Убийството на историята като политика

Анализ на Ричард Хаас за Project Syndicate.

Ричард Хаас е президент в Съвета по международни отношения и бивш висш служител на Държавния департамент на САЩ.

В един свят на хаос, Близкият изток се откроява. Периодът след Първата световна война е оставил белег в голяма част от региона. Народите на Сирия, Ирак, Йемен и Либия са платили огромна цена.

Но последствията не се отнасят само за настоящето и бъдещето на засегнатия регион. Още една жертва на днешното насилие е и миналото.

Ислямска държава (ISIS) се фокусира върху унищожаване на всичко, които смята за недостатъчно ислямско. Най-драматичният пример за това бе ударът по великолепният храм на Баал в Палмира, Сирия. Докато Хаас пише това, град Мосул в Северен Ирак е на път да бъде освободен, след повече от две години под контрола на ISIS. Няма обаче скоро да дойде времето, когато ще бъде заличен ужасът, вследствие на който бяха унищожени един куп скулптури, множество библиотеки бяха изгорени, а гробници - разграбени.

Бъдете сигурни, че унищожението на културни артефакти не се ограничава само в Близкия изток. През 2001 г. светът наблюдаваше с ужас, как талибаните взривиха големите статуи на Буда в Бамиян. Съвсем наскоро, радикални ислямисти пък унищожиха гробници и ръкописи в Тимбукту. ISIS обаче докарва разрухата до безпрецедентен мащаб.

Да се целиш в миналото на един народ не е нова стратегия. Александър Велики разрушава голяма част от това, което сега се нарича Персеполис, преди повече от 2000 години. Религиозните войни, опустошавали Европа през вековете, също взимат своето, оставяйки белег върху църкви, икони и картини. Сталин, Хитлер, и Мао също правят всичко възможно да заличат сгради и произведения на изкуството, свързани с култури и идеи, които са счели за опасни. Преди половин век Червените кхмери бутат храмове и паметници из цяла Камбоджа.

В действителност, това, което може да се опише като "убийство на историята" - е колкото разбираемо, толкова и извратено. Лидерите, които желаят да изваят общество около един нов и различен набор от идеи, лоялност, както и форми на поведение, първо трябва да унищожат съществуващата идентичност на старото поколение и да предотвратят предаването й на младите. Чрез унищожаването на символите и изявите на тази идентичност, както и на идеите, които тя въплъщава, революционерите вярват, че създават предпоставки за изграждане на едно ново общество, култура, и / или държавно устройство.

Именно поради тази причина, опазването и защитата на миналото е от съществено значение за тези, които искат да се гарантира, че днешните опасни фанатици не ще успеят да постигнат целите си. Музеите и библиотеките са безценни, и не само защото те помещават и излагат определени обекти на изкуството, но и защото ревностно бранят наследството, ценностите, идеите и историите, които ни правят това, което сме. Те ни служат, за да може да предадем това знание за тези, които идват след нас.

Основният отговор, които правителствата предоставят в борбата с унищожаването на историята, е въведената забрана за трафика на откраднати произведения на изкуството и артефакти. Това е ключово поредица причини, включително и факта, че тези, които унищожават културни обекти, поробват и убиват невинни мъже, жени и деца, придобиват част от средствата, от които се нуждаят чрез продажбата на плячкосаните съкровища. Хагската конвенция от 1954 г. призовава държавите да не се целят в културни обекти и да се въздържат от използването на такива за военни цели, като например за създаване на бойни позиции, подслоняване на войници, или складиране на оръжия. Целта е ясна: да се опазва и съхранява миналото.

Уви, не бива и да се преувеличава значението на подобни международни споразумения. Те важат само за правителствата, които са избрали да бъдат страна по тях. Не е наказуемо престъпването на Конвенцията от 1954 г., както и Ирак, и Сирия направиха, или пък излизането от нея. Недържавните участници (като ISIS) също не са обременени от подобни ограничения. Нещо повече, не съществува изготвен механизъм за действие в случай, че страна по споразумението или някой друг, действа по начини, които самата Конвенцията има за цел да предотврати.

Горчивата истина е, че има много по-малко сила в международната общност, отколкото само понятието предполага. В действителност, един свят, който не желае да изпълни своята отговорност да защитава хората, както се видя най-наскоро от събитията в Сирия, едва ли би се обединил в името на някакви си статуи, ръкописи, и картини.

Няма средство за спиране на тези, които рушат безскрупулно културните ценности, преди това да стане факт. В днешно време, насочвайки поглед към основни заплахи, които грозят миналото, възпирането им би означавало: младите хора да бъдат отказани от избора на по-радикални пътеки, да се забави притока на нови попълнения в редиците на екстремистките групи, както и този на военните ресурси, правителства да бъдат убедени, че има нужда да се определят полицейски и военни патрули, които да бранят ключови места, и, когато е възможно, да се атакуват терористите, още преди да са нанесли своя удар.

В същото време, ако едно правителство е източник на заплаха за културните обекти, санкциите могат да бъдат много подходящ инструмент. Обвиняването, осъждането, и вкарването в затвора на онези, които извършват подобни злодеяния, може да се окаже стоп за други - подобно на това, което се изисква, да бъде спряно насилието срещу хора.

До тогава, убийството на историята ще си остане една сериозна заплаха, както видяхме и в реалността. Миналото винаги ще бъде в опасност. В този смисъл, то не се различава кой знае колко от настоящето, и от бъдещето.

Превод: Теодор Николов

Copyright Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.