Европа, Турция и безпомощната безграничност

Живеем в епоха на ново велико преселение на народите. То се поражда от масовото събуждане за обществен живот на милиарди човешки същества, еманципиращи се от тиранията на традиционните общества

Договореното на 7 март споразумение между ЕС и Турция създава на Европа доста повече проблеми, отколкото решава. Когато говорим за „решаване на проблеми“, нека преди всичко подчертаем, че всички основни решения, свързани с бежанската криза ЕС поставя в пряка и едностранна зависимост от предполагаемата добронамереност на Ердоганова Турция. Тази добронамереност обаче е под въпрос. Има сериозни основания да се предполага, че масираното разрастване на бежанските потоци през 2015 г. и досега е в пряка зависимост от политиката на настоящето турско правителство и неговата воля и способност да контролира каналите за трафик на хора на турска територия. Това пише в блога си политологът Огнян Минчев.

Същевременно, Турция решително използва бежанския проблем като средство за натиск в своите отношения с ЕС и Европа като цяло.

В споразумението между Анкара и Брюксел за ЕС са предвидени отговорности с еднократно изпълнение. Безвизово пътуване за турски граждани в ЕС и то със срок юни, а не октомври – за да може да се използва от Анкара като средство за натиск през лятото когато е пикът на бежанската вълна. Веднъж въведено, безвизовото пътуване не може да бъде отменено, ако Турция не изпълнява ежедневните се ангажименти да връща на своя територия бежанци или другите клаузи на споразумението. Договорената сума от 6 милиарда евро също е невъзвратима – независимо от степента на спазване на текущите турски ангажименти.

Споразумението предвижда размразяване на преговорния процес за членството на Турция в ЕС.

Преговорите зациклиха във връзка с поредица от условия, които турската страна не пожела да изпълни – както свързани със статута на Кипър, така и с покриването на поредица от критерии, преди всичко политически, за членство в съюза. Самото начало на преговорите на 3 октомври 2005 г. стана възможно поради чисто прагматичната цел на тогавашния канцлер на Германия Шрьодер да си осигури гласовете на немците с турски произход на изборите за Бундестаг. Политическият интерес на ГСДП да вкара Турция в преговори бе отчасти легитимиран с обстоятелството, че през този период силният човек в Анкара Тайип Ердоган обещаваше демократизация на турската държавна система и освобождаване на гражданските институции от контрола на армията – гръбнакът на кемалистката система за гарантиране на светска държавна власт.

Ердоган обаче действаше в съответствие със своето разбиране за демокрацията – „трамвай, който те придвижва до желаната от теб спирка – а оттам нататък продължаваш по пътя си…“ След премахването контрола на армията върху държавните институции Ердоган въведе система на авторитарен контрол, пред която бледнеят и най-суровите практики на кемалисткия военен истеблишмънт. Днес този процес достигна до упражняване на открита авторитарна диктатура на властовия връх в Турция срещу медиите, малцинствата и гражданската демократична общност като цяло. Турция все повече попада под пряката репресивна власт на едноличното и идеологически мотивирано от ислямизма поведение на президента Ердоган. В този контекст обещанието на Брюксел за възстановяване на преговорния процес е най-меко казано проява на малодушие и практично неглижиране на собствените – европейски критерии и принципи за членство в европейската демократична общност.

Отдавайки изцяло своята сигурност в ръцете на упражняващия авторитарна репресия властови връх в Анкара, ЕС доброволно се поставя в унизителна позиция на зависимост, позиция на ежедневен просител за милостта и благоразположението на Турция в регулиране на бежанските потоци. Споразумението предвижда обмен на бежански и мигрантски потоци – Турция приема обратно достигналите европейска територия емигранти, на които европейските страни са отказали убежище, а ЕС от своя страна се съгласява да приеме същия брой „сирийци“ от турските бежански лагери. В тази сделка Анкара може да печели сериозно в няколко направления. Първо, в производството на достатъчен брой „сирийци“ по паспорт, които да бъдат отправени към Европа, включително такива, които според Анкара е добре да се намират на територията на ЕС- с разнообразни цели, разбира се. Второ, неприеманите от европейските страни емигранти могат да бъдат „въртяни“ с различни документи, в по-бърз или по-бавен цикъл, за да се дозира количеството „сирийци“, които ЕС е задължен да приеме. Не бива да се забравя, че увеличаването на мюсюлманските – в частност – турските общности на територията на Европа е дългосрочна цел на ислямисткото управление в Анкара.

Визовата либерализация – безвизовото пътуване на турските граждани

в страните на ЕС е още по-мощен инструмент в същата посока – разрастващата се ислямизация на европейските общества. При управлението на кемалистката република, Турция бе надежден член на западната отбранителна общност и поддържаше надеждна граница между Европа и региона на Близкия изток. При управлението на АКП през последните 14 години лидерът Ердоган на практика отвори широко границите между Турция и арабския свят. Безвизовото пътуване в Турция за гражданите на поредица арабски страни на практика свали границите и интегрира Турция дълбоко в общността на Близкия изток. Отварянето на европейските граници за Турция означава ни повече ни по-малко превръщането на Европа и големия Близък – Среден изток в едно общо пространство без граници. Каква част от населението на Изтока ще се премести на територията на Европа в резултат на тази визова „либерализация“ – остава да гадаем.

Визовата либерализация с ЕС ще позволи на президента Ердоган да разреши и поредица свои вътрешни политически проблеми за сметка на Европа. Определена част от населението на Турция може да бъде стимулирано да се премести в Европа поради текущи икономически, политически и малцинствени проблеми. Става дума за общности с размерите на милиони. Турските преселенци в Европа системно биват организирани и използвани за мощно лоби на турската държава в европейските страни, а нарастващият брой мюсюлмани в Европа е стратегическа цел на турските ислямисти – както и на всички ислямисти в Близкия изток.

Когато говорим за нарастваща лавина от имигранти

– турци и мюсюлмани – в Европа трябва да имаме предвид, че далеч не цяла Европа е съгласна да ги приеме. Лондон категорично отказва да приема бежанци и емигранти, а Париж великодушно се съгласи да приеме 30 000 души, при положение, че при тази бежанска вълна говорим в най-добрия случай за стотици хиляди. Централно-европейските страни от Вишеград отказват да приемат бежанци, а общественото мнение в Австрия и дори в Германия все повече се противопоставя на емигрантско-бежанската политика, практикувана от Берлин и Брюксел. Извън общия брой на бежанците и икономическите емигранти от Азия и Африка, безвизовото пътуване на 75 милиона турци съществено ще увеличи миграционния натиск върху европейските страни. Фактът, че се разрешават „краткосрочни пътувания“ не е от решаващо значение – и днес всеки осми бежанец в Германия е с неустановено местоположение, не съществува в света на официалните документи на германската държава.

Същественото – до лавинообразно нарастване на целокупния миграционен натиск върху Европа ще натрупва допълнително напрежение между отделните европейски страни, както и вътре в европейските общества. Ако Британия, Франция и Централна Европа не желаят да приемат емигранти, страни като Германия ще се натоварят допълнително за сметка на нарастващо вътрешно напрежение между различни групи на общественото мнение. Малодушната политика на ЕС по отношение на бежанската вълна и емиграцията е най-рисковия фактор за дългосрочно подкопаване на европейското единство и за оцеляването на ЕС като интегрирана политическа общност. В основата на цялата многолика драма на Европа с миграцията стои въпросът – защо си причиняваме всичко това? Защо класически емигрантски общества като Канада, САЩ и Австралия успешно регулират потока на емиграцията към своята територия – понякога и в условия по-тежки от тези в Европа. (Австралия граничи по море с 250 милионна Индонезия – най-голямата мюсюлманска нация в света, с Филипините – 100 милиона, Индокитай – над 200 милиона.)

Ако се опитаме да сведем този въпрос до питането –

защо Европа не може да опази своите граници,

трябва да започнем отговора с въпроса какво е днешното европейско понятие за граница? Преди 15 години Тимоти Гартън Аш отговори на въпроса къде свършва Европа по следния начин: „…на изток и на юг Европа не свършва, тя постепенно заглъхва…“ Тогава ние се радвахме на тази формулировка, защото тя по необходимост включваше и нашата – тогава проблемна- европейска принадлежност. Но географската неопределеност за края на Европа е външен израз на една много по-дълбока и съществена вътрешна неопределеност – липса на структурирана идентичност. Всяка идентичност започва с дефиницията на „свой“ и „чужд“ – дори и най-инклузивната дефиниция на идентичност предполага поставяне на границата между себе си и другия. По силата на специфичните обстоятелства на своя генезис и развитие, днешна обединена Европа няма граница между свое и чуждо.

От социологическа гледна точка политическото ляво е призвано да разчупва граници и да разширява общностната идентичност чрез механизмите на социалната промяна – „прогреса“. Дясното от своя страна трябва да удържа границите, да съхранява връзката с традицията и миналия опит, без които няма идентичност. Балансът между двете позволява на общността да се развива и да се променя според изискванията на времето без да губи своята определеност – идентичност. Обединена Европа възникна върху руините на две жестоки войни, които бяха мотивирани и от разностранни претенции за изключителност на големи европейски нации. Европейското обединение трябваше да преодолее тези претенции в името на една нова общност – на взаимно уважение и взаимен интерес. Очакваше се на тази основа да възникне и бъдещата европейска идентичност. Това обаче не се случи – поне не и в необходимата степен. Заедно с мръсната вода на радикалния национализъм и мистичния етно-консерватизъм бе изхвърлено и бебето на европейската традиция – на европейските традиции. Християнството бе прогонено от официалната дефиниция на Европа. Постепенно Европа попадна под управлението на една хегемонна ултра-либерална, лява идеология, подсилвана от резултатите на контра-културната революция от 60-те години, в която основни елементи на „своята“ традиция бяха разглеждани с недоверие, а всяко чуждо присъствие, разводняващо собствената проблемна идентичност – колониална, империалистическа, дискриминационна – бе приемано с радост и упование. Европа изгуби мярката на „свое“ и „чуждо“ в полза на чуждото и се лиши от разумните граници на своята идентичност.

Дясното, консервативното, охранителното по отношение на традицията в Европа

остана гетоизирано като локален и евроскептичен национализъм. Той се радикализираше в съответствие с мярката на пренебрежение и осъждане, идваща от „космополитния“ Брюксел, управляван от хегемонния пост-модерен ултра-либерализъм. Поколения наред в западна Европа бяха възпитавани в тази хегемония до степен на опасна загуба на здрав разум в разпознаване на собствените граници и идентичност. Така днес Меркел, Юнкер, Ренци и Оланд не са в състояние да посочат легитимните граници на европейския интерес по отношение на бежанската лавина, камо ли да ги защитят. Европа се оказа богата, добросърдечна и благородна … но беззъба и беззащитна пред набиращия сила глобален геополитически сблъсък на нашата съвременност. Надеждата, че глобалното братство между хората – „кантианската градина“ на либералните ценности ще управлява бъдещия свят се оказа поредната илюзия. Светът отново е обиталище на вълци. А Европа стои по средата му като разочарованата Червена шапчица от детската приказка…

Лидерите на Вишеград релефно се открояват с различието на своята позиция и биват решително атакувани за „анти-демократизъм“… Всъщност те са продукт на реалния свят – на борбата за оцеляване в епохата на съветско господство, в която – за разлика от западна Европа – либералните илюзии не се окуражаваха, най-меко казано.

Живеем в епоха на ново велико преселение на народите.

То се поражда от масовото събуждане за обществен живот на милиарди човешки същества, еманципиращи се от тиранията на традиционните общества, но носещи в публичния живот своята неграмотност, примитивизъм, радикализъм… Западът – в частност Европа са глобалния образ на хубавия живот, към който се стремят всички. Ако Европа няма – и не желае да има и да отстоява своите граници на идентичност, територия и бъдеще, очаква я съдбата на много бляскави, но срутили се в небитието цивилизации.