мъчно, защото останах сама. Сама! Понякога си завирам главата в хладилника, за да изрева и да не ме чуят хората. Но си казвам, в края на краищата така ми било писано. Вдигам глава и продължавам.

– То няма и друг начин, освен да продължиш, защото заради Стефан трябва да се държиш.

– Откъде дойде сега тази негова болест? Викам си: айде, на стари години поне малко спокойно да е около нас. Единствената ми мисъл е той да се оправи. Затуй продадох и земите, които имам, и всичко, само той да е добре.

– Да се върнем в младежките ти години. Като си останала вкъщи, след като слизаш от подиума, а Стефан все е бил по снимки, защо не се захвана с нещо да работиш?

– Не знам, никакви амбиции не съм имала. За мен важното беше да си чета вкъщи книжките. А той да върви напред.

– Но така си се изолирала от хората.

– Изолирах се много.

– Казваш ми: „Искам да имам приятели, а нямам.“ Как да стане това, като си стоиш само вкъщи?

– Много исках да имам приятели. Втурвах се в приятелствата си, а после в желанието си да ги запазя преживях много разочарования. Готова бях на всичко – изтривалка да стана, но да имам приятели. Карала съм и Стефан на толкова хора услуги да прави, за да запазя приятелствата си, но… много разочарования имам. Изглежда, са ме вземали за глупачка, не знам.

– Каза ми, че ти си била силната във вашата връзка, че чрез Стефан си искала да реализираш своята амбиция.

– Да, някак си прехвърлих моите амбиции върху него. Винаги съм го наблюдавала да е честен, да е почтен. Най-много ме е било страх от това да не го обвинят, че е за парите. Баща ми беше честен. И Стефан е такъв.

– Като ми ги разказваш тези неща сега, си мисля, че Стефан просто си е намерил жената по негов калъп.

– Стефан е живял много комфортно. Виж какво, Валерия, винаги съм можела да си тръгна, но аз направих една страшна грешка в живота си. И те съветвам – никога не я прави. Не създавай имидж на мъж! Аз го създадох. От него по-добър нямаше, по- талантлив нямаше, по-честен нямаше. Сигурно съм била обиждана, било ми е тежко. Но ако бях решила да си отида, всичките ми близки и приятели щяха да застанат срещу мен. Аз и сега, ако някой път се оплача, те застават и казват: „А, ти, дето си…“ Това беше голямата ми грешка в живота. Аз се жертвах за мъжете си. И с Вили беше така.

– Създавала си на Стефан стабилност, за да може той да върви напред и нагоре. Той е знаел, че има гръб.

– Не знам. Аз като мъничка, когато ходех на училище и като се върна, все разправях какво е станало в клас. Баща ми много ми се караше и току ми шибне един шамар и вика: „Такива неща не желая да чувам. Какво е станало, какво се е говорело, какво е казала учителката – да мълчиш!“ И така се научих да мълча. Баба ми винаги ми казваше: „Запомни едно – мълчанието е злато!“ Днес обаче бих ѝ казала: „Бабо, мълчанието не е злато. Мълчанието се превърна в мръсна дума.“ Защото сега изведнъж сякаш светът се срина върху мен. Мълчанието ме събори. Самотата ме смазва. Но трябва да го преживея. Не се появявам никъде, с никого не се срещам, защото не искам никой да ме съжалява.

– А кога се отпусна да напълнееш така?

– Ами като се заврях вкъщи…

– Не си ли си мислила, че трябваше да се поддържаш повече? Все пак била си една от най-красивите жени на София!

– Не, аз не съм ходила нито по масажи, нито по козметички. Когато се върнах от последното си ревю в Италия, се разгримирах и казах: „Повече никога в живота си няма да си сложа грим!“ Тогава на Найо Тицин баща му ни води в Париж, в Италия. Много дълго седяхме там, много снимахме и много пари имахме тогава.

– Разкажи ми за времето след 1989-а, когато хората по улиците бягаха от Стефан?

– Той много тежко преживя тази агресия. След 10 ноември 1989-а го оставиха със заплата на чистачка в Народния театър. На всичките, които тогава го предадоха, им беше помагал. Обърнаха се срещу него. Викаха му „червен парцал“, гонеха го от театъра. Беше страшно! Не искам да им споменавам имената! Напиваха се у нас, а после крещяха „тоя да се маха от театъра“. Всички тези спомени ме съсипват. Само се моля Стефан да се оправи, нищо друго не ме интересува. А да не ти разправям детето ми като се разболя, какво беше. Една година бях забравила, че има свят навън.

– Най-тежкото предателство, което те е разтърсило.

– Много тежко ги преживявам, особено приятелските си предателства. Защото винаги съм била всеотдайна… Особено след промените. Обаждаха се по телефона и ми викаха: „комунистическа свиня“. А аз никога не съм била член на партията. Никога! Нито баща ми ме е карал, нито някой от рода ми.

– А кой накара Стефан Данаилов да стане член на БКП?

– Гришата Вачков.

– И това е след филма „На всеки километър“?

– Да, след „километрите“ Гришата го хванал и му казал: „Айде, Цапе, време ти е да станеш член на партията.“ Цапе – те така му викаха на Стефан. По-късно съм си мислила за Стефан, че без да е комунист в онези години, той остана верен на принципите. Стефан изгълта всичката горчилка, всичката мръсотия на прехода

Мъчно ми беше, като гледах как го унижаваха. Затова, когато искаха да го номинират за президент, а пък той отказваше, аз му казах: „Ако ще седиш така и ще натискаш канапето и за това, давай да лапаме по едно хапче и да ни няма. Ние вече на никого не сме нужни.“ И той стана, написа писмото до Станишев и влезе в кампанията като вице на Калфин. Сега мога да ти кажа – оттогава Първанов въобще не се е обадил, а преди това все звънеше. Станишев се обажда – и за рождения ден му прати една много хубава икона, и за Коледа – кошница. И сега за болестта каза: „Ако имаш нужда от нещо, винаги можеш да разчиташ на мен.“ Което е истина. Сега ще ти разкажа нещо, което никой не знае. Когато те, двамата, бяха в особени отношения…

– Имаш предвид Станишев и Първанов?

– Да. Стефан ме подюрва един ден и ми казва: „Направи една вечеря, ще ги поканя двамата да им кажа, че така не може да се гледат изпод вежди.“

– Кога точно става това?

-Малко след като Първанов излезе от президентството и заяви, че ще участва в лидерската битка на конгреса на партията.

– Значи е било в началото на май 2012-а.

– Да, или в края на април. Нареди ми Стефан да приготвя вечеря и аз три дни готвих, сестро. Ходих в руския магазин, купих сьомги, хайвери, вкуснотии, всичко. Натоварих се и си мисля – как ще ги кача, защото тук има съседка, която ни скъсва нервите. Все на вратата стои. И после най-важното – как да не види, че у нас идват Станишев и Първанов. Нейсе, с помощта на портиера ги вкарахме вкъщи. Никой не ги видя. Влязоха. Посрещнах ги. Бах подредила масата. Настаних ги. И излязох. Отидох на гости на моята приятелка Мими Тенева. Беше към осем часа вечерта. Към 12 и нещо се прибирам. У нас само Първанов. Станишев го няма. Питам Стефан къде е Сергей. “Тръгна си. Говориха дълго. Казах им, че не може да разкъсват партията, че единият трябва да отстъпи, отговаря ми Стефан. Първанов поседя още малко и като си тръгна, на вратата ми каза: “Мери, май още един път трябва да дойдем.“ Моят отговор беше: “Георги, следващия път на Бонсови поляни ще ходите. Ще ви дам по един чадър и там да се разберете. Аз няма да готвя отново и да слагам маси, след като не сте се разбрали тук.“

–Кой от двамата е по-прав в тази лидерска битка?

- По едно време страшно харесвах Георги. След това настъпи някакво разочарование от действията му. Къде е тръгнал сега срещу партията си? Изпял си си песента, изиграл си си ролята. Не мъти водата! И без това е размътена доста. Трай си! Поне да минат изборите. Извинявай, един Желю Желев си трае, моите почитания към него. Не мога да си изкривя душата, разбираш ли? И сега, като се спомина жена му Мария, сърцето ми се къса. Чета му всички интервюта и знам какво е била тя за него. Желю беше честен човек. Преди години, когато един ден се връщахме от Пловдив със Стефан, чухме по радиото, че е починало детето му, ревах като луда. Не бях на себе си, когато му викаха „да ти умре и другото дете“. Единствен Стефан от БСП отиде и му каза: „Господин Желев, моите съболезнования. Не мога да се въздържа, това е детето ви.“ Желю казал: „Благодаря ти, Стефчо.“ Не може да не си човек… Знаеш ли, няма да си простя, че накарах Стефан да се кандидатира за вицепрезидент. Никога!

- Защо?

- Никога няма да си простя! И се чувствам много, много, много виновна. Защото аз така го насосах, че… Станишев никога, никога не го е навивал да влезе в кампанията. Честен кръст! Когато се получи тази еуфория около кандидатурата на Стефан за президент, телефоните вкъщи загряха. Няма да забравя един разговор с възрастен човек, който плачеше по телефона и молеше Стефан да се кандидатира. Тази атмосфера стана тягостна за нас. Не издържах и казах на Стефан: „Сядай да пишем писмото. Влизаш в кампанията!“

– БСП винаги е използвала Стефан за кампаниите си. Защо не го спираше?

– Не можех. Последната кампания за президент беше много тежка. Два месеца живяхме в Пловдив, нали той оттам е кандидат. На Георги Гергов шапка му свалям. И на жена му Вили. Събраха в една зала 2500 жени. Огромна опашка за автографи. С часове съм чакала Стефан да подписва. Помня, идва при мен една жена, -висока, кокалеста, с една рокличка (още е пред очите ми) с копченца, и казва: “Искам един автограф от г-н Данаилов.“ Викам: „Той ще ви даде, изчакайте.“ И тя знаеш ли какво ми каза:“Аз съм майката на Бареков“. Чака на опашка! Ей такива неща много са ме впечатлявали. За какво му е сега на Първанов партия да прави? Къде си тръгнал? Минало-заминало, изиграл си си ролята, беше добър президент, взе всичко. Един път съм ходила при Зорка и ще ти кажа защо. Да я моля за съдействие да подарят на онкологията апарат за ранно откриване на рак на гърдата. Зорка уреди тоя апарат да отиде в Смолян, където бяха прегледани 2500 жени. Все съм се опитвала да помагам. Без да чакам нищо. Глупачка!

- Каза ми, че Костов е звънял сега, подкрепил е Стефан човешки, дал му е кураж за болестта.

- Да. Костов много промени отношението си към него. Разбра, че Стефан е честно момче, че честно мисли, че не с всичко се съгласява, но не може да предаде принципите си. Има неща в политиката, които са дразнещи, които той не може да ги приеме като почтеност. И не криеше мнението си.

– Преживя ли вече скандала, който сътвори Ирен с появата на сина ѝ Владимир на публичната сцена?

– Страшно беше! Много лъжи, много неистини се изговориха. Но момчето не е виновно. Аз си знам какво ми беше. Отварям телевизора – Владко. Отварям вестниците – Ирен. Каква ли не ме изкараха – алкохоличка, диабетичка! И в един миг просто си казах: „Господи мили, благодаря ти, че баща ми почина. Поне няма да се тревожи.“ Исках да се сложи край на тази сага. Било каквото било, минало-заминало. Миналата година на рождения ден на Стефан се звъни на вратата – Росен беше дошъл да го поздрави, отваря и на стълбите седи Владо. Росен му казва: „Владо, заповядай, влез.“ Момчето влезе тук, черпихме го, пари му дадох. Той се чуди какво да каже. Росен го помоли: „Владо, престани да говориш, че всичко, което съм, е от Стефан Данаилов, аз не нося неговото име, аз съм Цанков. Тръгвам си, дойдох само да поздравя боса.“ (Росен така нарича Стефан.) И Росен си тръгна.

– Ти всичко ли знаеше за живота на Стефан?

– Не, аз знам само това, което ме е интересувало. А другото, което не ме е интересувало, не го знам. Аз му простих за сина му и за всичко, дете му е, родило се е, да е живо и здраво. Но само аз си знам какво ми е на душата. И все пак за нищо не съжалявам, защото животът ми беше много богат. Какъв щеше да бъде без Стефан?! Пълен погром!

Р.S. Седмица след последния ни разговорс Мария Данаилова, тя почина. Така и не можахме заедно да прочетем писмата ѝ, да разгледаме снимките ѝ. Имаше болежки, които криеше. Но може би беше вече уморена. От клюките, от обидите, от нараненото сърце, от мъката в душата си. И интервюто ни остана недовършено…


Поставете оценка:
Оценка 4.2 от 42 гласа.



Напиши коментар:

ФAКТИ.БГ нe тoлeрирa oбидни кoмeнтaри и cпaм. Нeкoрeктни кoмeнтaри щe бъдaт изтривaни. Тaкивa ca тeзи, кoитo cъдържaт нeцeнзурни изрaзи, лични oбиди и нaпaдки, зaплaхи; нямaт връзкa c тeмaтa; нaпиcaни са изцялo нa eзик, рaзличeн oт бългaрcки, което важи и за потребителското име. Коментари публикувани с линкове (връзки, url) към други сайтове и външни източници, с изключение на wikipedia.org, mobile.bg, imot.bg, zaplata.bg, bazar.bg ще бъдат премахнати.

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

  • 1 Този коментар е премахнат от модератор.

  • 2 Този коментар е премахнат от модератор.

  • 3 Romero

    11 1 Отговор
    Какво общо има Борисов със семейството на Ламбо и съпругата му?
  • 4 Айде бе !

    5 0 Отговор
    Защо е написано :тя дава своетопоследно интервю ?
  • 5 Този коментар е премахнат от модератор.

  • 6 Що не й вярвам на тази

    5 20 Отговор
    В частта на интервюто й за Стефан и Цанков изобщо не вярвам на написаното. Какво й беше, след като сама признава, че е мързелувала да му роди едно детенце, че и две, пари са имали, ама не, цигарките и лежачка. Нямала приятелки, ми какво да намерят тези приятелки в нея, кво да я правят, пък вестта за Владко я разбила, аз пък се учудвам, че не са изникнали още Владковци, а е само един. Тя и веселостта на Данаилов е била една фасада на мъката му, затова е ядял и пиел и правел софри, кво да прави в къщи с тоя урунгел. Ама Партията-майка, как бе , как ще се разведеш с урунгела, там ще си налягаш парцалите и толкоз.

    Коментиран от #8, #10

  • 7 Този коментар е премахнат от модератор.

  • 8 Някоя

    8 4 Отговор

    До коментар #6 от "Що не й вярвам на тази":

    Забременявала е 2 пъти, Шефът е отказал, не било време.. И да го питам аз, макар и мъртъв, и аз ще пукна, ти, Ламбо, можеш ли да сложиш на 1 ниво Мария, оная лудата със сина ти, и Аня Прнчева(отявлен някаква...всеки я знае) Ех, Ламбо, усети какво имаш, ама съвсем без време, беше добър актьор, макар и сложен с връзки, но беше това, което си,заради жена си
  • 9 Е ди кои си

    29 2 Отговор
    Не пишете простотии за стефан и съпругата му. Животът си е бил техен и как са преминали през него си е тяхна работа. А съпругата му е била много хубава но живота, променя всички, така че без просташки квалификации тъпаци прости.
  • 10 Иян

    4 1 Отговор

    До коментар #6 от "Що не й вярвам на тази":

    Непочтеността ти е изумителна
  • 11 Надка

    5 0 Отговор
    Не вили е срам да пишете простотий .За един велик човек .Бог да го прости.