Защо е нужно единение между християните?

Накрая се срещнаха. Папа Франциск и патриарх Кирил се прегърнаха на летището в Хавана. “Най-накрая, братко” – посрещна папата руския църковен предстоятел. Той му отговори: „Оттук нататък ще бъде по-лесно”. Кадрите от историческата среща обиколиха света и намериха най-разнопосочни тълкувания. В социалните мрежи католиците очакваха събитието със затаен дъх, следяха го на живо в туитър и коментираха, „най-сетне”, „свидетели сме на исторически момент”. Радваха се и в Русия, защото патриарх Кирил се прояви като световен лидер, реши да подаде ръка и да остави настрани вечните разногласия с Ватикана. Някои коментатори обаче не можеха да приемат събитието за чиста монета. Те навлязоха в геополитическите пластове и съзряха дългата ръка на Путин в дъното на срещата, използващ Московската патриаршия като своя неофициална дипломация. А Ватикана „бил спечелил Руската църква – заветния непревземаем бастион”.

Но щом като това събитие развълнува толкова хора, едно е сигурно - неговата значимост е неоспорима. И тя отива далеч отвъд непосредствените амбиции на Путин и неизменните интереси на преките участници. Просто защото става въпрос за разделението между християните. Въпросът защо християнските църкви не са единни и кое ги разделя, за съжаление, остава неразбираем за обикновените хора, които очакват от Църквата примери за святост и подражание. В този смисъл, срещата между папа Франциск и патриарх Кирил, показа най-вече готовността на двамата да си сътрудничат и да вървят заедно по трудния път към единството. Доказателство за това е началото на съвместната декларация, която двамата църковни водачи подписаха.

От схизмата до днес За официална дата на Великата схизма се счита 1054 година, когато в Константинопол, представителите на Римската църква и на Константинополската патриаршия взаимно се анатемосват и отлъчват. Следват векове на борби за надмощие, гонения на едните вярващи срещу другите, опустошаване на църкви и манастири. Не липсват и опити за помирение, които обаче гръмко се провалят. Междувременно Западната и Източна църква вървят по различен път и претърпяват промени в своето развитие, които задълбочават различията помежду им. Западната църква става по-централизирана под единната, абсолютна власт на Папата, докато Източната остава свързана с Византийската империя и под влияние на императора. След превземането на Константинопол и последвалите националистически движения на Балканския полуостров пред XIX век православните църкви добиват национален характер: всяка нация има своя православна църква. Екуменическото движение С термина екуменизъм се определя процесът на сближаване между различните християнски вероизповедания. Той започва още в началото на XX в. от страна на представители на протестантството и православни. Католическата църква взима активно участие след Втория Ватикански събор през 1965 г., на който се решава да се търси диалог с другите християнски вероизповедания, както и с големите световни религии. Диалогът с православните винаги е бил от голяма важност за Ватикана, тъй като двата клона на християнството имат много близка визия за основните истини на вярата, както и за християнските тайнства: кръщение, миропомазание, евхаристия, изповед, свещеничество, брак, тайнство на болните. Съществува специална богословска комисия за диалог между Католическата и Православната църква. Особено важна е срещата между папа Павел VI и вселенският патриарх Атинагор в Йерусалим през 1964 г., когато двамата оттеглят взаимните схизми, произнесени през 1054 г. По време на многобройните си пътувания по света, папа Йоан Павел II се срещна с патриарсите на Румъния, България, Грузия, с архиепископа на православната Църква в Гърция. Тези срещи обаче бяха по-скоро протоколни, отколкото израз на желание за конкретно сътрудничество. По-плодотворни бяха връзките на Католическата църква с Вселенския патриарх Вартоломей.

Папата и руският патриарх се определят като „братя в християнската вяра”, водачи на значителна част от християните, отговорни за „бъдещето на света” . Те се ангажират да работят „за възстановяването на единството”, без забавяне, тъй като съвременните предизвикателства изискват общ отговор. Двамата осъждат загубеното единство между християните, „плод на човешката слабост и на греха”. „Разделени сме от рани нанесени от конфликти на далечно или близко минало, от различия, наследени от нашите предци в разбирането и изразяването на нашата вяра в единия Бог”. „Препятствията остават”, но „светът очаква от нас не само думи, а „конкретни знаци”, затова тази наша среща „нека бъде знак на надеждата за всички хора с добра воля”. „Не сме конкуренти, а братя” – пише в документа – „и от тази концепция трябва да произтичат всички наши действия, както помежду ни, така и към външния свят. Призоваваме католиците и православните от всички страни да се научат да живеят заедно в мир и любов, и да имат „едни към други същите чувства” (Рм. 15,5). Пророчески думи, толкова важни днес, когато въоръжените конфликти не стихват, а много хора живеят в напрежение, изолация и страх.

Мир в Близкия Изток, Сирия и Ирак и не на тероризма. Франциск и Кирил отправят горещ апел в защита „на християните, подложени на гонения в много страни от Близкия изток и Северна Африка”. „Изтребвани са семейства, села и цели градове. Техните църкви са варварско разрушавани и разграбвани, светините им осквернявани, паметниците разрушени.” Това се случва „в земята, в която е започнало разпространението на нашата вяра и където християните са живели от апостолски времена заедно с други религиозни общности”. Църковните водачи се обявяват за постигане на мир чрез диалог и за „спиране на насилието и тероризма”.

Европа да съхрани християнските традиции. И главата на Католическата църква, и патриархът, призовават Европа „да съхрани своята душа формирала се две хилядолетия в християнската традиция”. Те са обезпокоени от тенденцията „християните все по-често да се сблъскват с ограничаване на религиозната свобода и правото да свидетелстват своите убеждения като живеят в съответствие с тях”. Става въпрос най-вече за законите в западните страни, които приравняват институцията на семейството с тази на други форми на семейно съжителство, включително еднополово, както и за случаи на премахване на разпятия от обществени сгради и на отказ от християнските традиции в училищата. Двамата църковни лидери не забравят и „бедните”, толкова близки особено до папа Франциск, те се обявяват в защита на „мигрантите и бежанците, които чукат на вратите на богатите страни”, както и за запазване на живота от зачеването до естествения му край.

Трябва да отбележим, че по-голямата част от съдържанието на декларацията е по предложение на Московската патриаршия. Въпреки това документът няма протоколен, а конкретен ангажиращ характер, доказващ, че срещата ще отвори нови пътища в диалога и отношенията между католици и православни. Ключовият момент в този процес на сближаване, който е бавен, и понякога изглежда обезсърчаващ, е взаимното приемане на другия, с неговите ограничения, но и богатства, с вътрешните му противоречия, които влияят на общия процес. Затова не трябва да има губещи и печеливши, а всяка отстъпка и компромис са в името на това, един ден да се изпълни молитвата на Христос: „Нека да бъдат едно”.

Понякога историята взима толкова неочаквани обрати, които изглеждат даже иронични. Такава е и историческата среща между папа Франциск и патриарх Кирил, на която станахме свидетели. Летището в Куба, островът, доскоро известен с ограниченията, стана символ на бъдещото „обединение”, а Раул Кастро се оказа умелият модератор на събитието. Да се надяваме, че скоро Франциск и Кирил ще продължат да ни изненадват, вървейки заедно, стъпка по стъпка по пътя на обединението, загърбвайки старите вражди. Тогава ще стане ясен и истинският смисъл от срещата в Куба. Бъдещето ще покаже.