Отец Стоян Бербатов: Час по религия. Време ли е или е късно? Време е, защото сме закъснели!

Учебен час по религия влиза в задължителната образователна програма на училищата в Белгия. Учениците избират между православие, католицизъм, ислям или етика. В този час децата изучават основите на християнското учение или ислям, история, философия през призмата на догматиката. Изучават се основните разлики в религиите. Тези, които избират извънрелигиозния профил, се запознават с моралните норми и закони в обществото, етика на общуването. Всички групи, независимо от избора си, се възпитават най-общо как да бъдат добри и полезни за себе си, за обществото и околната среда. Учат се на толерантност.

За това дали е необходимо на обществото учебен час по религия и доколко познаваме православното християнство разговаряме с отец Стоян Бербатов – свещеник, който с голям ентусиазъм и енергия служи в български църкви в сърцето на Европа. Той не се ограничава само в рамките на църковните си задължения. Инициатор е на теологични беседи със сънародници в Брюксел.

Отче, нужно ли е на обществото религиозно образование?

Да, разбира се, по принцип никой не отрича тази необходимост. Въвеждането на религиозното образование обаче отдавна се сблъсква с един проблем, донякъде изкуствено създаден, изразяван чрез два основни въпроса – какво ще се изучава и кой ще преподава. Актуалната идея на официалните светски и църковни власти е да се въведе учебен предмет, който да бъде съобразен с желанието на учениците и техните родители кой какво да изучава – християнство, ислям или светски науки като етика или морал. Това ще бъде задължителен учебен час като всяко дете ще може да избере една от тези опции. Такава, мисля, е практиката в повечето европейски държави.

Доколко актуално е значението на религията в нашето общество?

Никой не може да отрече, че вярата и религията имат съществен, а можем да кажем и основен принос за развитието на днешното общество. В исторически план това, което днес наричаме демокрация, права на човека, въобще всичко, свързано със свободата на личността, е плод на християнския дух, който присъства в „надрелигиозните“ учения – социални, юридически, политически, икономически. В днешно време факторът религиозна вяра има все по-голямо значение в нашите взаимоотношения. Неслучайно нашите общества биват наричани постсекуларни, т.е. такива, които осъзнават глупостта на тоталната секуларизация.

Какви са аргументите на противниците на въвеждането на религия в учебната програма?

За съжаление, в момента вярващият народ в България е идеологически разделен. Чували сме изказвания, че религията няма място в съвременното образование, защото това е връщане назад в средновековието, в закостеняло живеене, познато от стари времена, като например подчинение на жената пред мъжа, строго възпитание на децата и т.н. Не без основание има и страхове, че някои преподаватели могат да стигнат до крайности в популяризирането на тяхната религия. Тук става дума не само за учители по православие и затова някои хора изпитват съмнения, че образователното министерство ще бъде в състояние да контролира процеса. Има и неприкрита агресия против БПЦ, която бива обвинявана, че е страна в процесите на идеологическо противопоставяне у нас.

Доколко основателни са тези притеснения?

Доколкото съм запознат, Министерството на образованието вече е одобрило програма и учебници по предмет Религия - Християнство. В тях са залегнали основните принципи на християнството, историята на Църквата, начина, по който хората изповядват вярата си и общуват помежду си. Тези учебници са съобразени с абсолютно всички норми на съвременното образование. Там няма нищо назадничаво и консервативно. Разбира се, възможно е някои учители по вероучение да изпаднат в крайности. Убеден съм, че системата ще се саморегулира.

Време ли е или сме закъснели с въвеждането на учебен предмет по религия? Това би ли помогнало за възпитаването на по-високи морални ценности в подрастващите?

Да, време е, защото сме закъснели. Но не бива да смятаме, че това е единствената панацея за всичко. Християнството стимулира образованието, желанието на човека към новото, към неизвестното, към доброто. Християнството е част от нашето самосъзнание. Нека не забравяме, че първите университети са християнски. С риск да се повторя, ще кажа, че етичните норми на християнството промениха целия свят и младите хора в България не бива да бъдат лишавани от знанието за това. Разбира се, има българи мюсюлмани, атеисти и пр., но не можем да отречем, че православието е неизменен компонент от нашата национална идетничност.

Ние, българите, вярваме, че сме добри християни и спазваме традициите си. Доколко християнски са те, всъщност?

Някои вярващи виждат в християнството начин да запазят самобитността си, културата си, традициите си, всекидневието им да е според нормите на християнското живеене. Други акцентират предимно върху формите на това живеене. Това е част от колорита на един народ. Това не е нещо, което задължително трябва да бъде осъдено. Ще дам пример с прочутото ледено хоро на Богоявление в Калофер и свързаната с него традиция да се спасява Кръста на Богоявление. Това събитие се определя от някои като извращение на християнството. Това наистина може да се тълкува донякъде като крайност в изповядване на християнството, но пък може да се гледа и по-снисходително към него. Този вид традиции са форма, но без съдържание. Всъщност чрез спасяването на кръста (както в Калофер, така и навсякъде другаде) се доказва, че човек, участвайки в това тържество на православието на Богоявление, показва, че ледените води не са страшни за човешкото тяло, че заради светия Кръст човек може да извърши такъв подвиг.

Не е ли това смисълът на Калоферското хоро в ледените води на р. Тунджа?

Може да се търси смисъл и в тази посока. Но аз лично се съмнявам, че всички хора, които влизат в ледените води, са водени от вярата си. Когато християнската традиция се превръща в шоу, тогава има основание за критика. Правилно би било след Литургия християнинът да отиде да спаси кръста, а не от масата след нощен запой (каквито съмнения има). Аз не мога да отрека или демонизирам тези хора. Не мога да ги определя като недостойни за участие в този подвиг на вярата. Има основание за критика, но когато тя е яростна, крайна и отричаща всичко, тогава тя не е полезна, не е градивна. Критиката трябва да служи като основа за диалог, а не за осмиване и осъждане.

Познаваме ли нашето православие?

Българинът пази положителното си отношение и силна привързанот към вярата. Той спазва традициите, празниците, „формата“ на православието в гена си, в душата си, дълбоко в съзнанието си. Масово българите, обаче, не знаят какво е православие, нито ходят на църква, нито могат да разграничат православие от католицизъм и протестанство, нито могат да кажат „Отче наш“ наизуст, нито знаят Символа на вярата. Това са много далечни неща от бита на българина. Той не познава вярата, но има положително отношение към нея и Църквата.

Какви са задълженията на един добър православен християнин?

Ние казваме: „Ела и виж!“. Литургията е центърът на живота в Църквата. Без Литургия, без Евхаристия няма християнство и християни. Неучастието в литургичния живот на Църквата се нарича номинално християнство. Дай Боже повече кръстени българи да потърсят и намерят истинския смисъл на вярата, а тя е вяра във Възкръсналия Христос, вяра в победата на живота над смъртта. Това, което празнуваме на Великден.

Какво е Раят? Какво е Адът?

В съзнанието на невярващия човек категориите рай и ад кореспондират с неговото разбиране за добро и лошо, това са понятия, термини, определения. За нас, християните, рай и ад са състояния, междуличностните отношения на човека и Бога във вечността, в това, което наричаме Царство Божие. В този смисъл за нас Раят е Живот с Бога, Адът е отсъствието на Бог от нашето вечно съществуване. Адска болка означава да знаеш, че Бог съществува, но да не можеш да общуваш с Него, защото когато си живял на Земята, не си го поискал.