Отвъд Брекзит: Пренебрегнати уроци и подценени рискове

Анализ на проф. Кръстьо Петков специално за Факти.бг

В настоящата статия правя опит да систематизирам многобройните мнения за състоялия се във Великобритания референдум „За“ или „Против“ оставане в ЕС, добил популярност като „Брекзит“. Заедно с това поставям въпроса: Какви са възможните последици от „Брекзит“ за Централна и Източна Европа (ЦИE ) и по-специално за България? Ще съумеят ли новите членове на Евросъюза, които споделяха неговата драматична съдба през последното десетилетие, да  защитят нов, пълноправен статус в една бъдеща политико-икономическа конструкция, която условно бих нарекъл ЕС-2?

Подобен подход означава да не се плъзгаме по повърхността на събитията, нито да се подаваме на изкушението да правим прибързани/екстравагантни прогнози, а да сондираме пластовете на социалната реалност, в които се крият причините за отказа на гражданите да подкрепят сегашния модел на европейска интеграция.

Първосигналните реакции

“Wake up call” (Сигнал за събуждане) – бяха първоначалните /доминиращи оценки за случилото се. Метафората не е точна, изразът е по-скоро евфемизъм. Въпросът е накъде ще се тръгне след събуждането, защото преди съня не е имало приготовления за пътуване.

 Още на другия ден след сакралната дата 23 юни 2013 г. публичното пространство беше задръстено от лавинообразно нарастващи изявления, предположения и обяснения за произхода и последиците от „изненадващия“ земетръс в островната държава Великобритания. Бързам да уточня: изненадващ за едни, но очакван и предсказан от други (по-подробно по тази тема във втората част на изложението).

„Карнавал на несигурността“ –така определи Дейвид Биър в Open Society медийната шумотевица, която се вдигна от двете страни на океана, след като над 17 милиона британски граждани гласуваха за излизане от Евросъюза. Земетръсът е със сила, подобна на сеизмичния ефект, породен от рухването на Лемън Брадърс през 2008 г. и последвалите финансови сривове – твърдяха други коментатори. Лансираха се катастрофични прогнози за тотално срутване на паунда; за огромни/невъзстановими щети на капиталовите пазари, измервани с трилиони долари; за предстоящ банкрут на британската финансова система след еднократно понесения удар от над 200 милиарда евро загуби и т.н. (Кой и по каква методология изчисли тези астрономични суми и досега не е ясно!)

 Трябва да признаем обаче, че дежурните сценаристи на апокалиптични сюжети, които пробутват на несведущата публика, постигнаха своето: създаде се атмосфера, предхождаща всяка масова паника. Европа беше на ръба на нов, неуправляем хаос.

Не закъсняха и реакциите на другата дежурна група, окупирала водещите медии и социалните мрежи – тази на моралните критици и самопровъзгласили се наставници на гражданските общества. В преобладаващата си част зачислени на служба от неолибералните/корпоративни мрежи, трубадурите на либерал-демокрацията  имат сходна задача при всички кризисни ситуации, които заплашват да излязат от контрола на елитите: да обвинят подбудителите на бунта и да разколебаят социалните групи и  общности, дръзнали да действат не по правилата. В случая с Брекзит се изсипа водопад от хули срещу възрастното поколение, което предало бъдещето на децата си; провинциалните жители, демонстрирали културна изостаналост; евроскептиците, които действали като провокатори; левите и десните популисти, обсебени от ксенофобия и властови амбиции и т.н.

По-накрая на карнавалното шествие се появиха истинските виновници за изпитанието, на което беше подложен европейският проект: лидерите, обитаващи Централата в Брюксел. Закъснението е разбираемо – еврокрацията като никога през последните 60 години не беше така стресната и уплашена за своето бъдеще. Политическият страх обаче е лош съветник! В Еврокомисията, в Европарламента и на извънредната среща  „на върха“ се изприказваха много думи – повечето неискрени или продукт на мисловна и политическа импотентност. Лъсна още един, срамен факт: и за слепите стана ясно, че Брюксел не е подготвил „План Б“ , който да задейства целенасочено на другия ден след Брекзит-а.

Така приключи десетдневката на емоциите и несигурността. Очертава се нова фаза: на трезвите анализи. А те не липсват – като качество и основа за изработване на алтернативни стратегии.

Пренебрегнатите уроци и подценените рискове

Сред международните анализатори изпъква със своята  активност цяла кохорта от макроикономисти, историци и  политолози, които се придържат към златното правило: не бързай с изводите, преди да си вникнал във всички значими факти от миналото и настоящето. Техните становища заслужават внимание от всеки, който иска да се измъкне от лепкавата мъглявина на поръчковите публикации и самостоятелно да се ориентира в сложната плетеница от събития, предхождащи Брекзит-а; събития, които ще съпровождат още дълго време неговите вторични и третични трусове.

Кои уроци бяха загърбени и от кого?

Първият е историческият. През изминалите 60-години от създаването на европейското обединение то преминало през множество изпитания, в. т. ч. провокирани от членството на Великобритания. Да припомним двукратното вето, наложено от генерал Де Гол върху ранните опити на британците да се присъединят към ЕС. После – критичното, крайно резервирано отношение на Маргарет Тачър към лансирания модел „Социална Европа“; накрая – последователният опортюнизъм, демонстриран от официален Лондон по отношение на верижните експерименти, налагани от Брюксел за противодействие на бежанската и дълговата кризи (всички до един – неефективни!). Справка – седемгодишният застой в развитието на потенциала на европейската икономика, причинен от политиката на сурови/безплодни бюджетни икономии чрез т.нар. пакет „Остерити“; както и вълнообразният наплив от трансгранични мигранти и бежанци, нахлуващи на  континента от близкия и по-далечния изток).

Отчете ли някой вероятността от настъпването на тези колизии; предвиди ли евентуалното им повторение? Като изключим отделни независими анализатори (напр. Антъни Барнет - създателят на Open Society, който в серия от статии предупреди за задаващото се бедствие), никой от брюкселските стратези и скъпо платени експерти не се осмели да излезе извън коловоза на инерционното мислене. Обратно – упоените от предоставената им власт еврократи до последно упрекваха Дейвид Камерън, че лекомислено и прибързано организирал референдума, преследвайки конюнктурни партийни и властови интереси.

Така за пореден път се потвърди валидността на сентенцията, изречена някога от Георг Хегел: „ в историята вече всичко се е случвало, но народите и правителствата никога не са си правили изводи и не са извлекли за себе си тези уроци, които би следвало да се извлекат от историята“.

Вторият урок е политическият. Не е вярно, че Брекзит е чисто британско изобретение, целящо да освободи островната държава от диктата на брюкселската бюрокрация и да отвори ново пространство пред нейната икономика за самостоятелно включване в глобалната конкуренция. Свои референдуми, чиито резултати са били в разрез с общностните стратегии, съчинявани в Брюксел, са провеждали Дания и Ирландия, Франция и Холандия (последният се състоя буквално преди месеци). Следователно, предупредителни сигнали за очертаващо се трайно разминаване между очакванията и нагласите на гражданите, от една страна и кроежите на евроелитите (избрани или назначени), е имало в изобилие; само че при никой вот брюкселската щабквартира не си е направил адекватни изводи и не е чертал алтернативни сценарии.

Няма как подобни плебисцити да не се провеждат и в бъдеще – докато тече процедурата по раздялата между Брюксел и Лондон. В ход е подготовката на есенни референдуми във Финландия и Италия; въпрос на време е да научим кога ще се проведат в Унгария, Шотландия и вероятно в Северна Ирландия. Следователно верижната реакция е вече факт.

Никой от оправомощените институции на Евросъюза не анализира преди сакралната дата 23 юни 2016 г. задълбочаващата се пропаст между „Ние“ (гражданите) и „Те“ (властимащите); в годините на кризата пропастта стана трудно преодолима по обичайните маршрути – чрез заобикаляне на противоречията и замитане на проблемите под килима. Никой не апелира за смяна на курса, или за ремонт на бюрократизирания до крайност механизъм за взимане на решения на наднационално равнище. Никой от т.нар. истаблишмънт не се осмели да признае, че начинът на управление, прилаган от официален Брюксел, вече се е разминал с представите, традициите и  процедурите на либералната демокрация (както и с демокрацията изобщо).

Що се отнася до нелегитимните функции, които изпълняваха няколко „генщабове“: Берлин (надзор по отношение на целия ЕС); Еврогрупата (своего рода наднационално правителство - неизбрано - на членовете на Валутния съюз); прословутата „Тройка“ (ЕК, ЕЦБ, МВФ, защитаваща интересите на кредиторите за сметка на данъкоплатците) - за тях  не се чу нито една самокритична оценка  в навечерието на съдбоносния референдум. Единственият, който се осмели да заклейми гласно тези антидемократични практики, беше ексфинансовият министър на Гърция Янис Варуфакис. Неговата роля в дирижираните от политико - корпоративното задкулисие преговори, както и съдбата на „Сириза“, бяха обречени.

Пренебрегнатите рискове: кои са те?

Минаха три десетилетия, откакто германският социолог проф. Улрих Бек публикува своята книга за рисковото общество. Времето е предостатъчно, за да се проверят на практика, да се осмислят политически и претворят в управлението неговите изпреварващи послания. Подобно нещо не се случи – не само разработките на германския учен, но и на  други теоретици, като Юрген Хабермас, посветили десетилетия на науката за идентифициране и управление на риска "бяха пренебрегнати от „всезнаещите“ политици. И това се случва в период от историята, когато по всеобщо признание опасностите, които заплашват устойчивостта на глобалната Система, се умножават  с аритметична прогресия!

Брекзит извади наяве недостатъците и опасностите от посоченото разминаване между политическа теория и управленско поведение. Потърпевши, поне в първия момент, се оказаха политическите лидери и  обслужващите ги „експерти“– европейски и национални – вървящи от дълго време след събитията. Само че този път се изправиха пред Събитието, което за броени дни преобърна представите за бъдещето на ЕС и следвоенната конструкция на Стара и Нова Европа:

На първо място, Брекзит отпуши каналите на икономическите страхове, породени от заплахата за загуба на достигнат социален и материален статус, измерен чрез равнището на доходи, сигурност на работата, социални придобивки, качество на живота. Опасенията на привържениците за напускане на ЕС, че сривът е необратим,  докато Великобритания стои като нетен донор в ЕС,  заляха островната държава; същото, макар и в по-приглушени форми, се случва и в другите държави на континента, заплашвайки да придаде ново ускорение на растящото гражданско недоволство.

Икономическият страх е поведенчески феномен, който е малко изследван, често пренебрегван и дори отричан. Факт е, че често той се култивира и видоизменя под влиянието на други социокултурни фактори, подменяйки представите за причина и следствие. Според мен това е обяснението за традиционното пренебрежение, с което властимащите се отнасят към отражението на икономическите и социалните тежести върху нагласите и мотивацията на европейските граждани; както и към обстоятелството, че страховете се проявяват локално, мобилизирайки гражданската съпротива на местните общности.

Следва да отбележим, че механизмът на възпроизводство на страховата психоза – икономическа, етническа, религиозна и т.н. – принципно е един и същи: усещането за тревожност, което започна да се появява в навечерието на глобалната криза преминава в латентно, а после в открито недоволство (което на свой ред периодично води до еднократни бунтове и масови протести); недоволството достига своя пик в  трудно предсказуеми моменти и прераства в гняв (тъкмо затова динамиката на обществените настроения трябва да се сондира системно и обективно).

Накрая настъпва мига на социалния взрив, какъвто беше случаят с Брекзит. Подобен взрив по дефиниция води до ирационални действия и решения.

Да се пренебрегва тази верига от логически и емоционално - психични взаимовръзки, е опасно; а при професионалните политици, окупирали европейските властови центрове, е недопустимо; последиците от Брекзит-а разкриват тяхната неподготвеност да работят в условия на рисков интензитет и социална турбуленция.  

На второ място, Брекзит създаде непредсказуема политико - икономическа ситуация в едно огромно географско пространство, обитавано от половин милиард жители. Запознатите със   „Emergncy“-ситуациите знаят, че при тяхното възникване са длъжни да спазват две правила: Правило № 1: „Не изпадай в паника!“; Правило №2: „Следвай предварително подготвения спасителен план“. Така е при природните бедствия, застрашаващи здравето и живота на населението.

При тектоничния трус, предизвикан от Брекзит, бяха загърбени и двете изисквания за ответни действия при извънредни ситуации. Властовите елити потънаха в неколкодневно мълчание, което е по-лош вариант от откритата паника; спасителен план така и не беше оповестен, което породи чувството за безизходица и дори за неконтролиран разпад на Евросъюза.

Ще потърси ли някой сметка на брюкселския хайлайф за този грандиозен провал? Дотук никоя официална институция не се е осмелила да потърси сметка за провала (единственото изключение е апелът на чешкия президент М. Земан към Юнкер и сие да си подадат оставките; апропо, тук е мястото да припомним изявлението на Юнкер при встъпването в длъжност след изборите, че неговият екип бил „комисия на последния шанс“; не е изключено да се окаже прав, с уточнението, че с провала „Брекзит“ направи излишно съществуването на подобен род комисии)

Алтернативите

Нито една от значимите политически сили и институции, оправомощени да взимат решения на наднационално равнище, не излезе със стратегия, програма или поне пътна карта за стабилизация и/или рестартиране на европейския проект (българският президент на ПЕС Сергей Станишев побърза да оповести новината, че социалистите разполагали с подобна пътна карта, но тя така и не се появи на бял свят!)

Не ни остава друго, освен да се съсредоточим върху експертните дискусии. При отсъствието на лидери от ранга на Жан Моне и Робер Шуман, Шарл Де Гол, Лудвиг Ерхард и Конрад Аденауер,  на мислители - визионери като Егон Бар и Жак Делор, не е изключено в крайна сметка именно професионалният политико - икономически дебат да повлияе върху стратегическото решение, което би трябвало да вземат легитимно избраните (и легитимно провалилите се) евролидери в Брюксел, Берлин, Париж и Лондон. Ако обобщим многобройните варианти за изход от състоянието на безтегловност и несигурност, в което изпадна ЕС след Брекзит, те се свеждат до следните три възможности:

1.      Реформа от типа „Козметични промени“. Тя  има за цел да съхрани статуквото, като предложи на гневните граждани залъгалки от типа на референдуми по второстепенни промени, бюджетни и кадрови съкращения, орязване на излишни структури и пр.

2.      Институционална/структурна реформа. По дефиниция тя предполага да се ремонтират основно пирамидата на властта и десижънмейкингът в Европейския съюз. Засега най-често се споменава възможността за институционализиране на т.нар. „срещи на върха“, които имат полуформален характер и често се провеждат непрозрачно, при закрити врати. Ако се реализира тази идея, ЕС би се сдобило с наднационално правителство, съставено от държавни глави, без този орган да е предвиден в договорите.

3.      Конституционна реформа. Тя би трябвало да доведе до замяна на Лисабонския договор – остарял преждевременно не само заради кризата, но и поради обезсилването на нормативнта уредба, съдържаща се в него. (За широко рекламираната програма „Европа 2020“, продукт на мечтите на екипа  „Барозу“, едва ли има смисъл да се говори; тя – програмата - просто трябва да влезе в архива като доказателство, че не може да надхитриш историята и да надскочиш боя си.

Приемането на нова европейска конституция, след провала от миналото десетилетие, ще изисква технологично време за съгласуване на модела на общностното устройство между 27 страни. Изборът е между двете форми на политически съюз: Супер - държава с директно избиран президент; или Конфедерация на национални държави.

И в двата случая имаме основание да говорим за второ издание на евросъюза, тоест за ЕС-2!

По кой от сценариите ще работи ЕС през летните и есенните месеци, докато правителството на Великобритания се реши да открие процедура по прословутия чл. 50 за напускане на Евросъюза, е трудно да се предвиди. Едно е ясно: пътят към трансформирането на европейския проект, създаден от бащите основатели, вече е открит. Дори и при заобиколен маршрут, стартиращ с козметична реформа, еврокрацията няма как да се измъкне от капана, в който попадна след юнския Брекзит. Потвърди се прозрението на Янис Варуфакис и неговия екип, формулирано в популярния Манифест през февруари т.г.  при учредяването на паневропейското движение ДИЕМ25: Европа трябва да се демократизира, или ще се дезинтегрира!

Дезинтеграцията, като последна фаза на разпада, е на ръба. Управляващите политици и техните корпоративни началници са в шок. Дори и да се освободят от него, ще преминат в друго зависимо състояние: на посттравматичен стрес. Напускането на люшкащия се кораб стана всекидневна практика - от него бягат и себични партийни лидери, и корпоративни босове – индивидуално или вкупом. Както предвиди Мартин Улф , водещият колумнист на Файненшъл таймс, корпоративният бизнес ще бъде първият, който ще се преформатира след Брекзит. Доказателствата са всекидневни – борсата в Лондон и тази във Франкфурт борси се сливат, а централата се мести в Германия; Париж и Берлин се надпреварват да канят печелившите бизнес компании, вкл. стартс-ъпи да се преместят при тях; банкови и небанкови институции обмислят напускане на Сити-то и релокация отвъд океана или на по-сигурни места  в континента; KPMG дори отвори нова корпоративна длъжност, наречена „Брекзит“ и т.н.

Именно при тази шокова ситуация и паралелният/организиран хаос съзирам и шанса на страните от ЦИЕ, в т.ч. на България за една заслужена/изстрадана еманципация.

Пред тях се открива възможност да предоговорят нови и равноправни  условия за своето членство. Алтернативата не е само в това дали ще бъдат допуснати в Еврозоната  (чиято съдба е обвита в неизвестност!). Интересът на всички източноевропейци е в подкрепа на конституционния вариант, но при условие, че той ги третира като нации с еднакви права в рамките на общността. Което означава в ЕС-2  да отпаднат: изкуствените шенгенски ограничения; безплодните мониторингови механизми; орязаните права на трудовите мигранти; дискриминационното разпределение на евробюджета; трудните субсидии на изток и леснодостъпните на запад; пречките пред алтернативното партньорство и инициативи за привличане на инвестиции от трети страни и т.н.

Еманципацията на източните държави в ЕС-2 не е възможно да се предоговори поотделно от всяка нация; нужен е групов организъм и регионален натиск. Инструментът за това действие е налице – Вишеградската четворка, която след включването на Румъния и България, както и на балтийските държави, би следвало да прерасне във „Вишеград Плюс“!

 И накрая , най-важната промяна: безусловен отказ от остеритета!; както и от всеки опит да се задават от един център финансово - икономическите стратегии и политики за излизане от кризата и нов растеж. Такъв команден Център нациите и държавите от постсъветското пространство вече са имали; след 50 годишни страдания той ги доведе до взривен разпад.

Втори опит не е нужен!