Американската "Идиокрация" и Източна Европа

Това се случи през 2009 година и беше официално. Администрацията на Обама отложи изграждането на противоракетен щит в Полша и Чехия и остави проекта на изчакване. Този ход беше направен с несравним финес, в същия ден, в който Полша отбелязваше 70-годишнината от инвазията на СССР през Втората световна война. След месеци на публични изявления, в които източноевропейците бяха "уверявани", че опасенията им около проекта са напълно безпочвени, неизбежното (и предвидимото) се случи. Администрацията на Обама, позовавайки се на бюджетни причини, преобърна споразуменията с двете страни, съюзници на НАТО, като анулира проекта от ерата на Буш, който разгневи Русия.

Така започва статията, публикувана в изданието "Американ тинкът", от Тибериу Диану - учен, който изследва проблемите на Източна Европа, автор на няколко книги и статии за правната и съдебна реформа в посткомунистическия период.

На свой ред служителите в американската администрация дадоха неясни обещания за "по-добра защита" срещу ядрения Иран. Много бързо последваха и реакциите. Бившият президент на Полша Лех Валенса заяви: "От това, което видях, мога да кажа какви политики се опитва да прокара президентът Обама. Аз просто не харесвам тази политика, не защото този щит бе необходим [на Полша], а [заради] начина, по който сме третирани."

Беше ли това голяма изненада, като се има предвид "новата философия" на Обама за успокояване на Русия? Не точно. Като се започне с руската инвазия в Грузия през август 2008 г., Обама непрестанно правеше опити да "рестартира" отношенията на Америка с руския й "партньор" за сметка на нищо неподозиращите си съюзници.

Приносът на източноевропейските съюзници във войната срещу тероризма беше без значение. През февруари 2003 г., френският президент Жак Ширак смъмри Източна Европа, че се превръща в троянски кон за американските интереси в Европа, когато тринадесет страни в региона (седем от които бяха кандидат-членки за ЕС), подписаха две отворени писма, с които подкрепиха американската позиция за Ирак. В крайна сметка, Румъния и България трябваше да чакат до януари 2007 г. за да станат пълноправни членки на Европейския съюз. До средата на 2005 г., Полша и Румъния бяха сред петте най-големи неамерикански военни сили в Ирак, всяка с контингент от почти 100 войници. Само Великобритания, Южна Корея и Австралия имаха повече войски в арабската страна.

В същото време, Обама енергично работеше за собствените си политики, посветени на следните знакови дейности: вдигане на ембаргото от комунистическа Куба; подобряване на отношенията с тогавашния венецуелски социалистическия диктатор Уго Чавес по време на международни срещи; прекланяне пред саудитската монархия; подкрепа за хуманитарните причини, които тласнаха бившия президент Бил Клинтън да се срещне с комунистическия лидер на Северна Корея Ким Чен-ир.

Освен това той изпрати държавния секретар Хилъри Клинтън на обширни и изтощителни обиколки в част от добре познатите му горещи точки по света, като Африка и Югоизточна Азия. Междувременно вицепрезидентът Джо Байдън направи своята прочута обиколка из Украйна и разкритикува тогавашното конституционно правителство на Хондурас заради екстрадирането на бившия президент на страната Жозе Мануел Селая.

Нека не забравяме, че той се държа сдържано и остана в сянка, когато след изборите в Иран започнаха масови протести и демонстрации срещу същия този режим, който претендираше да разполага с ядрена мощ, способна да удари Запада и когото противоракетният щит в Източна Европа първоначално бе проектиран да възпре.

По ирония на съдбата, причините Обама да промени политиката си идват от всички страни. През януари 2009 г., италианското геополитическо списание LIMES публикува статия за "Европейския съюз и Русия" придружена с карта на Европа, озаглавена "Кошмарът на Обама", в която европейските страни са разделени в 4 групи: Русия и нейните "партньори", Русия и нейните "приятели", "неутрални държави" и "враговете".Освен това, в периода юни-юли същата година, германският фонд Маршал прави анализ на дванадесет европейски държави (седем западни и пет източни, включително Турция) и отношенията им към политиката на Обама и достигна някои парадоксални изводи: в Източна Европа проамериканските настроения са изключително високи.

През юли до президента Обама е изпратено отворено писмо, подписано от 22-ма видни източноевропейски лидера, които изразяват своята загриженост, че регионът вече не е приоритет в дневния ред на външната политика на САЩ. Писмото предупреждава за "погрешното мнение", че регионът остава относително стабилен и се движи безпроблемно по пътя към пълна трансатлантическата интеграция. В действителност, тази традиционно про-американска област е все по-критична към факта, че САЩ отстъпва пред руските "ревизионистки сили, които прилагат плановете на XIX век, използвайки тактиката на XXI век".

Ако американската администрация иска да покаже неуважение към верните си съюзници в Източна Европа, какъв по-добър начин от това да хвърли на боклука плановете за изграждане на противоракетен щит. По онова време, а дори и след това, става очевидно, че САЩ вече не смята Централна и Източна Европа за свой приоритет. Русия печели и следователно е на път да се възползва от предимството си. Но американците не се нуждаят от потупване по гърба от руснаците. И възниква въпросът, дали Русия и САЩ не са се споразумели? Най-вероятно, не. Тогавашният говорител на руското външно министерство Андрей Нестеренко непосредствено отрича съществуването на "тайно споразумение". Във всеки случай, ако Русия беше извела войските си от Грузия, щяха да съществуват всички основания да се подозира, че е била сключена печеливша сделка.

Всъщност това е безплатен подарък от Обама за руснаците, който е поднесен на сребърен поднос с червена панделка в навечерието на срещата му с Медведев през септември 2012 г., по време на срещата на върха за ядрена безопасност в Сеул.

Макар да е очевидно, че международната политика на САЩ се обърна на 180 градуса след идването на Обама на власт, руската политика продължава да изглежда смущаващо непроменена.

Америка трябва да се доверява повече на Източна Европа, имайки предвид, че тя познава комунизма от първа ръка. Все пак, по-дълбокото разбиране на многобройните аспекти на Източна Европа (теоретични, клинични и практически) и тоталитарната идеология на тоталитарното общество е много по-важно, отколкото беглите познания и интереса на Обама към марксиската литература, придобити по време на колежанските му години. Това се отнася както за международните, така и за вътрешните политики на Обама.

Президентът Обама започна мандата си с вярата, че ще "промени" американското общество, с "надеждата", че прилича на Уил Смит, който е герой във филма "Денят на независимостта" или на Морган Фрийман, който играе президент визионер във филма "Смъртоносно влияние". Това обаче не се случи.

Когато отчуждава съюзниците си, съюзявайки се със своите врагове, Обама прилича повече на героя на Тери Крюз в лентата "Идиокрация", който се превъплъщава в глупавия президент Камачо.