Германия – страната на забраните

Непрестанните ограничения създават ограничени хора. Ограничени и в единия, и в другия смисъл: спънати, безинициативни, несамостоятелни, глупави, подвластни на предубеждения, без собствена воля. Това с много хъс повтаря на читателите си журналистът от „Шпигел“ Александър Нойбахер в своята книга „Тотално ограничени“. Нойбахер обича свободата и от сърце вярва, че свободният човек е отговорен човек, който няма нужда от вечното опекунство на държавата или обществото, от терора но политическата коректност и от маниакалните модни обсебености. Да, редът и правилата са необходими, признава многократно авторът, но здравият разум винаги трябва да бъде техен коректив. Та нима е възможно германският гражданин наистина да спазва всичките 246944 предписания, издадени уж за негово добро от държавата, само най-важните от които просто като заглавия заемат 50 линейни метра хартия? Да не говорим, че част от тези предписания са нелепи, абсурдни или съвършено ненужни.

Какво да кажем например за това указание към пешеходците, издадено от кметството в Дюселдорф: „Светофърът светва на зелено – идеалният момент за пресичане на улицата.“ Като става дума за пешеходци: Правилникът за движение ги задължава да пресичат улицата „по възможно най-кратката траектория“. И пак от същия нормативен акт научаваме, че в автомобил кучетата трябва да бъдат с колан, а котките не. Затова пък велосипедист може да води куче на каишка, но не и котка.

Да те пазят от самия тебе

„В квартала откриха нова детска площадка“, пише Нойбахер. „Децата се зарадваха. В интерес на сигурността обаче те трябва да се придържат към някои правила. Игри с топка: забранени. Деца под шест години: забранен достъп. Деца над 14 години – също. Ползване на площадката преди 8 часа: забранено. Между 13 и 15 часа: забранено. След 20 часа: забранено. Използването на люлките и другите пособия не по предназначение: забранено. Велосипеди: забранени. Летни кънки и скейтбордове: забранени. А иначе, мили момичета и момчета, играйте и се забавлявайте на воля!“

Александър Нойбахер си дава сметка, че поголовните регулации и забрани произтичат отчасти от „националната психология“, тоест – от прословутата любов на германците към реда и сигурността, например. Той обаче припомня две важни неща. Първо: свободата на отделния човек може да бъде ограничена единствено, ако засяга свободата на други. И второ: твърде съмнителни са онези ограничения, които пазят човека от… самия него. Тук авторът (непушач) взима за пример маниакалната кампания срещу тютюнопушенето. Разбира се, забраните са смислени, когато пазят непушачите от пушачите, бърза да уточни той, но кампанията отдавна се е превърнала в нещо много повече: тя цели да превъзпита самите пушачи и насила да ги тласне към по-здравословен живот.

Нойбахер опровергава със статистика и популярното твърдение, че пушачите като рисков контингент натоварват непомерно здравните каси. Точно обратното! Колкото и цинично да звучи, пушачите по принцип умират по-млади, а това отбременява колективната система за здравна помощ. Пак със статистически факти и примери от световната практика авторът доказва, че забраната на наркотици (специално на леките) нанася на обществото много по-сериозни щети, отколкото тяхното легализиране: огромен черен пазар, наркопстъпност, ненужно натоварване на съдебната система и т.н. А консумацията е константна, само че по-скъпа и много по-опасна - както доказва опитът на САЩ с алкохола по време на „сухия режим“.

"Медицинско-бюрократичен комплекс"

Всички тоталитарни режими се стремят да превърнат индивидуалното човешко тяло в част от колективното „народно тяло“, пише Нойбахер и припомня култа към здравото тяло и борбата срещу тютюнопушенето в Хитлерова Германия. Индивидът вече няма право сам да взима решения за консумацията и здравето си, тоест – за тялото си, защото то всъщност принадлежи на „народната общност“. А това тежко погазва човешкото достойнство. Авторът съзира и в днешно време опасните опити на така наречения от него „медицинско-бюрократичен комплекс“ да присвои тялото на човека и да му диктува напътствия за здравословен живот. Това на свой ред отваря многобройни привлекателни бизнес-ниши за какви ли не мошеници и довежда масовия човек до перманентен стрес на тема: „Живея ли наистина здравословно?“ Нойбахер цитира психолога Винфрид Риф, който пише: „Здравните параметри, които подлежат на обективно измерване, през последните години рязко се подобриха, в същото време обаче субективното усещане на хората за тяхното здраве непрекъснато се влошава.“ Ето, това е резултатът от маниакалния натиск върху хората да бъдат здрави на всяка цена.

Поривите на държавата и обществото да налагат все нови и нови ограничения превръщат хората в маниаци на тема хранене и здраве, в „екохондрици“, които почти вече не смеят да дишат. А крайностите на джендър-движението и на политическата коректност водят до такива абсурди, че мъжете вече не смеят да държат палтото или вратата на една жена, за да не ги обвинят в сексизъм. В едно общество, което вече не се отличава с особена религиозност, „Десетте Божи заповеди“ внезапно изскачат иззад ъгъла в нови одежди: дебелите, пушачите, похотливите и т.н. са врагове на колективната общност, защото живеят „греховно“.

Не ни предписвайте как да живеем!

Александър Нойбахер отделя внимание и на „стъкления човек“, станал вече съвсем прозрачен покрай новите технологии, когото държавата и нейните органи все по-лесно могат да контролират дори в спалнята и в тоалетната му. В края на книгата си авторът предлага и една – според него – по-приемлива алтернатива на безкрайните ограничения: така наречения от него „либерален патернализъм“. Става дума за модерния инструмент „Nudging“, тоест – позитивното мотивиране на индивида сам да взима добри решения. Един от многобройните примери: властите в Калифорния успели да снижат потреблението на електроенергия, просто уведомявайки хората колко електричество харчат съседите им.

Авторът, който изключително добросъвестно е преработил огромно количество статистика и литература, за финал се връща към страстната си пледоария за индивидуална свобода и отговорност: „Стадното чувство е заложено в гените ни. Но никой не е длъжен изцяло да се подчинява на общността. Добрата държава се грижи за благоденствието на индивида, а не на колектива. Решаваща роля има „аз“, а не „ние“. (…) Драги пазители на реда, драги апостоли на здравето, драги привърженици на политическата коректност, драги колективни бавачки, запомнете: краткият период преди смъртта се нарича… живот.“

Една книга, написана с много журналистическа стръв, с хумор и ирония, лесна за четене и безкрайно поучителна. Струва си да се прочете!