125 години от рождението на Саша Попов - светла личност, неизтощим родолюбец

Великият Саша Попов, без съмнение, най- големият български диригент на всички времена, ни напусна преди 46 години. Макар и с огромни заслуги към родината си, беше прогонен от безродната БКП. В историята на нашата култура ще остане завинаги като „бащата на българския симфонизъм”, първият който градеше оркестри, сред тях и националната ни филхармония, подготви няколко поколения музиканти, възпита публиката във вкус към голямата музика. Днес просто нямаме личности с неговия талант и от неговия мащаб.

Роден е под знака на Рака на 12 юли 1899 г. в Русе, където през 1891 г. се основава първото в България Филхармонично дружество. Израства в семейството на музиканти. Майката му пианистка, а бащата цигулар. Започва да свири на цигулка на четиригодишна възраст, като първи него учител е баща му. Седемгодишен е вече обявен за „дете- чудо” и прави първото си триумфално концертно турне из България.

По-късно семейството му се преселва в София, където Саша Попов учи при Петко Наумов. През 1908 г. заминава за Виена. В австрийската столица става ученик на професор Карл Пирл и на прочутия цигулков педагог Отокар Шевчик. Приет е за студент във Виенската консерватория. През 1913 г. гастролира като цигулар- виртуоз с огромен успех в Русия. През 1926- 1928 изнася близо 250 концерта из цяла Европа. Признат е за един от петимата първи цигулари в света!

След завръщането си в България е назначен за диригент на Академичния симфоничен оркестър / АСО/, с което започва голямата му диригентска кариера, като, за съжаление, през 1935 година изоставя цигулката. През 1936 г., на основата на Академичния симфоничен оркестър, създава „Царски симфоничен оркестър“, предшественик на днешната Софийска филхармония. С този оркестър осъществява множество концерти в България и чужбина.

След Девети септември е прогонен от основаната от него национална филхармония, като „бивш диригент на Царския оркестър”/!/ и изпратен във Варна. През 1945 г. там основава нов симфоничен оркестър, бъдещата Варненска филхармония. През 1953 основава и Плевенския симфоничен оркестър. След време е възстановен в „Царския симфоничен оркестър“, през 1949 г. преименуван на Софийска държавна филхармония, до 11 февруари 1956 г., когато е преждевременно пенсиониран. И макар да работи упорито, всеотдайно за оркестъра и особено много за популяризирането на българската симфонична музика, се намират музиканти, сред тях и известни композитори, които са неблагодарни към него и решават да го прогонят. Така най-големият и най-заслужилият, основателят през 1956 е лишен от своя оркестър.

Останал без работа, в разцвета на силите си за един диригент, на 57 години, той основава един първокласен състав, оркестъра „Колегиум за камерна музика“. Но завистниците продължават да тровят живота му. И това е наистина един срамен момент в историята на българската музикална култура. Нито една организация, нито съюзите на композиторите, на музикалните дейците, синдикатите, големите наши композитори и музиканти – не излиза в негова защита, а той е работил всеотдайно за всички! При това е световно известен и признат. Всъщност заедно с тенора Петър Райчев, той е първият наш музикант със световна слава. При това носител на ред държавни отличия, не само от България, но и от много европейски страни. Но въпреки това, през 1962 г. се принуждава да напусне България. Заминава в чужбина, където последователно работи в Тел Авив, Израел, Кайро, Египет и накрая се установява в Пасадена, край Лос Анджелис, В Щатите е високо оценен, прави много концерти и е първият български диригент, ръководил оперни спектакли там.

През юли 1999 г. трябваше да се чества стогодишнината от рождението му, но за съжаление не се направи нищо съществено дори от Софийската филхармония, създадена от именития музикант през 1928 г. А можеше тя да приеме неговото име, така както Букурещката гордо носи името на великия румънски музикант Джордже Енеску. Столичната община и Министерството на културата можеха да му поставят паметник или бюст в Борисовата градина до другите велики мъже на България. Похвално е, че русенската община назова една улица в града на неговото светло име.

А Саша Попов беше световно признат - отначало като един от най-големите цигулари на века, а след това и като диригент. Той не само изгради българското симфонично дело, той подготви и публиката за него. Неговите концерти, част от тях и на открито, възпитаха във вкус към голямата музика хиляди българи, докато днес нямаме подобни апостоли. Малко са и днешните диригенти от неговата висока класа, а някои от тях са дори без необходимото образование /с фалшиви дипломи/ и недостатъчно талант и квалификация за оркестрите, в които работят. Но затова пък са майстори на саморекламата.

А Саша Попов, според немногото фоно- записи, а и според спомени на съвременниците, е бил диригент от висока класа, съизмерим с големите диригенти от неговата епоха: Абендрот, Ференчик, Ровицки, Кондрашин, Брюк...

Маестро Саша Попов беше мащабна, щедра, благородна личност. Раздаваше се изцяло, без остатък. Такива вече нямаме днес. Даде и път на огромен брой наши музиканти - оркестранти, солисти, диригенти, подпомагаше активно и българските композитори, като много често изпълняваше за първи път техните опуси. Той сформира и редица оркестрови състави у нас, негова е идеята за фестивала "Мартенски музикални дни" в Русе, за първите национални конкурси за млади музиканти.

Ето какво казва в спомените си диригентът Васил Стефанов / по негово време цигулар- концертмайстор във Филхармонията/ : „За стила на работа на Саша Попов беше абсолютно невъзможно да отидеш на репетиция или концерт без да си изработил оркестровата партия отлично. Неговият жест, неговото лице буквално ни караха нас, оркестрантите, да извличаме точно онези звуци, които изискваше. Той дирижираше с лице, с очи, с вежди, с леко присвиване на устните си и най- вече с едва забележими движения на пръстите и китките, при извайването на музикалните фрази. Най- характерното му качество бе максималната взискателност към оркестъра, но преди всичко, лично към себе си...”

Известен е уникалният случай, когато след допусната от него неволна дребна грешка на концерт в София, Саша Попов издал заповед като директор за...собственото си наказание/!/, защото бил твърдо убеден, че диригентът трябва да е за пример на оркестрантите във всяко отношение.

Ценна книга за него написа проф. Димитър Сагаев, когото имах честта да познавам. В нея той ни предлага силен, емоционален, но и подкрепен с достатъчно факти текст. Книгата му "звучи" като "соната" или по-скоро като "тема с вариации". Сложната, мащабна, щедра и изключително чувствителна личност на Саша Попов е разбрана в дълбочина. Димитър Сагаев е следвал пътя на Попов у нас отблизо, а по-късно, когато диригентът емигрира в САЩ, е поддържал с него редовна кореспонденция. И при това авторът е решил, че портретът ще бъде непълен, ако не провокира и интервюира редица музиканти от различни поколения, докоснали се до голямата личност. От което книгата, разбира се, много е спечелила. Защото едни отдават значимото на големия творец, но други отвръщат на доброто със зло. Типично по български, нали?! И така ни става ясно защо този светъл човек и неизтощим родолюбец, въпреки признанието и успеха в чужбина, страда извън страната ни и иска на всяка цена да се върне. Да продължи да работи за своята България! Нещо, което рядко се случва вече у нас...

На 12 август 1976 г. след продължително изгнание Саша Попов е "помилван" от другарите от ЦК и вече може да се върне в България. Но по пътя за летището в Лос Анджелис сърцето му не издържа на огромното вълнение и той умира от масиран инфаркт.

На 15 януари 1932 година завесата на Софийската опера се вдига за първата българска премиера на шедьовъра на Умберто Джордано, операта „Андре Шение”. Постановката е дело на режисьора Хитьо Попов и сценографа Александър Миленков. На пулта е Саша Попов. Той ще дирижира за първи път опера. Неговият сценичен дебют. Според критиката и спомените на музиканти от онова време се справя отлично. Големият музикант е голям във всичко! Той умее да чува и да води певците, оркестърът за него не е проблем / разбира се, прави доста и дълги репетиции, за да постигне желаното от него съвършенство, нещо което по- късно и Добрин Петков ще търси и в операта/. Успехът е голям. За щастие, и съставът е отличен – все от звезди на първата ни оперна сцена тогава: прекрасният тенор Любен Минчев / Андре Шение/, артистичният баритон Михаил Золотович/ Карло Жерар/ и младата звезда на Операта от 30- те години, предшественичката на Райна Кабаиванска, блестящата Цветана Табакова / Мадалена/ в главните роли, но силни са и изпълнителите на вторите роли: Диана Герганова, Елена Димитрова - Гебел, Михаил Люцканов, Ризо Ризов, Слави Филев, Цветана Величкова. „Андре Шение” се играе при пълни салони по няколко пъти в месеца в продължение на две години.

ОСВЕН С ГОЛЕМИЯ СИ ТАЛАНТ, Саша Попов беше прочут и с многото си бракове / наистина, не седем, като на най-големия ни оперен композитор Парашкев Хаджиев/, а само пет! Сред съпругите му има пианистки, диригентки, оперни артистки, балерини. Ето и имената им: Илка Попова, певица, Елена Воронова, балерина, Вера Даскалова- Попова, пианистка, Лина Терзиева, диригентка, Лиляна Ноева - арфистка. Най-дългият, продължил цели 22 години е с изтъкнатата пианистка и клавирен педагог, красивата Вера Попова. Тя е с 13 години по-млада от него. По баща е Даскалова, но майка ѝ се майка Валери Сципион Дюма и е правнучка на великия Александър Дюма, автора на „Граф Монте Кристо” и „Тримата мускетари”. Вера Попова / 1913 – 2003/, която живя до деветдесет години, роди на Саша Попов две прекрасни музикантки – пианистката Антонина Бонева и оперната артистка, дългогодишната първа солистка на Софийската опера, Валери Попова, майката на световната звезда Александрина Пендачанска.

Огнян СТАМБОЛИЕВ

Б.а. Да, редно е създадената от великият Саша Попов Национална филхармония да носи неговото име. За това се говори от доста време, но все още нищо не е направено.

В Русе има малка улица „Проф. Саша Попов”, пресечна на главната „Александровска”, срещу сградата на бившия Пети полк.