Независимостта е апогеят на българското развитие

Обявяването на независимостта на България е апогеят в българското развитие - и преди, и след Освобождението. Защото целта на революционерите, на дейците на Априлското въстание, на участниците в Руско-турската война е именно тази – суверенна, независима и свободна държава. На практика - и юридически, и практически това става именно с акта на обявяване на независимостта на 22 септември 1908 г. Това заяви в интервю за Факти.бг историкът проф. Веселин Янчев

 

Защо точно през 1908 г. България обявява независимостта си?

Първо, необходимо е било едно натрупване на исторически, политически и международен опит в България след Освобождението. Второ, 1908 г. се оказва изключително благоприятна в международен план поради най-малко две обстоятелства.

От една страна, Австроунгария през 1908 г. планира окончателно да анексира Босна и Херцеговина. (Те са дадена за нейно управление за 30 години на Берлинския конгрес през 1878 г., когато Румъния, Сърбия и Гърция получават независимостта си. С изтичането на 30-годишния период Австроунгария се готви, не да върне тези земи на Османската империя, а да ги анексира.) Това означава, че тя сама ще наруши подписания от нея Берлинския договор. Създава се прецедент, който може да се използва, включително и от България, за нарушение на Берлинския договор.

От друга страна, през 1908 г. избухва т.нар. „младотурска революция“ - опит да бъде реформирана Османската империя, да бъде въведено конституционно управление. Тази нестабилност, която се създава там, също е едно благоприятно обстоятелство, което прави възможно обявяването на българската независимост именно през тази година.

Как реагират останалите Велики сили ?

За разлика от Съединението, което е една спонтанна, чисто българска реакция, този път българските политици, включително и княз Фердинанд, полагат сериозни усилия да обезпечат международно обявяването на независимостта. И Австроунгария, и Русия са уведомени предварително за българските планове. И двете, които имат най-силни интереси на Балканите, дават своето съгласие, своята благословия за този акт. Друг е въпросът, че самото обявяване на независимостта предизвиква негативната им реакция.

Има едно наслоено в българската памет усещане, че Великите сили винаги и при всякакви обстоятелства работят срещу българските интереси и са против България. В случая с независимостта обаче, тя става възможна благодарение на Великите сили и най-вече на Русия впоследствие.

Великите сили са наясно, че България върви към своята независимост, че дефакто тя е независима държава. Има проблем в конкуренцията между самите тях, в борбата им за надмощие на Балканите и в Османската империя. И Франция, и Англия предупреждават Османската империя да не предприема никакви радикални действия срещу България след обявяването на независимостта. Австроунгария не подкрепя първоначално независимостта, защото губи икономически – най-вече заради „Източни железници“, управлявани от австрийския барон Хирш. Русия пък първоначално е недоволна, че българите действат прекалено самостоятелно и обявяват независимостта без да изчакат Австроунгария първа да наруши Берлинския договор. Но впоследствие, когато ситуацията се заплита и когато възниква опасност да се стигне до военен конфликт на Балканите, Русия се намесва и с нейната дипломатическа и финансова помощ всъщност се решава проблемът с решаването на българската независимост.

Как реагират останалите балкански държави?

Единствено Черна гора подкрепя българската независимост. Останалите ни съседи – Румъния, Сърбия и Гърция, без да са в състояние категорично да се противопоставят, си дават сметка, че независимостта на България ще укрепне нейните позиции на Балканите, ще увеличи нейната международна тежест. На този тесен полуостров с много нации и много претенции, очевидно това не се оценява положително, поне от управляващите кръгове на съседните държави.

По това време значителни земи, населени с българи, са в Османската империя още...

Разбира се и това е смисълът на независимостта – България да се превърне в държава, която самостоятелно да води своята външна политика и, евентуално, да подготви бъдещата война за освобождаването на тези територии, останали под османска власт. Да не забравяме, че според Берлинския договор, България няма право на самостоятелна външна политика, няма право на свои дипломатически представители в столиците на Великите сили, а представителите ни в Европа нямат ранга на дипломатическите представители на независимите държави. Те са аташирани към министерските съвети, а не към държавния глава, както е нормалната практика в Европа и света за самостоятелните държави.

Можем ли да сравним ситуацията тогава със ситуацията сега?

Има база за аналогия. И то много сериозна аналогия. Искам да припомня какво се казва в Манифеста за обявяване на независимостта на България, че целта е „държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.“ Това е една изначална, бих казал основна цел на всяка една политика, на всяка една държава и нация, включително и на българската. Забележете, „равноправен член в семейството на цивилизованите народи“.

И тогава, и днес ние трябва да се стремим именно към това – да бъдем равноправен член, бидейки свободни и независими. Имаме редкия шанс сега, в 21 век, да постъпваме по този начин, като свободни, независими и равноправни на другите държави и да преследваме своите национални интереси и цели.

Каква оценка дава историческата наука на акта на независимостта?

Може да звучи шаблонно и банално, но обявяването на независимостта на България е апогеят в българското и пред- и следосвобожденско развитие. Защото целта на революционерите, на дейците на Априлското въстание, на участниците в Руско-турската война е именно тази – суверенна, независима и свободна държава. На практика - и юридически, и практически това става именно с акта на обявяване на независимостта на 22 септември 1908 г. Това е едно голямо постижение на цялата българска нация, на българската дипломация, на управляващия елит в България по онова време и конкретно на Демократическата партия и нейния лидер министър-председателя Александър Малинов. Разбира се, това е апогея в кариерата и в политиката на княз и след това цар Фердинанд, който успява да превърне България в независимо царство.