Гюлен - скритият източник на напрежението Турция – Германия

Ескалиралото през последните седмици напрежение между Германия и Турция е изригване на вулкан, който клокочи от десетилетия. Процесът на пристигането на три милиона турци в Германия започва още в средата на миналия век. Голямото преселение от изток на запад е израз на икономическа сделка между свръхнаселената Турция и нуждаещата от евтина работна ръка, разрушена от Втората световна война, германска икономика. С течение на времето турското общество, с всичките си прослойки и организации се пренесе директно в Германия.

Това написа в профила си във Фейсбук Владимир Чуков.

Тримилионната общност се превърна в държава в държавата.

В Германия съществуват организации, които имат полулегален статут в самата Турция. Класическият пример е политико-религиозното движение Мили Гуруш. То е създадено през 1969 г. от бащата на турския ислямизъм Неджметин Ербокан, но забранено в неговата родина от военните. Големият въпрос е коя държава ще има контрол върху огромната общност. В условията на решаващ за Ердоган референдум на 16 април, Анкара директно поиска тези нейни гласоподаватели да застанат зад нея, надявайки се на германска благодарност и сътрудничество. Всъщност сред представите на Турция е общността да е монолитна и тя да диктува нейното настроение и поведение. През 1984 г. беше създаден DITIB, Турско-ислямският съюз за религиозни дела като филиал на турската Дирекция по вероизповеданията Дианет. Той контролира 900 джамии в Германия и обикновено използва турски език в публичните си изяви. Значима част от финансирането идва по линия на саудитско подпомаганата Световна ислямска лига.

Анкара иска от Берлин единствено признатите от нея организации и партии

да имат право на законна дейност на територията на федералната република. Властите на последната не са на същото мнение. Причината не е само поради различно тълкуване на демокрацията (свобода на словото, вероизповеданието, сдружаването и т.н.), но и поради причини от националната сигурност. Религиозният, идеологическият и политическият плурализъм ограничава амбициите на най-силния и се явява естествена спирачка върху дейности, застрашаващи германската национална сигурност.

Вследствие на подобен тип политика, на територията на Германия намериха място и станаха активни всякакви опозиционери на Анкара. ПКК пусна дълбоки корени в недрата на турската кюрдска общност. Германия е една от четирите страни-членки на ЕС, които позволиха разкриването на представителство на прокюрдския сирийски партия Демократичен съюз. Така федералната република се превърна в основен център на убежище на турската опозиция.

Същият модел на поведение е прилаган от правителството на Нейно британско величество по отношение на опозицията в арабския свят.

Това е основен подход в поведението на всяка голяма държава,

която има амбиции да бъде надрегионална сила. Подобен тип действие е остатък от политиката на бившия метропол по отношение на бившите колонии и е силно характерно спрямо прилагания от Лондон и Париж подход. Историческите отношения между Берлин и Анкара не могат да бъдат приравнявани по същата постколониална формула на откровено подчинение. В същото време по време на Първата и Втората световни войни взаимовръзката между съюзниците Германия и Турция е изградена върху ясно субординирано отношение.

На настоящия момент всички опозиционни субекти, организации и общности, намерили подслон в бившия метропол, се използват активно в две направления. Става въпрос за:

1. Сериозен инструмент за натиск (дори политическа алтернатива) върху режима, който управла тяхната родина-майка;

2. Безценен източник на информация за местното разузнаване. Ако арабските правителства се задоволяваха да убиват най-непослушните опозиционери (пример подходът на Кадафи и Саддам Хюсеин), то самата съвременна Турция има имперско самочувствие. Тя не подхожда индивидуално към конкретния неудобен опозиционер, а отправя директно заплахи към историческия си съюзник. Турция се съревновава с Германия за влияние, особено върху общностите и териториите, населявани от турци. Бившият премиер Давудоглу твърдеше, че „там където е имало, има или ще има турци, е Турция”.

Напрежението между Анкара и Берлин рязко ескалира още преди два месеца,

когато в германската преса се появи част от доклада на европейското разузнаване за неуспешния опит за атентат в Турция. Документът оневини организацията на Фетула Гюлен и хвърли вината върху отделни кемалисти и секуларисти, недоволни от поведението на Ердоган. Анкара заподозря, че зад тази агенция всъщност стои германското разузнаване, BND, не само защото нейният ръководител е германецът Герхард Конрад. Ключова причина за раздразнението на Анкара е изказването на настоящия директор на BND Бруно Кал, че „турското правителство не е успяло да убеди БНД, че зад неуспешния опит за преврат стои Фетула Гюлен”. В допълнение топразузнавачът отбелязва че, сдружението на Гюлен е „гражданско сдружение, което има за цел да осигури допълнително религиозно и светско образование.”

На 13 февруари “Дойче веле” съобщи, че директорът на турското разузнаване

MIT Хакан Фидан ще се срещне със своя колега Кал.

Те трябва да изяснят въпроси като ПКК, Фетуела Гюлен, DITIB и други. Според турския журналист Мурат Яткин зад огромното германско-турско напрежение стои битката за контрол върху организацията на Фетула Гюлен, която присъства в 180 държави. Анкара подозира, че BND „е пуснала органически корени в нея, протежира я и директно е „присъединила” гюленистките мрежи на Балканите, Централна Азия и Африка”. Предположенията отиват до там, че служителите на MIT считат, че някои членове на организацията на Гюлен директно действат под егидата на германската държава и BND. С други думи, ожесточението между двете държави, и респективно техните външни служби, е битка за информатори. Не е ясно дали всичко това отговаря на истината, но е факт, че разузнавателните централи на двете съюзнически държави в НАТО играят роля в конфронтацията и че ябълката на раздора е организацията на Фетула Гюлен.

Можем единствено да предположим, че докато не бъде потушено напрежението между Берлин и Анкара, то ще ескалира в държавите, на чиято територия има присъствие на последователи на Гюлен. То ще се проектира и ще има отзвук в местния вътрешнополитическия живот. Тук не става въпрос единствено за предизборните периоди, в каквито в момента се намират Турция, Германия и България.

Стана ясно, че детекторът на гюленисти в България е Главно мюфтийство, в което работят служители на Дианет. Въпросът за приемането на нов закон за вероизповеданията, с който се пресичат каналите за чуждо финансиране, по австрийски модел, остава без отговор. Това означава, че спадът на напрежението след изборите единствено ще осигури привидно спокойствие, без да разреши окончателно въпросите. Това обаче става много трудно, тъй като става въпрос за колизия между две различни външни политики.

В Анкара са на мнение, че не е рационално Германия още дълго време да се противопоставя на своя съюзник Турция. Местен политик, пожелал анонимност счита, че Германия и Турция трябва да бъдат политически, икономически и военни партньори, а не да се борят по между си. Той обаче не изяснява на какъв принцип ще стане това. Дали става въпрос за лансираната от Анкара дилема

„по-добре Дианет, отколкото ДАЕШ”

или въз основа на приемането на лансираното от Ердоган положение, че турците в Европа са европейци и тя е тяхната родина. Самият той си противоречи, тъй като иска от тях да гласуват за него на 16 април.

Както вече беше отбелязано, след 16 април Турция няма да е същата. Тя ще продължи да се определя като република, но белезите на нейната външна политика ще бъдат тези на халифата. Анкара категорично отхвърля положението Европа да я гледа като „болния човек”, желаейки да възстанови статуквото от преди 1924 г. Това очертава ясни перспективи и конкретни задачи в европейско-турските и българо-турските отношения. Дано новото българско правителство ги дешифрира и реагира подобаващо извън предизборните периоди.