Малка Англия и не много голяма Великобритания

Анализът е от Иън Бурума за „Project Syndicate“

Иън Бурума е професор по демокрация, човешки права и журналистика в Бард Колидж и автор на книгата „Нулева година: Историята на 1945“ (Year Zero: A History of 1945).

Като англо - холандец – моята майка е от Великобритания, а баща ми от Холандия – не мога да не възприемам напускането на Великобритания по друг начин освен лично. И макар да не се числя към отявлените евроентусиасти, мисля, че без Великобритания Европейският съюз ще изглежда така, сякаш е изгубил важен орган в ужасен инцидент.

Не всички мои съграждани бяха огорчени. Холандският демагог Герт Вилдерс, изказващ се срещу ЕС и мюсюлманите, написа в Туитер: „Ура британци! Сега е наш ред“. Такъв род настроения тревожат много (а те са и зловещи) отколкото последиците от Brexit за бъдещето на британската икономика. Стремежът към разрушение може да стане заразно.

Имиджът на Великобритания се промени буквално за една нощ. Повече от 200 години Великобритания беше безусловният идеал за свобода и търпимост (за много европейци; индийците могат да имат друго мнение по този повод). Англофилите се възхищаваха на Великобритания по много причини, в частност заради нейната относителна откритост за тези, които са избягали от нелибералните режими на континента. Това беше място, където човек с еврейски произход като Бенджамин Дизраели можеше да стане министър-председател. А през 1940 г. страната фактически сама се противопостави на Хитлер.

Роденият в Унгария писател Артур Кьостлер, бивш комунист, знаещ всичко за европейските политически катастрофи и едва неекзекутиран от испанските фашисти, избяга във Великобритания през 1940 г. Приелата го страна той нарече: „Давос за вътрешно ранени ветерани на тоталитарната епоха“.

Моето поколение, т.е. тези, които са се родили веднага след войната, израстна с митовете, основани на реални събития, за които се говореше в комиксите и холивудските филми. Това бяха митовете за изтребителите „Спитфайър“ , сражаващи се в родното небе с „Месершмитите“, за ръмжащия натиск на Уинстън Чърчил, за шотландските гайдари, за ходещите по плажовете на Нормандия.

Репутацията на Великобритания като страна на свободата се увеличи още повече благодарение на младежката култура от 60-те години. „Спийтфайър“ като ярък символ бе сменен от „Бийтълс“, „Ролинг стоунс“ и „Кинкс“, чиято музика премина през Европа и САЩ като свеж въздух. Фактът, че майка ми е от Великобритания, ме изпълваше с наивно и незаслужено чувство на гордост. За мен независимо от промишления упадък, намаляването на глобалното влияние и качеството на футбола, Великобритания винаги си оставаше най-добрата.

Разбира се има много причини за това, че 52% от гласувалите поддържаха кампанията за напускане на ЕС. За жертвите на индустриалния упадък има добри основания да се чувстват обидени. И левите, и десните политически сили игнорираха старата работническа класа от фалиралите миньорски села, ръждясалите пристанища и западащите индустриални градове.

От тези, които бяха подминати от глобализацията и "големия бум" в Лондон и които започнаха да се оплакват, че имигрантите сериозно възпрепятстват тяхното търсене на работа, твърде бързо отдръпнаха като от расисти.

Всичко това не може да извини отвратителния английски национализъм, който разигра Найджъл Фарадж и неговата Партия на независимостта и от който цинично се възползваха привържениците на Brexit начело с бившия кмет на Лондон Борис Джонсън и Майкъл Гоув, министъра на правосъдието в кабинета на премиера Дейвид Камерън. Английската ксенофобия най-силно процъфтява в тези региони, където рядко можеш да видиш чужденци. Лондон, където има най-много чужденци, с голяма преднина гласува за оставане в ЕС. А селският Корнуол, получаващ огромни субсидии от ЕС, гласува за напускане.

За европееца на моята възраст и положение най-неприятната ирония е в това как именно се изразява този тесногръд и тъп национализъм. Нетърпимостта към имигрантите се прикрива със същите тези символи на свободата, на които ние като деца се възхищавахме, в това число и с откъсите от филмите за „Спитфайър“ и с препратки към звездния час на Чърчил.

Бурните поддръжници Brexit - бръснати глави, татуировки с британския флаг - подобни на британските футболни хулигани, носещи на европейските стадиони своя определен маниер на насилие. Въпреки това порядъчните дами и господа от графство малка Англия създават не по-малко грижи, когато приветстват лъжливите твърдения на Фарадж и Джонсън с този особен екстаз, който някога беше предназначен за британските рок звезди в чужбина.

Много привърженици Brexit ще кажат, че няма противоречие. Символите от военно време били използвани уместно. За тях идеята за изход от ЕС като свързани със свободата, както и Втората световна война. За тях идеята за напускане на ЕС е също свързана със свободата, както през Втората световна война. По техните думи "Брюксел" е диктатура, а британците или по-точно англичаните, защитават демокрацията. Милиони европейци, както ни уверяват, са съгласни с това мнение.

И това действително е така. Много европейци споделят тези възгледи. Впрочем, мнозинството от тях са поддръжници на Марин Льо Пен, Герт Вилдерс и други популистки демагози, които искат плебисцит, за да подринат позициите на избраните правителства и които използват страховете на населението, за да си разчистят пътя към властта.

Европейският съюз - това не е демокрация, а той не се преструва, че е. Независимо от това, европейските решения до сега се вземат след безкрайни дискусии от суверенни (и по важно, избрани) национални правителства. Този процес е често непрозрачен и често се желае повече. Въпреки това, свободите, които ползваме като европейците, няма да се пазят по-добре, ако унищожи институциите, внимателно създавани върху руините на последната, кошмарната европейска война.

Ако Brexit предизвика общоевропейски бунт срещу либералните елити, това ще е първият случай в историята, когато Великобритания ще поведе вълната на антилиберализма в Европа. Това ще бъде голяма трагедия - за Великобритания, за Европа и за света, в който повечето от големите държави вече започват да се ориентират към по-малко и по-малко либерални политики.

Накрая, иронията на ситуацията е и във факта, че последната надежда за ограничаване на тази вълна и запазването на свободите, за които беше пролята толкова много кръв, е свързана очевидно с Германия. Това е страната, която моето детско поколение мразеше като символ на кървава тирания. Днес изглежда, че германците са се поучили от уроците на историята по-добре, отколкото тревожно голямата част от британците.

Превод: Калина Петрова

Copyright Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.