Проф. Димитър Иванов: КГБ не се бъркаше в нашата работа

"Съветските съветници при ДС не са се бъркали в нашата работа и нашите началници бяха абсолютно суверенни да работят и да вземат управленски решения."

Това заявява в интервю на Димитрина Гергова от в. „Русия днес – Россия сегодня” проф. Димитър Иванов, експерт по национална сигурност и директор на Института по лидерство при УниБИТ, пише epicenter.bg.

"Да, вършили сме общи операции", казва проф. Иванов. И обяснява: "Например когато генерал полковник Лебедев дойде в България през 1986 г. – беше след аварията в Чернобил. Той тогава беше подполковник и началник на отдела за сигурността в областта на ядрената енергетика. Руските специалисти и специалните служби бяха много разтревожени за екологичната защита на нашата територия, за състоянието на АЕЦ „Козлодуй” и пр. Доста време стояха в България, ние им оказвахме съдействие по интересуващи ги въпроси. Сътрудничество сме имали и в борбата с тероризма, и с подривната антидържавна дейност с антисоциалистическа насоченост от страна на техни пребиваващи тук специалисти, включително кореспонденти. Някои си позволяваха да разпространяват невярна информация, засягаща отношенията между българското и съветското държавно ръководство, между Тодор Живков и Михаил Горбачов. Работехме с руските колеги и по сигнали за терор - например във връзка с преминаването на Карлос Чакала през България, по случая Али Агджа и папата, изяснявали сме дейности, свързани с евентуална съпричастност към терор и контрабанда на граждани на СССР – мюсюлмани."

Висши служители на ФБР и ЦРУ признаха: Голяма грешка бе, че разрушихме специалните служби в държавите от Източна Европа, казва още проф. Иванов.

Димитър Иванов е първият чужденец, който получава Почетен знак във връзка със 100-годишния юбилей на КГБ.

Ето и цялото интервю на проф. Димитър Иванов за „Русия днес – Россия сегодня”:

- Професор Иванов, поводът за срещата ни е приятен - получихте Почетен знак във връзка със 100-годишния юбилей на КГБ. Какво представлява наградата, кой ви я връчи?
- Това е юбилеен почетен знак от Съюза на ветераните на КГБ-ФСБ по случай 100-годишнината от създаването на службите за сигурност на съветската държава. На 20 декември 1917 г., само месец и десет дни след революцията, Ленин подписва декрет, с който възлага на Феликс Едмундович Дзержински – стар болшевик от полско-литовски произход, да създаде ВЧК - Всеруската чрезвичайна комисия за борба с контрареволюцията. Това е първият държавен орган на новата съветска държава за защита на националната сигурност. По-късно, през тези 100 години организацията няколко пъти променя името си.

- Какво налага тези промени?
- Развитието на самата служба, нейното разрастване, диференцирането на задачите, а и най-вероятно личните предпочитания на съветските лидери. Най-известните названия на службата след ВЧК са НКВД - Народен комисариат по вътрешни работи, и КГБ – Комитет за държавна сигурност. След 1993 г. той се разпадна на няколко държавни служби – за контраразузнаване - ФСБ, Национална служба за охрана, Служба за външно разузнаване и пр.
Така че на този почетен знак пише „100 години ВЧК – КГБ - ФСБ” и той се връчва по решение на ръководството на Съюза на ветераните - чекисти. На мен ми беше връчен от председателя на Съюза генерал-полковник Валентин Алексеевич Соболев, който посети България през октомври т. г. за участие в международна конференция по проблемите на тероризма, която се проведе в София. На официална среща, в присъствието на руския посланик, ми беше връчен този знак, като се подчерта, че съм първият чужденец, който го получава. Между другото, с генерал-полковник Соболев сме колеги и се познаваме още от 1986 г.

- Работили сте вероятно и с други руски професионалисти. Какви спомени сте запазили?
- Конкретика не бих могъл да разкажа, защото спомените са от задачи по съвместна ни дейност, свързани със сигурността на тяхната и нашата държава. Практиката беше такава, че взаимоотношенията между КГБ и българските органи за сигурност почиваха на петгодишни планове. Въз основа на тези планове двете страни си разменяха свои постоянни представителства. Така че едното ниво на взаимодействие беше с техните представители в България. Представителството се оглавяваше от много интересни хора. По време на моята служба си спомням първия главен съветник – генерал-лейтенант Савченко, следващият, с когото съм работил, е генерал-лейтенант Владилен Фьодоров. Негов заместник беше генерал Коваленко - кабинетите ни бяха съседни в сградата на министерството, беше много интересен човек, китаист. Между другото и двамата бяха високоинтелектуални хора – кандидати на науките, любители на поезията. С тях беше много интересно да се разговаря. Голямо влияние ми оказа познанството с дългогодишния началник на Пето управление на КГБ, а след това и първи зам.-председател на КГБ, армейски генерал Филип Денисович Бобков, с когото ме запознаха в Москва по време на Олимпиадата през 1980 г. Генералът е жив и здрав, вече е на 93 години. Изключително интересна личност – доброволец фронтовак от 17-годишен, воювал до Берлин, след това работил в органите на СМЕРШ (Смърт на шпионите). От генерал Бобков имам подарък – наградно оръжие. За съжаление, това стана само два месеца преди 10 ноември и преди моето освобождаване от органите, но така или иначе имам награда боен пистолет.
Да, вършили сме общи операции. Например когато генерал полковник Лебедев дойде в България през 1986 г. – беше след аварията в Чернобил. Той тогава беше подполковник и началник на отдела за сигурността в областта на ядрената енергетика. Руските специалисти и специалните служби бяха много разтревожени за екологичната защита на нашата територия, за състоянието на АЕЦ „Козлодуй” и пр. Доста време стояха в България, ние им оказвахме съдействие по интересуващи ги въпроси. Сътрудничество сме имали и в борбата с тероризма, и с подривната антидържавна дейност с антисоциалистическа насоченост от страна на техни пребиваващи тук специалисти, включително кореспонденти. Някои си позволяваха да разпространяват невярна информация, засягаща отношенията между българското и съветското държавно ръководство, между Тодор Живков и Михаил Горбачов. Работехме с руските колеги и по сигнали за терор - например във връзка с преминаването на Карлос Чакала през България, по случая Али Агджа и папата, изяснявали сме дейности, свързани с евентуална съпричастност към терор и контрабанда на граждани на СССР – мюсюлмани.

- Има ли основания да се нарича ДС придатък на КГБ?
- Лично аз, макар с небогатия си опит, който имам в сътрудничеството с колеги от КГБ, нямам такива впечатления. Даже напротив – години наред съм работил на един етаж с представителите на КГБ в министерството и те нямаха практика да разпитват и да подпитват наши служители кой какво работи, дори като че ли имаха някаква негласна забрана да влизат в нашите работни кабинети. Срещахме се в коридорите и разменяхме чисто практична информация – да речем, като някой от тях пътува в провинцията, на кого би могъл да разчита за съдействие. Не, не са се бъркали в нашата работа и нашите началници бяха абсолютно суверенни да вземат каквито и да било решения. Моите контакти не бяха на високо ниво и не зная какво са си говорили на ниво министри и зам.-министри, но принципът беше такъв – те не се намесваха в работата, предпазваха се да дават съвети. Даже по-скоро създаваха впечатление, че са тук, в България, за протоколна работа и за отдих, съветници бяха офицери, които са били дълги години на отговорна и тежка работа и в края на кариерата им ги изпращаха тук. Всяко управление в ДС имаше един съветник и една секретарка (българка с руски език). Последният съветник в Шесто управление например се казваше Леван Вартанович Галустов – много интересна фигура, бивш председател на КГБ в автономната република Абхазия. Баща му беше арменец, майка му - грузинка, а той - от Абхазия. Беше изключителен другар, много весел, възпитан и обичаше да разказва случки, но никога по оперативни въпроси. Можеше да говори за футбол, интересуваше се от театър, от концерти. Той почина, а семейството му остана в България. Принципно всички много обичаха България и се привързваха към нея. Не сме имали проблеми с руските колеги.

- Понеже изтъквате, господин Иванов, качествата на руските специалисти - интелигентни, начетени, професионалисти, бихте ли казали трябва ли човек да има някакви специални качества, за да работи в системата на националната сигурност?
- Всеки занаят се научава, а това си е нормална човешка професия. Има един съветски класически филм „Офицери”, в който се казва: „Има такава професия – защитник на Родината”. По-особеното в нашия занаят е, че трябва да имаш някои вродени качества, които да благоприятстват овладяването на тази професия. Трябва например да си любознателен, с широко отворени очи, трябва да си отговорен, да си човек на дълга, да обичаш родината, да можеш да работиш в екип, да уважаваш колегите си и най-важното – трябва да си лоялен към службата. Ако човек има тези качества и склонност да ги развие, останалото се научава.

- В Беларус и в Русия широко се отбелязва вековният юбилей на КГБ – публично и с гордост. А защо за мнозинството българи като че ли ДС и КГБ са нещо като плашило?
- Не споделям точно този възглед, че мнозинството ги възприема така. От личен опит го зная. Отношението към службите за сигурност е силно идеологизирано, политизирано и е подвластно на новата ценностна система, която западните ни покровители се опитват да ни вменят през последните десетилетия. В смисъл такъв – тъй като социалистическият обществен строй загуби битката с капиталистическия, причината за това е, че той бил не само несъвършен, но и неморален. Субект на този строй е комунистическата партия, а служителите на службите за сигурност са крепители на тази социалистическа държава. Ето по тази логика се опитват да ни внушат, че службите за сигурност са били нещо лошо. А това е абсолютно невярно като тезис. Може да се намерят достатъчно много примери в историята, че откакто съществува централизирана държавност в Европа – винаги е имало щатни национални служби за сигурност. Сигурността е на държавата. Основата, главната функция, главното направление на дейността на специалните служби е защитата на националната сигурност, държавния суверенитет и спокойствието и благоденствието на гражданите. Навсякъде е така, само че ние не го признаваме, макар че „демократичните” служби не вършат нищо по-различно от това, което вършехме ние, само че на по-ниско професионално равнище. И затова състоянието им е повече от плачевно – депрофесионализация, разрушени структури, липса на дисциплина, на отговорност, на лоялност и в края на краищата се оказва, че държавната територия и обществото ни са като разграден двор – няма защита нито от външни противници, нито от вътрешни противници на държавността.

- Възможно ли е в нашето съвремие сътрудничество между разузнавателните служби?
- Ще отговоря с кратък разказ. Когато трябваше да се хабилитирам за професор, ме посъветваха, за да мина през Висшата атестационна комисия и да не ме върнат като политически неблагонадежден за демокрацията, да потърся рецензии от чужденци – ако може от един американец и един руснак. Руснакът беше академик Евгений Примаков, бивш директор на външното разузнаване, а американецът беше Брайън Дженкинс от „Ранд корпорейшън” (водеща организация в САЩ, която работи по поръчки на американското правителство и изработва консултации и анализи в сферите на националната сигурност, глобалната политика и икономика – бел. ред.), бивш служител на специалните части на САЩ, бил на мисии във Виетнам, в Камбоджа и пр. Та той ми изпрати писмена рецензия, в която казваше, че ако някой му бил казал преди промените, че ще бъде рецензент на Иванов, би си помислил това за невъзможно, защото ние бяхме от двете страни на барикадата. Но понеже вече нямало барикада си направил труда да прочете резюмето на английски на моята книга и открил много общи неща с мен: и двамата сме офицери, хора на честта, и двамата сме патриоти – всеки на своята родина, и двамата се възмущаваме от безобразията на политиците, и двамата не сме съгласни с много от заповедите, които ни се отдават, но понеже сме хора на дълга, ги изпълняваме. „Така че аз намирам, че сега вече ние с Иванов можем да бъдем дори приятели”, пише Дженкис. Та и моят отговор е такъв – даже нещо повече.

Майкъл Сулик се казва един от предишните зам.-директори на ЦРУ по операциите, т. е. най-професионалният човек в ЦРУ. На среща в България през 2006 година той ми каза: голямата грешка, която направихме ние, е, че разрушихме специалните служби в държавите от Източна Европа. Това, от една страна, активизира организираната престъпност, която се почувства безконтролна, и от друга – няма с кого квалифицирано да си сътрудничим. И в тази връзка ме посъветва: не признавайте вина нито за папата, нито за Георги Марков. Никой от нас няма достоверни данни, че сте участници в тези неща, а вие като патриоти сте длъжни да защитите родината си. Това ми казва американец, който два пъти е бил резидент в Москва – по съветско време и в Русия, и два пъти зам.-директор на ЦРУ.
И това ако не е пример за колегиално и честно отношение, здраве му кажи.