Битийно ми е някак…

Няма тоталитарен строй в историята на света, който да не залага най-ценните си „семейни бижута“ на panem et circenses. Хлябът и зрелищата са ас пика и вършат доста работа, поне за известно време. Няма какво толкова да се обяснява, нали простите решения са най-ефективни. Даваш му там да не умре от глад, осигуряваш му циркаджийски забавления, които изкарват на показ пикантни истории ала „аз го гледам как се бие за живота си на гладиаторската арена и люпя семки на удобната скамейка; и тая се прави на голямата работа, ама излезе бахти коврата“ и т.н.

Целта е проста. Плебсът е относително спокоен, бачка робски, трупа богатства за малцината избрани, които лекичко му отклоняват вниманието от истинските проблеми и го оставят да пръска негативната си енергия в ефимерни посоки. Моделът panem et circenses е като жив организъм, пулсиращ според възможностите на малцината избрани да не се самозабравят и да поддържат системите в относителна изправност. Плебсът е способен да понесе много, но ако прекалено дълго го държиш в неравновесно положение, той рано или късно ще откачи абокатите и ще избуши кочината.

Сега, ясно ми е, че на пръв поглед няма връзка между това, което пиша, и това, което ще напиша. Ама кой разбрал, разбрал, кака се омъжи…

Преди точно десет дена нещо зачезна парното у нас. Да, „Топлофикация“ Велико Търново е много стриктна, когато трябва да си вземе левовете и изпраща едни императивни писма, в които заплашва със съд и т.н. Нали е държавна, та може да си го позволи. Отворих сайта им. Имало авария и честити осем дена без парно в „разгара“ на отоплителния сезон!

Хубаво, не ми е само това на главата. Айде там две-три духалки, че тримата невръстни и жената нямат моята суперсила да издържам на минус двайсет по тениска няколко часа и това да ми причинява само еднодневна хрема. Когато живееш в условията на тоталитарен режим, някак сетивата ти закърняват и гражданският рефлекс закърнява. Прекалено много зрелища, люпене на семки и рязане на лентички. Прекалено малко смисъл, съмишленици, мисловни процеси в каквото и да било.

Както и да е. Препсувах няколко пъти, ама после си помислих „Добре, че имаме бойлер“ и продължих напред, раздадох се на 110%, България на три шкембета и така. Няколко ракии по-късно се кротнах и си викам, че това си е една седмица, търпи се, все пак температурата не е като в Оймякон. Пък и то толкова биткойни изчезнаха от съкровищницата на Територията, та сега за едно парно ли да рИвем? Не бива така! Нали безброй пъти цензурираната Библия твърди, че възмездието иде, ама преди това трябва да сме хрисими и да свеждаме главички пред господарите.

А „Топлофикация“ Велико Търново точно като господари се държат. Осемте дена минаха. Как да е. В която и грънчарница да идеш и да си поръчаш голям гювеч, ще можеш да си го вземеш според уговорката, особено, ако сте подписали договор. Към „Топлофикация“ Велико Търново обаче си длъжен да изпълняваш финансовите си ангажименти, но срещу това е напълно нормално да получаваш едното нищо.

Търпеливо изчаках до уречения петък. Оня ден, тоест. Не. Нито сутринта, нито следобеда, нито вечерта. По тръбите не се чува и звук, камо ли да се затоплят.

Тоя път и няколко ракии не помогнаха да вляза в графата „panem et circenses“. На сайта на „Топлофикация“ Велико Търново си стоеше старото съобщение. Кажи-речи една трета от частта на старата столица, отоплявана централно, щеше да е лишена от услугата, за която си плаща пребогато, заради „авариен ремонт“. Днес обаче срокът на ремонта изтичаше и потърсих контакти с тях, за да получа информация като съвестен потребител. Да, ама кОр! Имам предвид „Грешка 404“. Но пък имаше дежурен телефон, на който, за сметка на това, не ми вдигна никой.

Прегледах възможните варианти за „…и на вас да ви евама*ката“ няколко пъти, но не открих. „Топлофикация“ Велико Търново не са служители на държавата, респективно на гражданите, те са самодръжци. И на хляба, и на зрелищата. Сатрапи, които не дължат обяснение никому.

На сутринта звъннах пак. И какво мислите? На дежурния телефон вдигна не особено заинтересован, но за сметка на това богопоставен служител. Той бил в командната зала и задължението му било да следи температурите, изобщо нямал информация за развитието на аварийния ремонт. Троснато обясни, че сега било събота, почивен ден. Само той и още един били на работа (разбирай, играят сантасе).

На аргументите, че сме съвестни платци и просто искаме да получаваме услугата, за която сме получили реципрочен ангажимент, получих търпеливо мълчание. Също и на заканите за съд. Най-много обаче ми хареса „Ами, не е ясно точно кога…“. На девети декември не искаш да получаваш такъв отговор за елементарно нещо в ЕС през XXIвек.

Особено, когато на следващия ден пътуваш за половин месец извън града, за да се срещаш с читатели на Панаира на книгата и по няколко представяния. Няма значение. И за Луната да пътуваш, пак ще ти е битийно, защото (поне) половината ти ум ще е при жена ти и децата ти. И не само, защото изпитваш желание да си при тях час по-скоро. А и поради причина, че си безсилен, тъй като елементарните ви хлябове са превърнати в зрелища от простичкото „Ами, не е ясно точно кога…“. В тоталитарните държави е така. И така си остава, докато стискаш палци парното да дойде час по-скоро, вместо да вземеш сопата, напук на всички панаири…

Автор: Стоян Николов - Торлака