Аз НЕ мразя циганите

Съжалявам, но не мразя циганите.

Някой веднага би казал, че имам всички основания да мразя. И сигурно е прав, не знам.

Не мразя циганите когато ме хваща яд, че майка ми упорито отказва да живее в България.

Не мразя циганите и когато помагам на брат ми за наема, защото след две нападения и няколко кражби от колата му, той пък отказва да живее до виетнамските общежития.

Не мразя циганите и в дните, в които не виждам добре, вие ми се свят и ушите ми пищят, сякаш съм застанал под излитащ самолет.

Не мразя и либералите и мултикултуралистите, които назидателно ни казват да не наричаме циганите цигани, и да не им търсим сметка за 13-годишните булки и 14-годишните майки. Традиция било, казват. Роми били, казват.

Защо не мразя? Не знам.

Може би не мразя, защото съм прагматик. Не виждам какво би ми донесла омразата.

Може би не мразя, защото съм егоист. Твърде зает съм със себе си, със съпругата си, с работата и семейството си. В свободното си време съм зает с хобитата и приятелите си. Да, моят свят се върти около мен. Нямам време да мразя чуждите светове.

Може би не мразя, защото познавам прекалено много цигани. И знам че в нормални условия те обичат да живеят като нормални хора. Гостоприемни, топли и сърдечни. Весели, отзивчиви, бъбриви.

Циганите са виновни, казват. Сигурно е така. Махали, квартали, села и малки градчета от цигани се изхранват само с престъпност. На гърба на работещите данъкоплатци. На гърба на ограбените баби и дядовци, на гърба на окрадените фермери, на гърба на социалната система - създала бизнес с ТЕЛК-ове за оправните и склонни да плащат рушвети кандидат-инвалидни пенсионери.

Българите са виновни, казват. Сигурно е така. Милиони българи не търсят сметка на избраниците си за липсата на власт и правила в тези анклави на алтернативната реалност, анклави потънали в безплатна вода, безплатен ток и безплатни реки с помия по улиците, в които реки джапат съществуващи рецидивисти и несъществуващи номади.

Не виждам къде във формулата на решението е омразата. Не виждам и с какво помагат момчетата, постригани нула номер, които хвърлят камъни и бутилки по полицаите. Не виждам с какво помагат и политиците, макар и наричайки ги политици да им правя излишен комплимент, които чакат всеки повод да се покажат по телевизора с поредния си шоуменски лаф за раждащи кучки, изроди и сапун.

Ван Гог не е нарисувал слънчогледите, защото мрази царевицата. Григор Димитров не побеждава, защото мрази другите тенисисти. Елон Мъск не прави Тесла, защото мрази бензиновите коли.

Омразата не изгражда. Не тегли напред. Не създава. Не подобрява. Не решава.

Но не виждам къде е омразата, ако просто заставим властите да си свършат работата. Не виждам защо да не се спазват правилата. Защо незаконна постройка не може да бъде съборена. Защо незаконно закаченият кабел за ток да не бъде срязан. Защо незаконният водопровод да не бъде прекъснат. Защо на жилавият каскадьор, мъкнещ влакови релси на гръб, да не му бъде взета незаконната инвалидна пенсия. Защо на 14-годишната майка не й бъдат отказани социални плащания до навършване на пълнолетие. Защо на родителите на деца, които не ходят на училище, да не им бъдат спирани помощите. Защо да не бъдат писани актове за мръсотия, шум и неспазване на разпоредбите – същите, каквито експресно и усърдно се пишат за непочистен от сняг тротоар на магазините и входовете в центъра на града. Дори докато още вали.

И тук няма място нито за емоции, нито за омраза, нито за фашизъм, нито за либерализъм и мултикултурализъм.

А само за правила. Които са еднакви за всички. Или поне трябва да бъдат.

Може би сложността на казуса е точно в простотата му. Но че време за отлагане няма е очевидно.