Със затворени очи и заровени глави

На думи, както е известно от непрекъснатото повтаряне, българското правителство „отчита необходимостта”, поради което е написало „управленска програма” и се е заело с „решителни и неотложни” реформи. Пенсионната реформа е за управляващите безспорно една от най-„неотложните”. Което обаче не им попречи, също като предшествениците си, да замразят повишаването на възрастта за пенсиониране. Не попречи и на най-голямата партия в управлението да гласува незнайно откъде появилата се идея за „правото на избор” на бъдещите пенсионери да ликвидират личните си сметки в частните фондове и да прехвърлят парите си в общия кюп на държавния фонд. И за да гласува това решение, ГЕРБ пренебрегна мнението на коалиционните си партньори и ползва подкрепата на иначе „изолираното” от властта ДПС.

"Минимално възможното"

В избухналия тогава скандал, заплашил съществуването на коалицията, управляващите поеха ангажимента незабавно да започнат „национално отговорен дебат”, така че до края на март да е готово „цялостно и устойчиво” решение за пенсионната реформа. Всъщност, от 2010 година насам това е третият подобен "незабавен" опит. Предишните завършиха с приемането на плахи и половинчати мерки, които не промениха нищо, а на всичко отгоре после бяха замразени. Ако се съди по началото, и този път резултатите няма да бъдат много по-различни.

За основа на обсъжданията служат предложения на социалния министър, които самият той определи така: „Това е минимално възможното. Мисля, че по никой начин не би трябвало да създаде желание у който и да било след това да го променя”.

Тази предпоставена логика е доста странна, защото - кой знае защо, допуска, че желанията за промяна в темпото и параметрите на една реформа могат да бъдат само в една посока - надолу. Но е и сбъркана, защото очевидно изхожда от разбирането, че успешната реформа трябва от самото начало да бъде харесвана от всички. Историческият опит показва точно обратното.

По-важното е, че предложенията, направени по логиката на „минимално възможното”, са на практика неадекватни на реалното състояние (което иначе изисква „решителни и неотложни” действия).

Предложения, които не променят нищо

Да припомним отново: българската пенсионна система - и по-точно нейният първи, разходо-покривен стълб, отдавна е във фактически фалит. Дефицитите в него непрекъснато нарастват, което означава, че събираните осигурителни вноски покриват все по-малка част от разходите. Близо 60% от парите за пенсии вече идват не от осигуровки, а от държавния бюджет, тоест - от данъците. При положение, че разходите за пенсии доближават 10% от БВП на страната, този дефицит тежи като воденичен камък на цялата икономика, ограничава възможностите за инвестиции и реформи в други сектори, които да доведат до по-чувствителен икономически растеж.

На този фон сега се обсъжда нарастване на възрастта, стажа и осигуровките за пенсия с хоризонт 20-30 години. Тоест - около два пъти по-бавно и с около два пъти по-малки стъпки дори от предишната „реформа”. Даже да оставим настрана силните съмнения около повишението на осигуровките, което според мнозина ще има обратен ефект, тези стъпки биха намалили дефицита само временно и символично. И на практика не биха променили съществено днешната катастрофална тенденция.

Напротив. Както е известно, разходо-покривната пенсионна система може да бъде устойчива при съотношение между пенсионери и работещи 1 към 3. Още днес обаче това съотношение върви към изравняване, а при съществуващата демографска тенденция тепърва ще се променя в още по-неблагоприятна посока. Все по-малко работещи ще издържат все повече пенсионери, дефицитът ще нараства, а пенсиите ще са си все така мизерни.

В обратна посока

Единственият начин да се промени тази перспектива е днешният модел, който заради ниските пенсии и липсата на връзка между личния принос и крайния резултат стимулира към укриване на доходи и спестяване на осигурителни вноски, да бъде постепенно изместен от модела на личните пенсионни сметки и личната отговорност на всеки за собственото му бъдеще.

Само че в сегашния "национално отговорен дебат" не се забелязва нищо такова. Напротив: гласуваната фактическа отмяна на задължителния характер на втория стълб на системата - капиталовия, и съпътстващата я шумна, насаждаща недоверие агитационна кампания в полза на "сигурното" държавно осигуряване и срещу частните фондове, са тежък удар в обратната посока.

Така се очертава поредната имитация на реформа, поредното колективно затваряне на очите и заравяне на главите - с надеждата, че решението на проблема може някак си, безплатно и безболезнено, да падне от небето. За съжаление този извод се отнася не само до пенсионната система.